Трифон попита баща си:

– Ако главната ни целта е любов, тогава няма ли да искаме да знаем какво представлява тя и как можем да я придобием?

– За истинската любов ли става въпрос? – поиска да уточни бащата.

Трифон само кимна с глава.

– Бог е любов, – започна да обяснява бащата. – И ние трябва да Го обичаме. Освен това Той по благодат е излял любовта Си в сърцата ни, след като сме приели Христос за Спасител.

– Как да разпозная истинската любов? – продължи с въпросите си Трифон.

– Ако Бог е любов, Той е нашият пример, стандарт и източник на любов, – дообясни бащата.

– Има ли нещо, което би попречило да се наслаждавам на тази любов, да живея в нея и да я раздавам на другите? – смръщи вежди Трифон.

– О, има, – възкликна бащата. – Врагът ни няма да допусне толкова лесно да се потопим в нея, защото тя е сериозно предизвикателство за него. Неверието, болката, предателството, недоверието, апатията, кариерата, славата, страхът, провалът, …. врагът е изобретателен в пречките, но не е вездесъщ като Бога.

– В момента нямам нещо, което да ми пречи? – Трифон повдигна рамене.

– Това е добре, но ако чувстваш, че ни си толкова близо до Бога, колкото би искал, по-добре поискай да се доближиш повече до Него, Той с радост ще ти помогне, ако няма причина за това, – посъветва го баща му. – Ако е налице такава, не се колебай, поискай да узнаеш, каква е и как можеш да я премахнеш.

Мирон сгреши толкова зле, че си каза:

– Няма връщане от това.

Дядо му го чу и отбеляза:

– Независимо дали става въпрос за голям провал или за нещо малко, което се задържа в сърцето ти, разликата често се крие в начина, по който реагираме.

– Как реагирам? – повдигна рамене Мирон. – Срамувам се.

– Има съществена разлика между срам и осъждане, – засмя се дядото.

– Каква разлика? – намръщи се Мирон.

– Срамът ти казва, че си неудачник, а съждението, че има нещо по-добро за теб, – поясни старецът.

– Какво от това? – попита Мирон.

– Едното те отдалечава от Бога, а другото те приближава, – отговори дядото.

– Може и така да е, – уклончиво се съгласи Мирон.

– Виж Юда и Петър, – продължи дядото. – И двамата се провалиха спрямо Исус и то в една и съща нощ, но Юда позволи срамът да го определи, а Петър допусна осъждението да го възстанови. За това основния въпрос е: Това, което чувстваш в момента, привлича ли те или отблъсква от Бога?

Мирон се замисли, а след това констатира

– Трябва да съм благодарен за благодатта и силата на осъждението. Необходимо е да се откажа от срама и да продължа напред в преобразяващата любов, която Бог щедро ми дарява.

Стоян тежко въздъхна:

– Мозъците ни са програмирани да запомнят болката.

– За това не докосваме нагорещена печка, защото ще последва изгаряне, – потвърди Таньо.

– Какво да кажем за грешките, които са по-дълбоки? – повдигна вежди Стоян.

– Имаш предвид, като думите, които бихме искали да върнем, обещанията, които сме нарушили, …… – започна да изброява Таньо. – Вината се появява отново и отново, когато най-малко я очакваме.

Тук се промъкна срамът, който се опитваше да ги убеждава:

– Вие завинаги се определяте от вашите провали.

– Чуй какво казва Словото, – закани се с пръст Таньо, – „Няма осъждане за онези, които са в Христос Исус“. Забележи, не по-малко, дори не и отложено, а в случая никакво осъждение.

Ако срамът ви тежи, поемете дълбоко въздух и приемете Истината.

Изговорете я на глас:

– Не се определям какъв съм от най-лошите си моменти. Аз съм ново творение, напълно простено, дълбоко обичано и истински свободно.

Купчината пране и изглеждаше невероятно голямо. Всичко бе натрупано по всякакъв начин.

Не бяха само дрехи, а символ на всичко, с което не можеше да се справи Диана: храна, емоции и очаквания.

В такива случаи тя се чувстваше недостатъчна.

Години по-късно порасналите ѝ деца си спомняха:

– Колко хубаво ни беше да тичаме и да скачаме в купчината мръсно пране в мазето.

Тогава Дафина осъзна, че Бог е действал там, където тя бе виждала само провал.

– В това, което приемах за неуспех, децата ми са се забавлявали и радвали, – усмихна се Дафина. – Имали са чувство за безопасност и дом.

Божията благодат покрива това, което не ни достига.

Нека Му позволим да ни разкрие живот изпълнен с любов и Неговото присъствие.

Кучето на Митко бе нападнато от друго много по-голямо от него и едва не го уби.

Митко настоя пред собственичката на голямото куче:

– Приспете вашето куче. Ще ви създава много главоболия.

– Това, което направи моето куче е ужасно, – отговори собственичката на големия пес, – но аз все още го обучавам и още не съм приключила с него. Моля ви да поизчакате малко.

Бог би казал за всеки , който те нападне:

– Това, което направи, беше неприемливо, непростимо, но още не съм приключил с него. Той е все още част от Моя план. Аз не се е отказал от него. Той може да е извън волята Ми, но не и извън обсега Ми.

Ние почитаме Бога, за това не трябва да виждаме враговете си като провали, а като Негови проекти.