Момче на 4-5 години нервничеше на седалката във влака и немирно търкаше крака о пода. Останалите пътници виждаха, че детето е изключително развълнувано и възмутено. То стискаше ръцете си в юмрук. С широко отворени очи правеше забележки на майка си, която му четеше „Приключенията на Лукчо“.
– „Лукчо, Лукчо, – оглеждайки се на страни викаше бедния старец, когато го отвеждаха войниците …..“, – четеше майка му.
– Стига! – недоволстваше малкия. – Защо те търпят всичко това?!
– Принц Лимон има голяма армия и добре го охраняват …. – майката се опитваше да укроти сина си.
– Но те са много повече! – момчето удари с юмрук по книгата и тя се затвори. – Какви са тези? Нима не разбират?
Майката беше стресната от бурната реакция на сина си. Мъжът на отсрещната седалка отвори вестника си, погледна разбунтувалото се момче и ясно отсече:
– Защото са зеленчуци. Това е просто приказка, приказка за зеленчуци….

Нищо не тревожи сърцето и не напряга нервите така, както излишните грижи. Те са като старец, който носи торба с пух, но се е изгърбил така, все едно е понесъл чувал с олово.
Притеснението за това, какво може да се случи, превръща и най-малката трудност в огромен проблем. Напрежението при обмислянето на трудностите, които могат да възникнат, изчерпва всички сили у човека.
Вместо да се отдаваме на „излишните грижи“ и постоянно да се безпокоим за бъдещето, по-добре да се осланяме на обещанието на Исус: “ Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз не ви давам както светът дава. Да се не смущава сърцето ви, нито да се бои“.
С каквото и да е обременено сега сърцето ти, дай го на Исус и повярвай, че той ще се погрижи за всичко.
Позволи твоите грижи да бъдат заменени с Неговия мир.

Христов беше член на финансовия местен елит. Бизнесът му беше успешен. Занимаваше се с търговията на недвижими имоти. Имаше участие и в туристическата индустрия.

Но него го познаваха и бедните. Веднъж един побелял старец, живеещ в квартала каза:

– Ако не е господин Погребение…., – и махна с ръка.

Така го знаеха те.

Христов развиваше необичайна дейност. За своя сметка организираше погребения на бедните. Поддържаше връзки със всички морги, болници и погребални агенции.

Днес умря Васето. Той нямаше близки и роднини. Беше дошъл в болницата късно една вечер. Откриха му рак. Не можеха да му помогнат, метастази бяха плъзнали по цялото му тяло. Когато почина, в моргата Симо каза:

– Обадете се на господин Христов! Дори този човек да няма събрани пари за погребението си , той ще се погижи за него.

– Какви времена бяха едно време, – въздъхна Стефан, той от скоро беше постъпил като санитар в болницата. – Бедните ги погребваха в общи гробове, понякога и по десетина наведнъж. Нахвърлят ги така в една изкопана дупка без ковчези.

Колегата му Симо се засмя:

– Господин Христов сложи край на тази практика.

Току що влезлия анатом Славов се обади веднага:

– Той покрива не само разходите по погребението, но организира и скромни погребални церемонии. Разказват, че плащал по малко и на „оплаквачките“.

– Благодарение на господин Погребение, – каза Радой, главният хирург на болницата, – всеки може да бъде спокоен, от околността, че няма да бъде заровен като куче и винаги ще има кой да го изпрати подобаващо от този свят.

– Брей какъв човек, – затюхка се Стефан, – а пари от къде взема?

– От своите пари взема, – каза Симо, – никой не му помага. Добър човек е. По този начин е решил да помага на хората….

Син пияница и злобна снаха не даваха на една възрастна жена да прекара спокойно старините си. Унижаваха я, оскърбяваха я, взимаха всичките ѝ пари от пенсията и я доведоха до такова състояния, че тя реши да сложи край на живота си.
Тя седна на пейката пред тях, потобена в огорчение и мъка. Нямаше за какво вече да живее, а и в този ад, в който беше сега не можеше да остане повече.
Към нея приближи старец с бяла като сняг коса и дълга брада. Лицето му излъчваше топлина и спокойствие. Той погледна към жената и я попита:
– Накъде си се запътила? Знаеш ли какво очаква самоубийците? Там ще ти бъде много по-зле, отколкото ти е сега у дома. Защо не отидеш в църквата и не се помолиш на Бога?
– Аз не знам да се моля, никой не ме е учил на това.
– А греховете ти? – попита старецът.
– Какви грехове мога да имам? – изненада се жената. – Цял живот съм се мъчила и угаждала, а сега ме обиждата и огорчават.
И изведнъж тя започна да си припомня всичките си лоши дела, които беше забравила, за които никой не знаеше, освен нея….
Старата жена се изплаши:
– Научи ме как да се моля!
– Поискай прошка от Бога за всички тези минали дела. И ходи на църква.
Жената погледна към старецът, но той беше изчезнал. Тя се смути още повече…
Наведе глава и обляна в сълзи поиска прошка от Бога за своите злодеяния.

На островите  през есента беше ветровито и влажно. Младият геолог Спас Тенев беше част от геоложката експедиция, която изследваше околността.
Ураган отнесе лодката му и го приближи към непознат бряг. Младият човек реши да се върне отново на брега, ако не намери подслон някъде за тази нощ.
Едва направи няколко крачки и видя белокос старец, който го попита:
– Накъде си тръгнал млади момко?
– Изгубих се, а скоро идва нощта. Знаете ли тук наблизо някое селище или колиба?
– Тук в продължение на стотици мили никой няма да намериш. Ето там хълма горе, виждаш ли го? Изкачи се на него и тогава ще разбереш на къде да тръгнеш.
Спас погледна към хълма, а когато се обърна към стареца, той беше изчезнал.
От хълма геологът забелязал малка рибарска хижа. Вече знаеше накъде да върви.
Рибарят и жена му, много се изненадаха на появата на младия човек в това безлюдно място. Рибарят потвърди това, което му бе казал старецът:
– Наистина, тук по крайбрежието на стотина километра няма да намериш подслон. Тази нощ, ако не беше стигнал до нас, щеше да измръзнеш от студ или щяха да те разкъсат дивите зверове.
Спас не познаваше стареца, но знаеше, че Бог се е намесил, за да го спаси.