Все едно вятър премина покрай Иван. Това бе Петър, който постоянно тичаше за нещо на някъде.

Иван извика:

– Петре, нямали да поспреш за минута и да забавиш малко живота си?

Продължавайки бързо да напредва към следващата цел, Петър отговори бързо:

– Имам толкова много работа за вършене. Ако спра, кой ще ми я свърши?

– Почакай, – провикна се Иван, – какво направи Исус в последната събота от живота си?

Внезапно Петър спря, замисли се и бавно каза:

– В нито едно от Евангелията не се споменава за това.

– Аха, изглежда, че Исус беше тих през този ден, – усмихна се предизвикателно Иван.

Петър разтърси глава и попита:

– Искаш да ми кажеш, че след като остава една седмица живот, Исус е спазвал съботата? Или че Исус е смятал поклонението за по-важно от работата?

– Точно това искам да ти кажа, – спокойно поде Иван. – Ако Исус намери време да спре бързането и да седне в тишината, мислите ли, че и ти би могъл да направиш същото?

– Той е могъл, нали е Божия Син, но не и аз. Имам прекалено много работа за вършене.

И ускори ход нататък.

Гласът на Иван го догони:

– Ако беше поспрял за малко с Него, дали нямаше да свършиш много повече, отколкото си очаквал?

Но остана без отговор, защото Петър бе отлетял да върши работите си.

Тази жега сякаш нямаше край. Изсуши всичко. Тревата на някои места изсъхна и загуби цвета си. Стана кафеникава.

Митко се щураше из стаята, я това да погледне, другото само леко да побутне, …

Баща му го видя и му се скара:

– Какво правиш? Движиш се като пумпал непрестанно.

– Изпълнявам няколко задачи наведнъж, – отговори Митко, – тъй като имам навика да върша няколко неща едновременно.

– Тази твоя многозадачност само ти пречи, – въздъхна бащата.

– Как ми пречи?

– Затруднява фокусирането на мислите и филтрирането на неподходяща информация.

– Глупости, – изропта Митко, – мисля си нормално, макар че имам много задачи, а за филтрирането не знам ….

– Поддържането на фокус, – наблегна бащата, – когато умовете ни са разсеяни, може да бъде сериозно предизвикателство.

– Не съм много убеден в това, татко.

– Спомни си историята, когато Исус посети дома на Мария и Марта, Марта беше заета с работа и „разсеяна от всички приготовления“. Нейната сестра Мария избра да седне и да слуша как Исус учи, придобивайки мъдрост и мир, които никога няма да бъдат отнети от нея. Когато Марта помоли Исус да насърчи Мария да ѝ помогне, Той отговори: „ Марто, Марто, ти се грижиш и безпокоиш за много неща, но едно е потребно и Мария избра добрата част, която не ще се отнеме от нея“.

– Ох, пак тая Библия, – изсумтя Митко.

Бащата продължи невъзмутимо:

– Бог желае нашето внимание, но, като Марта, ние често се разсейваме от задачи и проблеми. Пренебрегваме Божието присъствие, въпреки че само Бог може да осигури мъдростта и надеждата, от които се нуждаем. Когато направим прекарването на време с Него чрез молитва и размишление върху Писанието приоритет, Той ще ни даде насоките и силата, от които се нуждаем, за да се справим с предизвикателствата, пред които се изправяме.

– Е, може би трябва да спра да жонглирам с толкова много задачи, – примирено въздъхна Митко. – Тогава разсейванията вероятно ще изчезнат и аз ще се приближа до Господа.

Тони седеше и се потеше в офиса си. Бе горещо и задушно. Дори вентилаторът, който бръмчеше насреща му, не подобряваше състоянието му.

Майка му бе звъняла вече два пъти и той все и затваряше, пъшкайки:

– Уф, просто не мога да говоря в момента, много съм зает.

Нямаше много работа, но не му се говореше с никой, дори и със собствената си майка.

Не беше кой знае какво, но тази възрастна жена искаше само да чуе гласа му и да се увери, че е жив.

Събудената съвест на Тони го зачовърка:

– Какво правиш? Така ли се отнасяш с тази, която те е родила и грижила за теб ден и нощ, докато стъпиш на краката си? Как можеш така да я пренебрегваш?

– Добре де, – измърмори отегчено Тони, – ще и се обадя по някое време през седмицата.

Телефонът му иззвъня, той беше в ресторанта и си поръчваше обяд. Отново бе майка му, но и този път ѝ затвори.

Тъй като след отказ, телефона я препращаше на гласова поща, майката сериозно се притесни:

– Дали не му се е случило нещо лошо? Боже, дано само не се е разболял. Откакто се разведе с Калинка, няма кой да го погледне.

Вместо да даде поръчката си Тони каза на изумения келнер:

– Аз обичам мама. Обещавам, ще ѝ се обадя по-късно.

Когато четете тези редове, спомнете си, че имате майки, особено ако са още живи. Не чакайте те да ви се обадят, звънете им вие. Те ще се зарадват, защото ще чуят гласа ви.

Дебатът се развихряше, въпреки горещината.

Обсъждаше се лакомията. Чудеха се дали тя е грях или не.

– Та това е толкова нищожно нещо, – треперещият глас на Данаил изразяваше явно настроението му по въпроса.

– Крайно време е, изобщо да не се смята за грях, – отзова се неясно словоизлияние Дончо, докато натъпкваше цяла пица в устата си.

– Трябва ли да се изпитва чувството за вина, когато все още имам място в хранопровода си за още нещо? – попита пълничкия Спас.

– Е, лакомията не е чак толкова голяма работа, колкото и се придава, – усмихна се Крум.

– Все пак можеш да я изповядаш като грях, без да споменаваш името ѝ, – отбеляза Васил.

– Какво толкова? – опули очи Ставри. – Замиташ я под килима и се съсредоточваш върху истинските грехове.

– Това е объркваща тема от години, – сбърчи нос Тони. – Трябва да се променят и изяснят нещата относно това.

– Не ме интересува лакомията, – каза Братан. – не обичам много да ям, но виж за мързела не съм съгласен да го считат за грах.

Повечето се засмяха, защото знаеха прословутата „работливост“ на последния изказал се.

Странно, тези хора говореха така за греха, сякаш никога не са чели Библията.

Щилян се бе свил след поредната критика и изглеждаше жалка картина. Златко го видя и веднага го подкачи:

– Пак ли те гълча началството. Не се притеснявай, той знае само да критикува.

– Кой се радва на критика? – повдигна тъжните си очи Щилян.

– Е, понякога тя е градивна, – опита се да го успокои Златко.

– Но има нещо още по-лошо от самата критика, – сбърчи нос Щилян.

– И какво е то? – попита изненадан Златко.

– Хората, които не спират да критикуват. Знаеш за какво говоря?

– Аха, срязали са те с думите „Това е невъзможно“. Е все пак това може да предизвика твоя ентусиазъм и желание да се захванеш с по-голям проект, – с усмивка поклати глава Златко.

Щилян само вдигна рамене.

– Помисли си само, – въодушевено продължи Златко, – почти всеки напредък, откритие или акт на смелост е предизвикан от критика. Наистина има само един сигурен начин да я избегнеш.

– Чудно ми е, какъв е той? – с болка отвърна Щилян.

– Просто не прави нищо, – плесна с ръце Златко.

– И що за избор е това? – недоумяващо свъси вежди Щилян.

– Ако очакваш да бъдеш похвален, трябва да бъдеш готов да те критикуват, – поклати заканително пръст Златко.

– Като се замисля, – Щилян се почеса по главата, – в живота върхове са достигани чрез насърчение от някой друг, а не от критика.

– Какви ги дрънкаш?! – възмути се Златко. – Няма значение колко велик, известен или успешен е един мъж или жена. Забележи, всеки от тях жадува за похвала и аплодисменти.

– Това добре, – съгласи се Щилян, – но как да преодолея поредната критика?

– Много просто, – изпъчи се важно Златко и се потупа по гърдите, – работи по-упорито, за да докажеш, че тази критика е несправедлива.

– Да, но много боли, – с мъка констатира Щилян.

– Важен е крайният резултат, а не това, което са ти казали, – потупа го по рамото Златко.

Дали от съветите или споделянето не знам, но Щилян се освежи и бе готов да се захване отново за работа.