Зимата дари хората с изобилен сняг. Температурите бяха ниски, но това не обезкуражи скиорите.

Васко нарами ските и се отправи към планината. Там сред свежия въздух и побелелите дървета той се почувства свеж, здрав и силен.

Само преди една седмица „пазеше леглото“, бе зачервил гърло и бе вдигнал температура.

Увлече се в гората малко повече. Бялата красота го омая с различните си нюанси и причудливи форми, които бе образувала от струпалия се сняг върху дървета и храсти.

Когато стигна до малката гара, влакове вече нямаше. Васко се притесни. Докато тръгне първият влак сутринта,  го очакваше студ и измръзване.

Васко повървя малко по празната платформа и си помисли:

„Още една пневмония не ми трябва. Необходимо е да предприема някакви мерки“.

Изведнъж го осени идея:
– Ще позвъня в полицията и ще кажа, че край гарата се навърта някакъв хулиган. Дори и да ми съставят протокол, поне за една нощ ще имам покрив над главата си.

Речено сторено.

Звънна и преди да свърши със съобщението си, от другата страна на телефонната линия го скастри груб мъжки глас:

– Човече, нямаш ли съвест?! Отделението на полицията се намира на пет минути от гарата, а ти искаш и автомобил да ти пратим. Ако искаш да пренощуваш, – малко по-меко каза мъжът, – ела и не се прави на много умен.

Васко се изчерви. Добре, че нямаше никой наоколо да го види. Осъзна, че е постъпил глупаво и закрачи бодро към полицията.

В тази мразовита нощ, освен него в офиса на полицията бяха още шестима. До сутринта се стесниха доста. Такъв рекорд в полицията до сега не бяха стигали. 24-ма „самопредали се“ само за една нощ.

Вече е станало традиция, архиепископът да намира време в натоварения си график, за да помогне за почистване на болничните отделения. Нали казват, че чистотата е залог за здраве.

В епархията смятат, че тази работа е само помощ за персонала на болницата и изгражда самодисциплина, но също така допринася за възстановяването на пациентите.

Заедно с епископа са мили пода един свещеник и студенти от семинарията.

По-рано в интервю митрополит Марк е заявил какъв трябва да бъде свещенослужителя и е формулирал основните правила на поведение на свещеника.

„На първо място, разбира се, свещеникът трябва да помни, че човек идва при Бога, а не при свещеника и че не трябва да има култ към личността в църквата. Пастирът не трябва да доминира и потиска личността на идващите в църквата.

Второ, свещеник в никакъв случай не бива да плаши никого. Важно е, свещеникът да обясни на енориашите духовните истини, да ги насърчи да живеят християнски живот, но не принудително.  Трябва да ги учи да живеят свободно, но да бъдат и отговорни.

И, разбира се, основната цел на свещеника е да се грижи за душата, а не за собствените си джобове“.

Николова караше практиката си в местната болница. При нея в отделението  се получи повикване на адрес, където се намираше изоставена полусрутена къща.

Местността в края на града беше блатиста и пустинна.

Когато една група от медицински работници дойде на мястото, провериха района щателно.

– В къщата не се вижда никой.

– И в двора  също.

– А в другата постройка проверихте ли?

– И там няма никой.

Но когато хората приближиха до една малка вратичка, чуха жално да вие куче.

– Навярно зад тази вратичка има някой, – предположи един от групата.

Те влязоха в неугледна стая. От картината, която се разкри пред очите им, останаха в шок.

В най-тъмния ъгъл изпод стари парцали се показа куче и ….човешка ръка. Под дрипите откриха човек на преклонна възраст. Той беше измършавял и едва дишаше.

Без да губят време, веднага го откараха в болницата. През целия път след линейката тичаше кучето на мъжа, който бяха открили.

Възрастният човек прекара много дълго време в болницата.

Кучето приютиха хората от небезразличния персонал. Те му даваха храна от кухнята.

Минаха 12 години.

Николова вече бе лекар. Веднъж тя се оказа на същата улица, където преди толкова години се намираше изоставения дом край блатото.

Посрещна я същия човек, който докараха в отделението полужив.
Той ѝ се усмихна и я покани:

– Заповядайте, да изпием по един чай.

Николова прекрачи прага на дома му и седна да си поприказват. Въпреки годините си, мъжът изглеждаше здрав и щастлив. След като поднесе чая  той ѝ разказа своята история:

– Този дом беше заключен от собственият ми син. Той здраво залости всички прозорци и врати.

– Защо го е направил? – попита изненадано Николова.

– Много просто, – каза старецът. – Щом аз умра, къщата остава свободна.

– И какво стана после?

– Моят наследник не знаеше, че за живота на баща му се грижи вярното му куче. То изкопа с лапите си дупка под дома и започна от боклука да ми носи мухлясал хляб. Това беше единствената ми храна.

– А не замръзнахте ли тогава? Тук вечерите са много хладни.

– Вярното куче лежеше до мен и ме топлеше.

– А какво стана, когато се върнахте от болницата?

– Хората ми помогнаха, кой с каквото може. Сега съм добре и се старая да забравя, че родният ми син ме остави да умра.

После мъжът на драго сърце разказваше за предаността на кучето си.
След случая, когато бе спасило своя стопанин, кучето бе живяло още 10 щастливи години.

Вера бе стажантка в болницата. На рецепцията тя се запозна с Георгиев. Той беше професор по ботаника, живееше в един от хубавите квартали на столицата. Щастлив бе в брака си и имаше три деца.

Когато Георгиев се запозна с Вера бе на 72 години. Той умираше бавно и постепенно от рак на белия дроб.

Беше му приложена химиотерапия под авторитетното наблюдение на известен онколог.

Една нощ Георгиев попадна в реанимацията, защото през деня бе имал проблеми с дишането. Той трудно се движеше в отделението и просто бе припаднал.

Преди Вера да отиде при него, тя погледна тестовете му и рентгеновите снимки на белите му дробове. Забеляза, че той има двустранен ексудативен плеврит, последствие от рака на белите дробове. Това беше много лошо.

Вера влезе в стаята и видя измъчен и изтощен мъж. Тя го попита стандартно:

– Как се чувствате?

От отговора, който последва тя разбра, че той е славен човек. Побъбриха си малко за незначителни неща, след което Вера му каза:

– Течността в дробовете ви е от рака. Ние можем да я изтеглим чрез специални игли, но облекчението след тази процедура няма да продължи дълго. За съжаление ракът ви прогресира.

Когато разговаряше с него Вера се чувстваше странно леко. След като му съобщи диагнозата, тя реши преди да отиде при следващия пациент, да го попита:

– Вие разбирате ли тази диагноза и какви са прогнозите?

Той се усмихна и каза:

– Четох в Интернет, че при такава диагноза ми остава да живея няколко месеца, но онкологът настоя да продължа химиотерапията.

– А вие самият какво искате? – попита Вера.

Георгиев се умълча за няколко секунди. След това вдигна очи и погледна Вера. Тя видя как по лицето му се стичат сълзи.

– Аз изживях един прекрасен живот. Имам прекрасно семейство. Моите близки ме обичат и аз бих искал да бъда с тях в къщи – и той заплака, като хвана Вера за ръката. – Никой до сега, нито един път не ме е попитал какво искам. Моля ви, мога ли да си отида в къщи? Всичко, което искам е да си бъда у дома.

Вера беше шокирана. Провеждаха лечение, изпробваме един или друг метод, но никой не  бе попитал болния, какво той иска.

Георгиев съвсем не искаше да бъде в реанимацията, не желаеше тръбата в гърлото си, нито катетъра. Той знаеше, че болестта е неизлечима. И искаше да умре спокойно.

Вера успя да го изпрати в дома му, където му оказваха палиативни грижи.

Той почина две седмици по-късно, заобиколен от любимите си хора.

Вера бе доволна, че го е попитала какво точно иска. Така се стигна до вариант, който беше най-добър за останалите дни от живота му.

Когато Вера чу, че Георгиев е починал, тя почувства облекчение, че е могла да го избави от страданието му.

Станцията Есперанса е една от 13-те изследователски бази на Аржентина в Антарктика.

Самите аржентинци я смятат за най-южния „град“, въпреки че самото селище прилича повече на село.

Освен храма към изследователската база има постоянно действащо училище с учители, музей, бар и болница, с отделение за родилки.

Близо до църквата се намира казино, което служи и като читалище.