Уес Тревор взел в дома си осем малки прасенца. Те били болни, на границата на смъртта и живота. Тревор се стараел да направи всичко, за да помогне на животните.

Австралийският жител не подозирал, че ще получи помощ от необичаен източник.

Работата е там, че в дома на добрия мъж живеело куче порода боксер на име Съкровище, което Уес намерил и прибрал от улицата.

Изненадващо, но прасетата предизвикали в Съкровище такъв силен майчин инстинкт, че кучето не само се погрижило за малките прасета, но започнало да отделя и мляко.

Първоначално собственикът на животните се колебаел дали да насърчава тази практика и да позволи на прасенцата да сучат от напълно различно животно.

Ветеринарът, с който се посъветвал Уес, го успокоил, че в това няма нищо опасно. Важното е животните да се чувстват комфортно.

В Израел децата посещават специален курс по кибербезопасност.

Причината за въвеждането на тези уроци е голямата кибернетична зависимост на децата, за която не само родителите, но и лекарите започнаха да говорят.

На уроците по теория и практика учениците учат, как да се държат в социалните мрежи, как правилно да реагират и отговарят на коментарии.

Също така, по-голямата част от предмета е посветена на зависимостта от компютърните игри и как да се справят с нея.

Представете си, че сте в работилницата, където се прави анализ на материала, в един стоманолеярен завод. Около вас има малки преградки и отделения. Стоманата се изпитва до краен предел и се отбелязва с цифри, които обозначават степента ѝ на закаленост.

Няколко парчета се подлагат на усукване до толкова, че се счупват. Върху тях се отбелязва силата на усукване. Други се разтеглят до край и на тях се бележи възможностите им за разстягане. Други се подлагат на натиск до раздробяване и те се бележат.

В завода знаят степента на напрежение на всяко парче стомана. Така могат да определят кои от тях стават за  построяване на кораб, здание или мост. Работниците са добре осведомени за това благодарение на залата за анализите, която на практика доказва качеството на материала.

Така се случва и с Божиите деца. Бог не иска да бъдем вази за украшение от стъкло и порцелан. Той иска да бъдем като тези яки стоманени пръти, способни да издържаме на най-висока степен на усукване или натиск, без да се предаваме.

Бог не иска да сме като оранжерийни растения, а да бъдем подобни на дъбовете, устояли на бурите; не и подобни на пясъчни дюни носени от вятъра, а по-скоро гранитни скали, съпротивляващи се на ураганите.

За да ни направи такива, Той трябва да ни тества в изпитания. Много от нас са преживели и знаят от собствен опит, че страданието всъщност е Божият лабораторен тест.

Лесно е да говорим за вярата и да развиваме теории за живот чрез вяра, но Бог често ни хвърля в пещта, за да изпита качеството на нашето злато, отделяйки го от примесите и шлаката.

Блажени сме, когато ураганите на неспокойното житейско море ни правят ценни за Господ Исус Христос. По-добре в бурята с Христос, отколкото в спокойна вода без Него.

Главният лекар на болницата на затвора в Москва Федор Хааз, всички в Москва го наричали „Фьодор Петрович“, получи медицинско образование във Виена.

След случайна покана на руски благородник, той след като го излекувал, останал в Москва. Бързо спечелил репутация на отличен професионалист и хуманен лекар.

Имащ голяма частна практика, Хааз безотказно лекувал бедните.

По време на Наполеоновото нашествие заедно с действащата армия той дошъл в Париж.
След това той станал член на „Комитета на попечителите на затворите“.

Сблъскал се с ужасната картина на физическите и нравствени страдания на затворниците. Той изобретил по-леки окови и давал всичките си пари за тяхното производство. Молел от богатите пари за това дело, а те не можели да откажат на стареца, който никога не искал нищо за себе си.

Арестанти, които пристигали в Москва чували мълвата за състрадателния лекар на затвора.

Веднъж през нощта, когато той бързал за болен, който бил беден, в тъмнината крадци започнали да събличат вълчата му шуба.

Хааз им казал:

– Чака ме болен  беден човек. Няма да ви издам, но елате у дома за тази шуба. Аз Доктор Хааз и живея в болницата.

– Бащице, кой ще ви докосне, – отговорили неочакваните събеседници. – Ако позволите, ние ще ви придружим.

Когато състрадателният лекар умрял, цялото негово имущество се състояло от няколко рубли, износени дрехи, книги и астрономически инструмент. Оказало се, че старецът е имал една слабост…. обичал през нощите да наблюдава небето.

В последния си път го съпроводили 20 хиляди човека. Ковчега му носели на ръце до гробищата.
На надгробната му плоча бил изсечен неговия девиз: „Бързай да правиш добро!“

В края на ливадата пръв излезе Калчо. Той заби косата си в земята. След него бяха Пламен и Станко. Първан остави косата си легнала. Баща му като видя това му извика:

– Първане, края на косата не е заострен от липса на работа.

– Ох, забравих – и Първан изправи косата си до останалите.

– Който се пореже на коса или сърп, лошо му се пише, – въздъхна дълбоко Калчо. – Такава рана е дълбока и трудно зараства.

Към косачите приближи елегантно облечен мъж.

– Бог да ви помага, – поздрави ги Гроздан, изтупан в костюм и риза с отворена яка.

– Дал Бог добро, – отвърнаха косачите.

– Като идвах насам, – засмя се Гроздан, – жените ми рекоха, че нямате коса за мен.

– Ето вземи моята, – подаде косата си Пламен.

– Само, че косата  си иска и майстора, – подметна Калчо.

– Я да опитам, – закани се Гроздан.

Той взе косата и отиде до неокосеното. Замахна, но откос не се получи. Гроздан изненадано погледна косата в ръцете си.

– Със сила не става, – бащински го потупа по рамото Калчо. – Не замахвай, а натискай петата на косата, тревата е слаба долу, при корена. Удариш ли нагоре, тя се съпротивлява.

– Разбрах! – засрамено наведе глава Гроздан.  – Дори и да имахте излишна коса, нямаше да мога да ви помогна. Калчо е прав, косата си иска майстора.

Мъжете съчувствено се засмяха. Градското си градско, липсват му умения и опит.

– Тревата още не е нацъфтяла, а вие я косите, – поиска да се покаже за знаещ Гроздан.

– Трева се коси малко преди да цъфне, – реагира Калчо. – Бащата на Пламен ни извеждаше като малки по това време на ливадата. Късаше избуялата трева, мачкаше я, миришеше я, дъвчеше я и накрая казваше: „Утре ще косим. Цъфне  ли, соковете се губят, стеблата стават груби, губи се приятни дъх на сеното и животните не искат да го ядат“.

– Следователно и за коситбата, човек трябва да ума усет, кога да я започне, – замислено каза Гроздан.

– За коситба, жътва, копане, ….. трябва да знаеш точно кога са необходими, – допълни Станко.

– Ако си навлязъл навътре в стопанската работа, ти знаеш вече какво иска тя, – намеси се Калчо.

– Практиката на какво ли не ни учи, – каза философски Гроздан. – Някога обработвали кожите с дъбители, по-късно с дъб, смърч, върба, смрадлика, а сега вече химията си казва думата там.

Мъжете вдигнаха рамене, нали Гроздан се изучи в града, той по ги знае тези неща. След това отново хванаха косите и започнаха пак да повалят избуялата трева.