Беше 1968 година. В едно малко селце в Южен Виетнам имаше много християни. Един партизанин от Виетконг често присъстваше на богослуженията в църквата на това малко селище.

Веднъж той предупреди хората от селото:

– Ще ви нападнат хиляди войници и то много скоро.

Жителите на селото единодушно решиха:

– Ще поверим защитата си на Бога.

– Вместо да бягаме и да се крием, нека усърдно да се помолим на Бога, – предложи една възрастна жена.

И те застанаха, за да измолят защита от Господа. Пяха много християнски песни и химни. И Бог изпълни сърцата им с необикновен мир и спокойствие.

На следващия ден рано сутринта се чуха изстрели, но изведнъж те спряха. Никой повече не наруши тишината в селото нито този ден, нито на следващия.

Мина се малко време и войници, които бяха нападнали селцето, бяха пленени от силите на Южен Виетнам. Случи се така, че ги докараха на същото място, което бяха нападнали.

Един мъж от селото ги попитаха:

– Защо спряхте нападението си към нашето село?

– Когато открихме огън, – обясни един от войниците, – около селото ви внезапно се появиха големи хора, облечени в бели светещи дрехи. Ние стреляхме срещу тях, но те не падаха. Тогава ужасени се разбягахме, кой накъдето види.

Кой може да каже, че връзка между молитвата, помощта на ангелите и другите чудеса е случайна? Когато се молим, то „съвпаденията се случват“, а когато не правим това, тях ги няма.

Хубаво е, че видимият свят, по заповед на Бога е създаден за нас, но още по-чудно е, че ангели служат за нашето спасение.

„Ангелът на Господа се опълчва около ония, които Му се боят, И ги избавя“.

Най-накрая настъпи дългоочакваната пролет. Природата се събуди след дългата студена зима. По улиците бе топло.

Прекрасно пролетно време. Слънчевите лъчи стопляха не само природата, но и всичко около нас, а това е нова любов, време на надежда, първите цъфнали цветя, зелена трева, нови листа по дърветата …..

Ухае на пролет. Излизаш на улицата, за да поемеш с пълни гърди чист въздух и да се радваш на топлите лъчи на слънцето, стоплящи тяло, сърце и душа.

А студентите в такова време трябваше да седят и да слушат поредната скучна лекция. От тихият монотонен глас на преподавателят, някои от тях даже задремваха.

Изведнъж се усети някакъв порив на вятър.

Нещо се промени наоколо.

Вратата на аудиторията се отвори широко и високо слабо момче, без да обръща внимание на преподавателя, извика силно към всички студенти:

– Защо седите? Човек в космоса!

Всички се разшумяха. Отвред се чуваха въпроси:

– Как?

– Кога?

– Къде?

В един миг, всички хукнаха навън. Излязоха на улицата, а там вече имаше много народ. Всички се смееха и се шегуваха. Заедно с останалите хора студентите се насочиха към Червения площад.

Никой не ги беше канил на митинг. Всичко стана спонтанно, стихийно. Хората вървяха гордо вдигнали глава. Усмихваха се, пееха, танцуваха.

Настъпи небивал празник. Беше 12 април 1961 година.

Наскоро почина дядо Димитър. Той беше на 102 години. На погребението роднини и приятели си припомняха обикновения му, но спокоен живот.

– Той винаги е имал покрив над главата, – каза леля Мара.

– Достатъчно дрехи, които да облича, – добави Христо.

– Никога не е оставал без храна, – засмя се от сърце Ченко.

– Но нали това е всичко, което дядо Димитър искаше? – попита съвсем сериозно баба Магда.

Този разговор накара Жельо да се замисли сериозно за нещата, от които се нуждаем и тези които искаме.

Той си спомни: „Исус ни предупреждава да не си събираме съкровища на земята, защото където е съкровището ни, там е и сърцето ни“.

Мислите на Жельо запрепускаха още по-бързо: „Апостол Йоан ни предупреждава, че ако не споделяме благата си с другите, Божията любов не е в нас“.

Като отклик на мислите на Жельо се обади Васил Джаров:

– Дядо Димитър не споделяше много блага с другите просто, защото не притежаваше много, но той винаги намираше време, да изслуша хората и да им помогне с каквото може.

– Много от нас пилеят времето си в търсене на забавления и отдих, – прибави Долапчиев, стар приятел на покойника.

– Не желаем да помагаме на самотните и болните хора. И в затворите не искаме да отидем, за да помогнем на тези, които са затънали дълбоко в греха, – назидателно каза Никодимов, съсед на дядо Димитър.

„Ако обичаме ближния, – помисли си Жельо, – обичаме и Бога. Човек не бива да се вкопчва във своите придобивки като нещо много скъпоценно, защото ще пропусне възможността да придобие нещо много по-ценно“.

Бе ранно неделно утро. Слънчевите лъчи напираха и проблясваха между облаците.

Демир влезе в църквата и забеляза много намръщени лица.Той познаваше тези хора и добре знаеше колко проблеми имат.

Когато децата бяха поканени да поднесат поздравленията по случай празника, те бяха посрещнато от десетки тъжни очи. Някои от малчуганите веднага се омърлушиха. Веселите детски очи изведнъж помръкнаха.

Тригодишният Алекс не издържа на напрежението, изтича бързо напред и извика уплашено:

– Мама!

И се хвърли  в прегръдката на млада красива жена. Всички гледаха с умиление тази сцена. Изведнъж в цялата църква избухна смях. Това бе изблик на неочаквана радост.

Едно малко дете бе предизвикало тази вълна от веселие. Бентът на болката, отчаянието бе подал под напора невиновността и уплахата на едно детско сърце. В залата нямаше човек, който да не се усмихне и да дари заобикалящите с щедра усмивка.

Животът ни е пълен с трудности и изненади, но Бог не ни е оставил и може да ни даде изобилна радост. Понякога тя идва директно, а понякога чрез радостта на другите.

Тревогите нямат край, но радостта никога не закъснява. Създателят ни, Изворът на нашата радост, ни помага в трудни моменти да се усмихваме и да сме спокойни. Неговата радост и мир ни правят силни.

Нека се смеем и се радваме заедно със своите ближни.

Щерьо Присадашки вече десета година участваше в международния триатлон „Железният човек“.

На него се събират хора от цял свят. На това състезание трябва да преминат 200 километра. За 17 часа е необходимо да преплуват 3,86 км, да изминат с велосипед 180,25 км и да пробягат 42,2 км.

Въпреки голямата конкуренция състезанието не е само за професионални спортисти. В него може да участва всеки, който има смелост и воля да се подготви и да се яви.

Това състезание е съревнование, в което се проявява упорство, дисциплинираност и несломимост. Упоритостта и постоянството често са насърчавани чрез постъпките на Исус описани в Библията.

Неговото служение и жертвата Му на кръста са пример за съчетаване на милост и твърдост.

Христос знаеше какво го очаква, възседнал осле, пътувайки към Ерусалим. Той виждаше приветстващата Го тълпа, която не разбираше същността на идването Му, но в сърцето Му имаше болка, че тези заслепени хора, неосвободени от греха, погиваха в този свят.

Когато се изправим пред непреодолими препятствия на пръв поглед,нека насочим погледа си към Христос. Той знаеше какво е да поемеш по труден път, без да се предадеш.

Бог ще ни даде сили да издържим до край.

Примерът на Исус ще ни помогне да устоим на изпитанията, които ни предстоят. Само чрез Него ще имам смелост да се изправя срещу предизвикателствата.