Неделя. 1 октомври. 20 хиляди души се бяха събрали, за да се отпуснат и да послушат музика на кънтри фестивала в Лас Вегас.

Изведнъж от една от стаите на ходела се откри огън по тълпата.

Хаосът и ужасът сграбчи масата изплашени хора.

Джонатан бе дошъл на фестивала със семейството си, за да отбележи рождения ден на брат си
След първите изстрели Джонатан си каза:

– Пуснали са фойерверки! Колко подходящо за нашия празник.

Изведнъж  той забеляза, че певецът Джейсън Олдън избяга от сцената. Тогава осъзна случващото се и извика потресен:

– Това са изстрели!

Но това не го уплаши и той започна да насочва освен семейството си и другите изплашени хора на безопасно място.

Млада тийнейджърка молеше, плачейки:

– Помогнете на баща ми, той закри с тялото си мама и мен.

На Джордж съвсем не му бе провървяло. Той прикри съпругата си, но падна прострелян на земята. Каква нелепа смърт. Той беше дошъл на фестивала да отпразнува първата годишнина от сватбата  си с Бети.

Тейлър не се двоуми, скочи бързо и докара камиона, с който докарал приятелката си на фестивала. С нейна помощ започнаха да пренася и товарят ранените в камиона, а след това бързо ги откара в болницата.

Каролайн след като чу изстрелите, сложи малката си дъщеря на земята и я покри с тялото си. За щастие и двете оцеляха.

Пожарникарят Стив правеше изкуствено дишане на една жена, когато го простреляха в гърдите и корема. Въпреки раните, той остана и продължаваше да помага на пострадалите

Финансовият съветник Майк, заслони децата си, когато чу изстрелите. Той си каза:

– Те са млади, а аз съм вече на 54. Поживях си, сега е техен ред.

По чуди Майк също остана жив. Когато тълпата се разреди, по тялото му се виждаха отпечатъци от обувки.

Полицаят Ричард, бе целият в кръв, дали негова или чужда, но не спираше да помага на ранените.

Ветеранът от войната в Ирак Крис бе дошъл в Лас Вегас за някаква конференция. Той установи, че изстрелите идват два етажа по-горе от неговата стая и веднага се обади в полицията. Благодарение на него  бе открито местонахождението на стрелеца.

Каква кървава и страшна драма. 59 човека бяха убити, а повече от 500 останаха ранени.

Спас заедно със семейството си се премести в една малка ферма. Той отдавна мечтаеше да има много място за животните.

– С какво да започнем? – попита Рени, съпругата на Спас, която изцяло желаеща да се посвети на спасяването на животни.

– Да започнем с конете, – предложи малкият Живко.

Четиримата седнаха пред компютъра, за да търсят сайтове, чрез които да си закупят бъдещите „домашни любимци“.

– Вижте, – извика Весето, жизнерадостно малко момиче, две години по-голямо от Живко, – тук продават нежелани коне на доста ниски цени.

– А ако никой не ги купи? – попита Живко.

– Изпращат ги в кланицата, – тъжно въздъхна Весето.

– Нима може да има такива сайтове, – възкликна шокиран Спас. – Колко жестоки са хората към тези, които до скоро са им помагали.

Семейството разгледа предложените коне.

– Вижте това малко пони, – каза Весето, – изглежда толкова тържно….

– Като го гледа сърцето ми се свива, – каза Рени.

– Тук пише, – започна да чете Живко обявата, – че ако до края на деня, някой не го вземе, ще го изпратят за клане.

Всички бяха единодушни:

– Това малко пони, трябва да дойде в новата ни ферма.

Освен понито Спас купи още няколко нежелани коня. Когато ги доведоха във фермата, животните се държаха много притеснено. Явно към тях са се отнасяли с пренебрежение. Особено тъжен бе Тони, малкото пони. То постоянно гледаше в земята….

– Вижте по гърба му има незараснали белези, – мрачно констатира Живко.

Те започнаха да хранят животните и да ги поят, но ги оставиха на свобода, за да свикват с обстановката.

След няколко дни Тони позволи на Спас да го приближи. Мъжът започна да гали понито по гривата. Искаше да му покаже , че го харесва.

Този жест изведнъж промени Тони. Понито се приближи и сложи главата си на рамото на Спас. Прегръдката продължи няколко минути.

След това понито се отпусна. То вече се чувстваше в безопасност.

Баба Петрана овдовя на 68 години. Със дядо Кольо много се разбираха, лоша дума не си бяха казали и всичко вършеха заедно. Но сега вече него го нямаше.

Възрастната жена дълго се въртеше около къщата, като шашардисана.  Не можеше да понесе самотата и искаше да умре.

Нищо вече не я интересуваше. Телевизорът си бръмчеше по цял ден , без да го погледне. Бе загубила всякакъв вкус към живота.

Спомените често я караха да плаче. Липсваше ѝ мъжът, който цял живот бе до нея.

– За какво да живея, по-добре да си сложа край на  живота.

Тя страдаше от диабет вече 15 години. И изведнъж реши да се тъпче с големи количества сладкиши, бонбони, сладоледи, … и всичко онова, което не си бе позволявала в предишните години.

Баба Петрана очакваше да изпадне в кома, но въпреки стреса и сладките неща, захарта ѝ бе в норма.

– Бог не ме иска, – каза си тя, – явно трябва да продължа да живея.

Синът ѝ със семейството си живееше в Португалия. Те много рядко си идваха. Когато умря дядо Кольо, синът ѝ предложи:

– Мамо, ела да живееш при нас.

– О, сине, – поклати глава Баба Петрана, – далечна земя, чужд език, непознати хора, изглежда по-зле и от смъртта.

– Омъжи се, – съветваха я приятели и познати, – не можеш оцеля сама, трудно ще изкараш на една пенсия.

Тя опита и се запозна с различни възрастни мъже, но те предизвикваха в нея отвращение. Въпреки всичко самотата я гнетеше.

Един ден ѝ хрумна спасителна идея.

Седна пред компютъра и написа в една от социалните мрежи:

“ Каня за съвместно живеене възрастна самотна дама“.

И чудото стана. Вече осем години в дома на баба Петра е празник.

Три възрастни, добре поддържащи се красиви възрастни дами всеки ден се веселяха и благодаряха на Бога, че са се събрали да живеят заедно. Те бяха обединили живота си, пенсиите и интересите си.

Имаха на разположение кола, вила, а другите апартаменти, които притежаваха, дадоха под наем и си докарваха не малък допълнителен доход.

Разхождаха се в парка, ходеха на басейн, театър, изложби, концерти, дори посрещаха гости.
Два пъти в годината бяха на почивка в някой курорт. И най-важното те изобщо не се караха.

Семейство Петерсън имаха къща сред безкрайната прерия. Двора им бе обрасъл с градински чай.

Семейството бе малко, но успяваше да се справи със всичко до сега. Татко Боб, мама Аня и малката тригодишна Мери смогваха и преуспяваха в трудния живота, които им предоставяше областта.

Рано тази сутрин Боб отиде до колата си, забра нещата си, а Мери го последва и се накани да се качи в колата.

Боб бе разтревожен и бе толкова погълнат от мислите си, че не забеляза, как немската овчарка Рони и питбула Макс последваха Мери.

Изведнъж бащата чу малкото момиченце да крещи:

– Защо ме буташ? Престани!

Той се обърна и забеляза две неща: озъбен питбул и двойка гърмящи змии.

Първи Макс бе забелязал във високата трева една от неканените гостенки близо до автомобила и кучето веднага бе решило да не позволи на змията да докосне момиченцето.

Рони със закъснение бе забелязал  другата гърмящата змия, но бързо след това я атакува.

Боб измъкна лопатата от колата и уби едната змия. Питбулът беше се разправил вече с другата.

Но Рони изчезна някъде.

Мери бе уплашена, тя изтича при баща си, прегърна го и се разплака.

– Рони, Рони….. къде е Рони? – хлипаше малкото момиченце.

Аня чула виковете и лая на кучетата. Бързо дойде и взе Мери на ръце.

– Навярно Рони е ухапан от змията ,  – каза тъжно Боб, – Избягал е в степта, за да умре там сам.

– Той винаги е бил благороден, – добави с болка в гласа си Аня.

До вечерта немската овчарка не се върна.

На следващия ден Рони се появи с чудовищно подута буза.

– Сериозно е бил ухапан, – каза Боб, – ще го заведа при ветеринара.

– Дано не е късно за него, – прошепна притеснено Аня.

– Рони ще оздравее, ще видите, – плесна с ръце Мери.

Всичко изглеждаше доста страшно и безнадежно за немската овчарка, но ветеринарът помогна на кучето и то оздравя.

Когато всичко приключи, Мери вече знаеше, че без татко и мама не трябва да се отдалечава от къщи. Това, което преживя, бе важен урок за нея.

Даниела отиде с внука си в близкото заведение, за да си хапнат двамата сладолед. Когато се справиха със сладоледите си и се готвеха да си тръгнат Даниела забеляза на една от масите едно много щастливо семейство.

„Колко са щастливи, – помисли си възрастната жена, – сякаш са от някаква реклама. Много бих искала да ги снимам. Такова нещо рядко можеш да срещнеш в живота си“.

Даниела ги приближи и каза:

– Изглеждате ми толкова щастливи. Вие сте едно прекрасно семейство. Мога ли да ви снимам?

– Защо не? – бързо се съгласиха и четиримата.

След като направи няколко снимки, Даниела даде телефона си на момичето.

– Можем с вас да се свържем и по Facebook, – предложи синът им.

– Много ще се радвам, ако ни пишете или ни се обадите, – каза Даниела след като размениха и някои допълнителни данни в случая.

Даниела удържа на думата си и им изпрати снимките.

Няколко дена по-късно тя получи SMS от непознат телефон:

„Вие ни направихте снимка в заведението. Вчера съпругата ми почина. Това бяха последните ни мигове, когато бяхме заедно. Благодаря ви за снимките. Не можете да си представите, колко много значат те за нас. Благодарим ви от сърце.“

Даниела веднага се свърза с мъжът, който ѝ бе изпратил това съобщение:

– Не можах да повярвам на SMS, който ми изпратихте. Изглеждахте толкова щастливи!

– Жена ми отдавна беше болна. И двамата знаехме, че е рак, но бяхме решили да не се тревожим и да изживеем останалите дни заедно, все едно нищо лошо няма да ни се случи в бъдеще. Пожелахме си да бъдем щастливи и весели, независимо от обстоятелствата.

– Съжалявам, – каза с болка Даниела, – бяхте толкова красиви, когато се усмихвахте. Излъчвахте толкова щастие.

– Но вие направихте нещо много хубава за нас, когато ни снимахте. Запечатахте един радостен миг, който ще ни помогне по-лесно да преодолеем мъката, че Мери не е с нас.

– Аз нищо не знае, – смутено каза Даниела, – дори не съм си и помислила, че правя нещо важно, просто послушах сърцето си.