Димо бе навел глава. Размислите му не бяха весели, но той ги изказа на глас:

– Днес повечето от нас имат жалко плитки представи за Бог.

– Защо мислиш така? – попита Ганчо.

– Уж християни, а смятат Бог за наш страхотен приятел, който трябва да имаме за всеки случай.

– Може би имаш право, – почеса се по главата Ганчо. – Скоро чух такова изказване: „Ами ако Бог беше просто мърляч като нас?“

– Това е слаб опит на едно човешко същество да направи Бог значим, – възмути се Димо. – Ето пуританите са имали солидно библейско разбиране за Бога. Знаеш ли защо е важно да възстановим това уважително схващане за Господа?

Ганчо само повдигна рамене и очакваше да чуе отговора.

– Плиткият възглед за Бог води до повърхностен живот. Ако поевтиниш Бог, ще поевтинее и самият ти живот. Отнасяй се повърхностно към Бог и ще станеш повърхностен, но ако Го уважаваш, корените на твоя духовен живот ще станат по-дълбоки.

– Да, – съгласи се Ганчо, – Бог е свят. Възвишен. Той е единственият мъдър Бог, Създателят, суверенният Господ. Той е Учителят. Той ми казва какво да правя и аз нямам друг безопасен вариант, освен да го направя. Не предлага алтернатива, нито многоброен избор. Имаме само една инструкция и тя е да вършим Неговата воля.

– Но не днес. Сега Той е нашият разбиращ приятел, Който винаги е на разположение, – иронизираше Димо.

Последва кратка пауза, след която настървено продължи:

– Не, Господ е нашият Бог. Той не се прекланя пред забързаното ни темпо, а мълчаливо чака да изпълним изискванията Му. И след като се забавим достатъчно, за да Го срещнем, Той добавя невероятна духовна дълбочина към нашия иначе плитък живот.

Дядо Никола бе навел бялата си глава и разказваше на внуците си:

– Когато бях по-млад, мислех, че трябва да върша всичко сам.

– Че с кого друг? – попита бързо Момчил.

– Вярвах, че чуждата помощ ще донесе слава на човека, а не на Бога, – продължи старецът.

– Като помагам на другите, не прославям ли Господа? – обади се малката Нели.

Дядо Никола се усмихна, погали по главата малкото момиченце и добави:

– С годините осъзнах, че Господ ме е създал и поставил сред хора от семейство, приятелите и обществото, защото се нуждая от тях.

Децата го гледаха със зяпнали уста, а той продължи да споделя опита си:

– Разбрах, че като приемам помощ, признавам, че сам не мога да се справя. Нуждаех се от Бог и тези, които са около мен.

– Всички се нуждаем от Господа, – каза Камен.

– А чрез нас той помага на другите, – подскочи весело от мястото си Весела.

– Така е, – съгласи се старецът. – През годините съм виждал Бог да действа в живота ми чрез прегръдка на приятел. Понякога нуждите ми са били посрещани от хора, които най-малко съм очаквал. Утешавала ме е добротата на някой непознат.

– Колко интересни неща разказваш, – възкликна Теодор.

– Неведоми са Божите пътища, – въздъхна дълбоко старецът.

Господ често ни протяга ръка чрез нашето семейство или обкръжение.

Добре е да молим за помощ, както и да помагаме на тези около нас.

Когато правим това, ние участваме в Божите чудеса.

Калоян бе мек и мил човек. Поне така го познаваха хората и близките му около него, но един ден ….

Той си купи нов мотор.

Излезе рано сутринта с идеята да потегли с него. За нещастие машината не искаше да запали.

Калоян направи десетина опита и когато бе готов да се откаже, моторът оживя.

Той въздъхна с облекчение:

– Най-после …

Регулира газта и се приготви да тръгва, когато моторът отново млъкна.

Калоян направи нервно още няколко напразни опита, след което тръгна към дома си.

Извади ловната си пушка. Зареди я и се насочи към мълчаливата машина. Прицели се в нея и я надупчи.

Съпругата му го следеше стреснато от верандата. Тя хапеше устни и си гризеше ноктите на дясната си ръка от напрежение.

– Боже, какво прави той? – прошепна уплашено тя. – Като луд е. Изглежда, че не е на себе си….

Ето какво се криеше под тихата и спокойна външност на Калоян. Гняв, с който той не можеше да се справи сам.

Всичко, което започва с такава ярост и невъздържане, може да завърши със срам.

Иван Иванов бе диригент. Приемаха го с охота всички оркестри.

И защо?

Защото умееше да премахва страха и да дава на всеки музикант самочувствие.

Самият Иванов споделяше:

– За диригента в началото всичко изглежда естествено и лесно, но идва период на съмнения и несигурност. А точно това ни тласка да растем и узряваме. Разбираме по-дълбоко музиката и избягваме тривиалните неща.

Когато още бе „незрял“ той дирижираше две симфонии на Моцарт. Тогава усети, че много не му достига за да прави това. Почувства, че не е готов.

Чак в зрелостта си Иванов разбра „дълбочината на емоцията“ в музиката на Моцарт.

Той откри за себе си:

– Някои дълбини могат да бъдат достигнати само чрез опит. Без него всяка интерпретация е плитка и повърхностна.

Много християни не осъзнават колко е важно да си зрял. Не разбират, колко е важно да достигнеш до „нещата, които предстоят“. Те не се стремят към целта „на възвишения призив от Бог в Христос Исус“.

Няма значение къде точно се намирате по пътя си, важен е процеса на съзряване.

Отидете по-надълбоко.

В залата обсъждаха нова книга за Светия Дух.

Един от журналистите на местният вестник попита автора на книгата Ангел Новаков:

– Как активирате Светия Дух? Чрез хапче ли?

– Фармацевтичните компании могат ли да създадат такива? – намеси се и една млада журналистка.

Новаков повдигна вежди, поклати глава и се засмя:

– Нищо не правя. Чакам Духът и Той идва.

– Съвсем нищо? – ококори очи журналистът.

– Съществува погрешно убеждение, че ние с нашия опит караме нещата да се случват, – подчерта Новаков, – а всъщност Бог прави всичко.

Двамата журналисти го изгледаха изпитателно, не вярвайки на ушите си.

– Началото на църквата няма нищо общо с човешките стратегии или впечатляващото лидерство, – поясни Новаков. – Светият Дух дойде като силен вятър в стая с изплашени, безпомощни и объркани ученици. Той разби всички етнически превъзходства, като събра хора, които бяха в противоречие, в една нова общност.

Край тях се прибавиха още няколко души и постепенно групичката около Новаков нарасна, а той продължаваше разпалено на обяснява:

– Учениците бяха толкова шокирани, колкото всеки друг, когато видяха какво прави Бог в тях. Те не направиха нищо да се случи; „Духът ги направи способни“. Нашата работа като благовестители в света не се определя от това, което можем да направим. Ние сме изцяло зависими от това, което само Духът може да направи. Това ни позволява да бъдем смели и спокойни.

Един възрастен господин се провикна в множеството:

– Изтощих се, като вярвах, че трябва да накарам нещата да се случат.

Новаков се обърна и му каза:

– Само Светият Дух може да направи това.