Небето потъмня. Завесата в храма се раздра на две. Земята се разтърси, отвориха се големи цепнатини в нея. Наоколо само страх и съмнения.
– Трябва да бягаме и нас ще ни убият.
– Не мога да разбера, какво стана?
– Аз Го изоставих в бедата.
– Той трябваше да ни предупреди!
Те бяха дошли от всички краища на Ерусалим. Чувстваха се твърде виновни да се върнат по домовете си и твърде обезкуражени, за да продължат работата си. Във всеки от тях тлееше отчаяна надежда, че всичко това е кошмар или лоша шега. Всеки се надяваше да намери някаква утеха у другите.
Споменът за думите на Учителят ги призоваваше да се върнат обратно. Стана им неловко, те бяха рухнали под вълните на паниката и страха от опасността, която можеше да ги застигне.
– Не мога да повярвам какво направих!
– Никога повече няма да постъпя така.
Тези, които бяха с Исус се завръщаха, те знаеха, че от Него може да се очаква нещо необикновенно. Видяха как Той прости на жена, която бе живяла с пет мъже, с какво уважение се отнесе към крадеца, който се криеше под маската на бирник. Видяха как изгони бесовете от някои и припомни на идващите в храма, да имат страх от Господа. Той правеше чудеса, традицията бе срината, прокажените бяха освободени, свещениците мърмореха …..
– Може би Той наистина е възкръснал от мъртвите.
Нещо повече от слухове за празния гроб ги поведе обратно. Нещо в сърцата им не им позволяват да живеят с чувство за предателство. Когато Исус се нуждаеше от тях, те избягаха. И сега трябваше сами да се справят със срам си.
Трябваше да му поискат прошка, но къде да го намерят. Той им бе говорил, че тези които добре Го познават, няма да се лишат от милостта Му.
За единадесетте не оставаше нищо дуго освен гибел или милост. Те добре Го познаваха, знаеха, че и да нарушат обещанията си, все имаше още възможност да им се прости.
Така те се върнаха с надеждата, че невъзможното  може да се случи отново.
– Ех, ако имах поне още един шанс.
Те седяха в стаята и тихо разговаряха за празния гроб. Сред мрачните мисли някой каза:
– Готов съм да дам безсмъртната си душа, за да го видя отново.
И стана чудо. От стената пристъпи познато лице.
Какъв финал, не това бе началото.
На разкаяното сърце не му трябва много. Излезте от сенките и престанете да се криете. Призовете Божият Син да премине през стените на вашата вина и срам. Той е готов да прости. Единственото, което трябва да направите е, да се върнете при Него.

Може и да отричаме ​​съществуването на злото, да вярваме, че светът е пълен основно с добри хора. Хора, които са безкористни и винаги мисли за другите.
Но в този мироглед има проблем. Той не пасва с реалността. Просто включете телевизора или вземете вестника. Нашият свят е пълен с разбити взаимоотношения, нарушени обещания, изнасилване, малтретиране, убийство, блудства с деца, тероризъм, както и всички видове зло. Злото е навсякъде около нас.
В Библията се казва, че поради нашата природа, ние преди всичко мислим за себе си. Никой от нас, естествено, не мисли за това, което е най-добро за света около нас или какво иска Бог от нас. Вместо това, ние се концентрираме върху това, което е лесно, удобно и желателно.
И когато Бог погледна на земята в дните на Ной вероятно си е казал: „Каква бъркотия! Какво са направили хората със себе си, с другите, с планетата и с това, което съм им дал? Те са прецакали всичко“.
И в Библията се казва, че Бог се “ … огорчи се в сърцето Си“.
Така Бог чувства състоянието на света днес. То разбива сърцето му.
Съществуването на злото доказва необходимостта от ад. Небето е перфектно, но никой от нас не е перфектен.
Но ние имаме още една възможност. В Библията се казва, че въпреки нашето несъвършенство, поради греха, Исус плати цената за нашите грехове.
Можем да прекараме вечността с Исус, вместо да сме отделени от Бога в ада.

Помислете, за какво по принцип не се тревожите? Може би не се тревожите, че на къщата ви ще падне дърво.
Възможно е да сте мнителен човек, но въпреки всичко не се тревожите за някои неща.
Защо не се безпокоите, че дърво ще падне върху къщата ви? Защото наоколо няма дървета. Съгласете се, че определеността води към увереност и доверие.
Ето защо не се съмняваме в Божията любов и защита. Имаме ли доказателства за това? Разбира се!
Това е кръстът, чрез който Бог изяви напълно Своята любов към нас. Този, „Който не пожали Своя Син, но Го предаде за всички ни, как не ще ни подари заедно с Него и всичко?“
В Неговата любов ние не се съмняваме. Той нито веднъж не е нарушил някое от обещанията си и никога няма да ги наруши.

Целият този ужас беше непоносим от самото начало. Зачестяващите отсъствия, неясните и подробни извинения, а накрая мъката, конфликтите, самоуниженията и обещанията.

За повечето случаи знаеше, че са безобидни флиртове. Той копнееше за ласкателства, възхищение и признание. В други случаи обаче, отношенията ставаха сериозни и най-често завършваха със секс.

Напоследък тя все по-малко се измъчваше заради тези изневери. По-скоро изпитваше отегчение и досада. Отнасяше се с търпение към подбудите му, но не можеше вече да понася последиците. Най-вече изпитваше досада от обещанията, които следваха, че това няма да се случи повече, че се е промени, че истински се разкайва, че ще бъде верен и ще сложи край на авантюрите си.

Тези обещания изобщо не я трогваха, но беше непоносимо да ги слуша.

Първоначалния шок и унижението, когато разбра за изневерите му, бяха отстъпили пред тоталното безразличие. Нищо друго не оставаше освен да го напусне, но все още не й се искаше, надяваше, че нещата ще се променят.

Въпреки всичко тя още го обичаше. Децата и семейството, за което беше копняла …. не можеше така леко да отхвърли. Бе готова на всичко за да съхрани и малкото, което бе останало.

Те все още бяха заедно, при това за околните изглеждаха щастливо семейство. Не й се искаше да обрече децата си на нещастно детство и разведени родители.

Но никак не и беше лесно, по-скоро й беше ужасно трудно. И понеже личният и семейният живот бяха всичко за нея, нямаше къде да скрие и зарови болката. Не споделяше с никого, а това продължаваше да я мъчи, като ужасна рана, която отказваше да зарасне.

И все пак тя успяваше донякъде да се справи с това …..

Мисионерът и пътешественик Дейвид Ливингстън направил второто си пътешествие в Африка. След него тръгнали триста негри. Парите на Ливингстън свършили. Той дал последните си вещи и  тристата африканци, които го следвали на един от вождовете на племе от Замбия и го помолил да ги пази и храни, докато се върне от Англия. Вождът се съгласил. Дейвид обещал, че след като оправи работите си в Англия, ще се върне с кораб в Африка и ще отведе тристата човека по домовете им.
Когато Дейвид Ливингстън напуснал Африка, местните жители започнали да се присмиват на негрите, съпровождащи мисионера:
– Къде сте видели бял човек да се грижи за чернокожи? Нима смятате, че той ще се върне?
Но тристата негри  чакали цели две години. Другите все повече и повече им се присмивали. Но те им казвали:
– Вие не познавате нашия баща, така наричали Ливингстън, той не лъже и непременно ще се върне. И ще ни отведе по домовете ни.
На третата година населението чуло шум от морето. Хората хукнали към брега и видели приближаващ се голям кораб. Сред негрите се чул радостен вик:
– Нашия баща, нашия баща!
Негрите се хвърлили в океана и доплували до кораба. Качили се на палубата и започнали да прегръщат Ливингстън, като му казали:
– Знаехме, че ще дойдеш!
Ако човек е верен на думата си, защото така е научен от Христос, то колко повече Исус ще изпълни своите обещания?
Той ще дойде за тези, които Го очакват и свидетелстват за Него в света.