Елена тихичко влезе в ателието. Христо седеше наведен над някаква рисунка. Изглеждаше много съсредоточен. Любопитството ѝ надделя и тя попита:
– Какво рисувате?
Стреснат от гласа ѝ Христо се отдръпна от картината и Елена я видя.
Рисунката я стресна. Леда беше пищна и гола. Лебедът бе огромен, висок почти колкото Леда. Той бе покрил тялото ѝ с големите си бели криле. Хълбокът на Леда прилягаше идеално на извивката на крилото, което се спускаше по бедрото и крака ѝ. Леда свенливо се бе обърнала настрани, сякаш се срамуваше, че е очарована и омагьосана от това създание.
Докато разглеждаше рисунката Елена се изчерви.
– Харесва ли ви? – попита Христо.
– Лебедът е прекрасен.
– Не напразно Зевс е използвал този образ, за да прелъсти Леда, – засмя се Христо. – Лебедът е лукав, неустоим заради красотата си. Никой не може да усети намеренията му, защото изглежда чист и непокварен.
И добави съвсем тихо:
– Но аз не му вярвам.
– А жената? – попита Елена.
– Какво знае тя? – каза Христо. – Изгубила се е в собственото си удоволствие.
Елена на хареса оценката му за Леда, нито пък искаше да приеме присъдата му за лебеда.
– Възможно ли е лебедът да не е чист? – попита Елена. – Всеки човек възприема лебеда за невинен заради красотата му.
– И аз наблюдавам тези птици, – скептично сви устни Христо. – Те поразяват всеки, който се диви на грацията им. Но ако са заплашени, атакуват много грубо. Какво може да си помисли човек за създания с толкова двойствена природа?
– А какво ще кажете за лебеда, който знае, че умира и пее на приятелите си, за да ги успокои? – Елена неотстъпваше от своето.
– Смятате ли, че природните създания са глупави като хората? – На лицето на Христо се появи печална усмивка. – Лебедът усеща кога идва края му, но знае, че всичко на този свят е само един бързо преминаващ дар. Това не разбират единствено ние хората. Бедният смъртен едва достигнал до сигурност във някаква власт и веднага е унищожен от сили, които са по-големи от него.
– Искате да кажете, че Бог ни унищожава, както ни и създава? – попита Елена.
– Не, – възрази Христо. – Казвам само, че нищо не е вечно. Всичко е краткотрайно и променливо като чувствата ни. Само умът на човека му пречи да осъзнае това.
– Как може човек да се чувства добре, ако го занимават такива тъжни мисли? Вярно е че човек се превръща на прах, но нима нищо не оставя след себе си?
– Извинявайте, – каза Христо, – но мисля, че само забележителни хора оставят нещо повече от екскрементите си.
Христо се стресна от смаяното ѝ изражение, за това бързо добави:
– Е вие също сте едно великолепно изключение. Знам , че се грижите за бедните и не връщате никой гладен или жаден от прага си.
– Но нали вие ще оставите след себе си картини, статуи ……., а това са шедьоври, – бързо реагира Елена.
– Боята се лющи от платното, както кожата пада от плътта. Скулпторите се рушат, ако не от времето, от завистници и „ценители на изкуството“. Човек унищожава сам собствените си творения. Каквото оцелее, оцелее, – безгрижно махна с ръка Христо.
Елена погледна към картината, но не намери утеха в лицето на Леда ….
