Гошо и Христина бяха от няколко години пенсионери. Вместо двамата заслужено да си почиват от дългите години, в които бяха ангажирани с работа, трябваше да се сблъскат с мъката и болката.

На Христина установиха болестта на Паркинсон.

Въпреки това никой не чу Гошо да се оплаква.

Един ден приятелят му Хари го попита:

– Как издържаш на всичко това? Каква е тайната ти?

Гошо тъжно се усмихна и сподели:

– Всяка сутрин със съпругата ми пеем химн. Когато я питам, кой да е той, тя винаги избира този, в който се казва, да преброим многото си благословии. И ние пеем:

„Когато върху вълните на живота те хвърлят бури, Когато си обезкуражен, мислиш, че всичко е загубено, Пребройте многото си благословии, назовавайте ги една по една, И ще ви изненада какво е направил Господ.

Случвало ли ви се е да сте обременени с много грижи? Изглежда ли тежък кръстът, който сте призовани да носите? Пребройте многото си благословии, всяко съмнение ще отлети, И ще пееш, докато дните минават.

Когато гледаш другите с техните земи и злато, Мислете, че Христос ви е обещал несметното Си богатство. Пребройте многото си благословии, парите не могат да се купят Вашата награда на небето, нито вашият Господ във висините.

Така че сред конфликта, независимо дали е голям или малък, Не се обезсърчавайте, Бог е над всичко; Пребройте многото си благословии, ангелите ще присъстват, Помощ и комфорт ви осигуряват до края на вашето пътуване“.

Какво се случва, когато гледаме към своите благословии?

Тревожността грабва всичкия си багаж и се измъква през вратата.
Притеснението млъква пред благодарността на сърцето.

За това по-добре е да се фокусираме върху това, което имаме и по-малко върху това, което нямаме.

Бе вторият ден от страстната седмица. В църквата имаше богослужение.

Когато Наум чу притчата за десетте девици, подчерта след службата:

– Християните носят огромна отговорност за всяко действие в живота си, а също и за причинно следствената връзка в него.

– Ако работиш много това не означава, че ще се постигнат реални постижения, – отбеляза Данчо.

– Възможно е, работата ти да се провали от този, който работи след теб, – повдигна вежди Наум.

– Работата носи скръб и болка. Ставаш рано и лягаш късно, често не можеш да заспиш дори през нощта и си изпълнен с усещането, че работата всъщност не е чак толкова добре свършена, – доуточни мисълта си Данчо. – С други думи, тя никога не те удовлетворява напълно.

– Работата и постиженията, без Божия мир в живота ни чрез Духа, никога няма да бъдат достатъчни. Нуждаем се от Бога, Чийто труд води до истинска почивка и от Спасителя, Който може да спи дори по време на буря, – усмихна се Наум.

Димитър се връщаше от работа. Днес бе много натоварен и се чувстваше доста уморен.

Както вървеше, забеляза на тротоара едно мършаво дете. Бузите му бяха хлътнали. Вероятно скоро не бе яло нищо.

То бе в дрипи. Трепереше. Беше му студено.

Димитър се разстрои и се обърна към Бога:

– Господи, защо позволяваш това дете така да страда? Направи нещо.

В отговор той чу любящ, но строг глас:

– За това изпратих теб.

Мъжът бе проявил състрадание на думи, но не и на дело.

Нима ще остане невъзприемчив към призива свише?!

Тази история ни учи, че винаги трябва да сме готови за действие, за да откликнем на нуждата пред очите ни. Само така ще бъдем плодоносни.

Радка бе развълнувана от новата си работа в компанията, но скоро тя откри:

– Моите колеги не споделят ентусиазма ми. Те се подиграват на компанията, оправдаваха се за лошото си представяне, а същевременно търсят по-доходоносна работа.

Те се бе отчаяла нацяло. Самосъжаляваше се:

– Никога да не бях кандидатствала за тази работа. Изглеждаше страхотно, но сега е направо разочароваща.

Може самите ние да изглеждаме външно много добре, но произвеждаме лошо качествена продукция.

Нашите плодове не трябва да са грандиозни, а да допринасят за любов, радост и мир в трудни времена.

Времето се стопли. Това насърчи група младежи да потеглят към планината.

Те не бяха много, но въодушевени от похода, споделяха свои мисли и разсъждения, хрумнали им по пътя.

– Време е да излезем от черупките си, – възкликна Пламен.

– Какво искаш да кажеш? – изгледа го учудено Делян.

– Мислех за пасивността си в обществото, – започна да обяснява Пламен.

– Пасивност в какво? – побърза да попита Тодор.

Пламен леко се усмихна и добави:

– Бог обича всички хора и иска да бъдем Неговият глас сред тях.

– За това Той ни учи речника на далечните земи, диалекта на обезсърчения съсед, език на самотното сърце и идиома на младия студент, – съгласи се Дечо.

– Бог екипира своите последователи, за да посещават различни култури и да докосват сърцата на хората там, – прибави Васко.

– Педесетница е показателен пример за това, – продължи с разсъжденията си Пламен. – Ако сме в Христос, Божият Дух ще говори чрез нас и ще ни разбират.

Самуил поклати глава, вдигна показалеца си нагоре и каза:

– Първо всеки трябва да открие кой е и каква работа му е възложена, и едва тогава да се потопи в нея.

Стефан, който до сега стоеше мълчаливо и само слушаше, внезапно повдигна глас:

– Удивително е какво се случва, когато излезем от черупките си?!

– Откриваме начина, по който най-добре можем да говорим и да се чувстваме свободни в това, – допълни Самуил.

– Тези действия са съпроводени с разбирането към кого изпитваме най-голямо състрадание, – повдигна рамене Васко.

Дълго говореха още по темата, но всички от групата бяха единодушни:

– Трябва да излезем от черупките си и да да бъдем Божия глас сред тези, които още не познават Господа.