Какво ли не е измислил човек куфари, чанти, кошници, с колелца, с плъзгачи и какви ли не изобретение само и само да ни бъде по-комфортно, когато пренасяме багажа си.

Но какво ще кажете да пренасяте багаж, а ръцете ви да са свободни. Не става въпрос за раница, сакове и всякакви подобни предмети, а за едно чудесно приспособление в Лаос.

За да пренасят тежки предмети хората използват големи чанти с дълги дръжки, които висят не на рамото, а се прикрепват на челото, така че чантата да се окаже на гърба.

При това ръцете остават напълно свободни.

Нина бе крехко и младо момиче, но искаше много да си осинови дете. Според мнението на много бюрократи, тя имаше само един недостатък, не беше омъжена.

Нина влезе в кабинета на Ана Петрова. Тя извади от чантата си всички необходими документи, които носеше със себе си.

– Ето, – каза Нина, – събрах всички документи.

– Добре, – каза Петрова. – Искам да ви задам няколко въпроса. Нали разбирате, такива са изискванията при нас.

Нина кимна с глава в знак на съгласие.

– Вие разбирате ли каква голяма отговорност поемате? – започна настъпателно Петрова. – Да отглеждаш дете, не означава само да си поиграеш два часа с него, а после да го оставиш, това е за цял живот.

– Напълно разбирам отговорността си, – въздъхна Нина, – просто не мога да живея, знаейки, че на някому съм нужна.

– Добре, – вдигна рамене Петрова, – кога искате да разгледате децата.

– Няма да си избирам дете, – каза спокойно Нина, – ще взема това, което ми предложите.

Петрова изненадано повдигна вежди.

– Бих искала правилно да ме разберете, – каза Нина. – Истинските родители не избират децата си. Те дори не знаят как те ще изглеждат, но ги обичат такива каквито са. Аз също искам да бъда като тях.

– За първи път срещам човек като вас, да осиновява така дете, – засмя се Петрова. – Мисля, че за вас ще е добре да вземете Асен. Той е на 5 години. Майка му се е отказала от него, веднага щом го е родила. Ще ви го доведа, ако сте готова за среща със него.

– Да, – твърдо каза Нина, – искам да видя сина си.

Петрова излезе и след малко се върна водеща за ръка малко момченце.

– Асене, – каза Петрова – запознай се това е ….

– Мама, – изкрещя радостно детето.

И Асен се хвърли в прегръдките на Нина, като радостно крещеше:

– Мамо, моя мила мамо, от кога те чакам!

Нина го галеше по гърба и му шепнеше:

– Сине мой, …. аз съм с теб, няма да те оставя повече ….

Нина погледна Петрова и попита:

– Кога мога да взема син си.

– Обичайно родителите идват тук, срещат се с детето и привикват един към друг, а след това го взимат, но ако при вас всичко е наред…

– Веднага го взимам, – каза Нина.

– Добре, – махна с ръка Петрова, – по-късно можете да дойдете да оформим документите, а сега го вземете, виждам, че и той изгаря от желание да бъде с вас.

От персонала в дома бързо събраха багажа на Асен и се сбогуваха с него:

– Довиждане, Асене, и да не ни забравиш, ела ни някой път на гости.

– Довиждане, – радостно подскачаше щастливото дете, – ще дойда.

Накрая Асен хвана Нина за ръка и двамата закрачиха към дома си.

Петрова дълго гледа след тях, а после вдигна слушалката на телефона и се обади:

– Ало, Небесната канцелария ли е? Приемете една заявка. За Нина Василева, тя подари щастие на едно дете. Изпратете всичко необходимо за случая: безкрайна радост, взаимна любов, успех във всяко начинание, не забравяйте да прибавите и идеален съпруг, тя е неомъжена… Да разбирам, че са станали дефицит, но това е изключителен случай. Да и непрекъснат паричен поток, момчето трябва да се храни добре и да има всичко необходимо. Да, да, това е всичко. Благодаря.

Всеки може значително да надмине обичайното, като служи на хората. За да помагаш на хората, не е нужно да имаш научна степен, просто ти е нужно сърце, изпълнено с милост, преливащо от любов.

Един ден Радко се връщаше от училище. Пред него вървеше момче натоварено с книги, дрехи, магнетофон и футболна топка. То се препъна, а всичките неща, които носеше се разпиляха край него.

Радко приклекна и започна да помага на момчето да събере нещата си.

– Много ти благодаря, – каза момчето.- Аз се казвам Станко.

– А аз Радко.

Тъй  като вървяха в една посока Радко попита:

– Мога ли да взема част от багажа ти?

– Разбира се, – малко смутено отговори Станко, – но протегна препълнените си ръце и Радко взе някой от нещата.

Момчетата се заговориха и Станко сподели:
– Много обичам видеоигрите, футбола и историята.

– И аз обичам видеоигрите, но предпочитам баскетбола и географията.

– Историята ми е любим предмет, – каза Станко, – но с останалите ….. нещо не ми спори.

Станко въздъхна тежко, а после добави:

– Наскоро се скарах и с приятелката си.

Тъй като бяха вече стигнали до дома на Станко, той покани Радко:

– Ела да изпием по една кока кола и да погледаме телевизия.

Радко се съгласи и двамата влязоха вътре. В непринуден и весел разговор момчетата не усетиха кога свърши деня и Радко си тръгна.

След това двамата се срещаха в двора на училището, в училищния стол и къде ли още не.
Така дружаха няколко години, докато дойде дългоочаквания ден на дипломирането.

В този ден Станко попита Радко:

– Помниш ли как се запознахме?

Радко се усмихна и кимна с глава.

– Тогава не ти казах, – започна смутено Станко, – но бях събрал всичко от шкафчето си от съблекалнята в училището, не исках да оставям „боклук“ след себе си. Бях взел доста голямо количество от хапчетата за сън на майка ми …… исках да се прибера по-бързо у дома и да се самоубия.

Радко трепна и погледна притеснено Станко.

– Но след като поговорихме и се посмяхме с теб, – продължи Станко, – разбрах, че ако се самоубия, щях да се лиша от такива приятни моменти и много други неща, които правехме по-късно заедно. Тогава, Радко, когато ми помогна да събра нещата си, ти направи много повече за мен. Ти ми спаси живота.

Особеността на раницата се заключава в това, че тя е снабдена със система за изпомпване на въздуха.

Англичанинът Джеймс Файн е изобретил раница goback, която заменя много чанти и куфари.

Goback е вакумна чанта за ръчен багаж, която може да компресира съдържанието си и да намали обема на вещите.

Нейната особеност се заключава в това, че вътрешната ѝ торба е снабдена със система изпомпваща въздуха в резултат, на което по меките неща се пресоват и човек  може да пренесе много повече вещи, отколкото в обикновена раница.

Обезвъздушаване се извършва или с прахосмукачка, или просто се натиска с ръце.

Надолу под повърхността на раницата минава двуметров цип, който позволява да се намери всяка вещ, без да се рови в нея. В goback има място за лаптоп и множество дребни вещи.

Обемът на раницата е 35 литра, а вместимостта ѝ е много по-голяма. Тя е идеална за най-неочакваните пътешествия.

След петнадесет минутен редовен полет на височина шест хиляди метра един от двигателите на самолета се запали. Пожарът беше потушен, но двигателят отказа да работи.

Командирът на екипажа докладва:

– Имаме техническа неизправност. Искаме аварийно кацане.

Диспечерът освободи писта и разреши кацането. Към летището летяха пожарни коли и линейки.

Шансовете на пострадалия самолет да достигне до земята и пътниците с екипажа да оцелеят бяха много малко.

Салонът се напълни с дим. Между хората настана паника.

Изведнъж един 60 годишен мъж започна високо да произнася доста познати думи:

–  Отче наш, Който си на небесата, да се свети Твоето име!
Да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля, както на небето така и на земята; Дай ни днес ежедневния хляб; и прости ни дълговете, както и ние простихме на нашите длъжници; и не ни въвеждай в изкушение, но избави ни от лукавия, защото царството е Твое, и силата и славата, до вековете. Амин.

Той не беше свещеник, а най-обикновен енориаш. Ходеше всяка неделя на църква. А сега се връщаше от почивка в дома си. Животът му съвсем не бе лек, но той искрено вярваше в Бога и Го почиташе с всичко, което имаше.

Част от пътниците започнаха да повтарят с него „Отче наш“. Други се молиха с молитви, които си спомняха в момента или изказаха страха и болката си пред Бога в тази кризисна ситуация.

Изведнъж паниката спря и хората се успокоиха.

Самолетът кръжеше във въздуха още около 40 минути, за да изразходва горивото си. Всички разбираха, че „летящият ад“ всеки момент може да експлодира.

По време на приземяването гумите на колесника задимяха. На земята чакаха пожарни коли, които веднага започнаха да обливат самолета с вода.

Пътниците и екипажа веднага бяха евакуирани с помощта на надуваеми трапове. Всички скачаха без багажа си и боси изтичваха далече от огъня.

Никой не пострада. Беше станало чудо!

А там в това пламтящо метално тяло бяха 351 пътника и 20 членен екипаж. Но Бог запази хората. Той чу молитвите им и им помогна да оцелеят.