Когато Йовка разглеждаше снимките на телефона си, изведнъж трепна. Тя видя фотография, на която лежи на плажа напълно изтощена, разперила ръце и крака  и дала гръб на всичко.

Йовка беше в шок: „Кой ми е направил тази ужасна снимка?“

Тя изпита отвращение към себе си, което нарастваше и ставаше още по-голямо със всяка измината минута. Бе готова да се разплаче.

Йовка вече се канеше да изтрие снимката, когато в стаята влезе синът ѝ.

– Може би ти ще ми кажеш, от къде се взе тази моя снимка? – обърна се тя към сина си и му показа снимката.

Първата реакция на юношата бе усмивка.

– Аз те снимах, когато бяхме край езерото миналата седмица. Просто не можах да устоя….

– Но ти трябваше да ме попиташ, преди да вземеш телефона ми и да ме снимаш, – каза сърдито Йовка.

– Права си, мамо, но погледни колко добре изглеждаш тук. Не е ли така?

Йовка още веднъж погледна снимката и се опита да разбере, какво искаше да каже синът ѝ.

Дойде и дъщеря ѝ, хвърли едно око на снимката и каза искрено:

– Ти си много красива! На мен ми харесва тази снимка.

Йовка въздъхна дълбоко. Но това ѝ беше  нужно на този етап. Тя винаги обръщаше внимание на своите недостатъци. Но постепенно всичко започна да се представя в друга светлина пред нея.

Тя все още виждаше своите пълни бедра, но видя и жена, която се е уморила след разходка с децата си.

Йовка виждаше пълните си ръце, но същевременно с това видя ръцете на майка, която вдига децата си на ръце, за да не наранят краката си о камъните или да ги изгорят на горещия пясък.

Тя виждаше пълна жена, която бе облякла черен затворен бански, за да скрие проблемните си части на тялото, но виждаше и щастлива майка, която не се щадеше за своите деца.

От дълго време тя се бореше с наднорменото си тегло, както много други жени и навярно щеше да продължава и за напред така.

– Изглежда, – въздъхна тъжно Йовка, – няма да бъда стройна и слаба. Вярно е, че често се тегля на кантара, но не позволявам излишните ми килограми да ми пречат да живея.

Тя често отиваше с децата си на разходка. Понякога дори се чувстваше привлекателна. Е, не беше много сигурна в това, но се стараеше да мисли в тази посока.

„Може би е така, защото съм вече стара и много разсъждавам, – помисли си Йовка. – А може би сега се грижа за много по важни неща, отколкото за впечатлението, което правя на другите. Виж как децата ми гледат на моето тяло. Техните очи са изпълнени с любов“.

Така тя престана да мрази тялото си.

– Разбира се, – обясняваше Йовка на една своя приятелка, – ще продължа да се занимавам със спорт и правилно да се храня, за да бъда здрава, но именно сега искам да обичам тялото си такова, каквото е. Бих искала да се видя такава, както ме виждат моите деца.

Древните перси смятали, че има две равни сили в света, добро и зло. Езичниците вярвали, че сред божествата има дружелюбни към човека и враждебни към него.

Но в действителност има само един Бог и Той е милостив. Това откровение не е толкова лесно, колкото изглежда. Ние обичаме да си представяме една апокалиптична картина на конфронтация между доброто и злото. Струва ни се почтено да участваме в грандиозната битка със съответен противник.

Може би ние сме свикнали да живеем в ада дотолкова, че не виждаме колко чудовищно е ежедневието ни.

Какви малки, празни в действителност неща са довели до смъртта на най-големият роден от жена, Йоан Кръстител.

Ето момиче танцува покоряващ танц. Майка ѝ иска да се представи за скромна, за да избегне упреците за брака си. Изведнъж изненадващо се появява дяволска подигравателна усмивка: „Дай ми на блюдо главата на Йоан Кръстител“.

По същия начин и ние се разпореждаме с живота на хората, използвайки „безобидни“ дреболии.

Йоан е бил предшественик на Христос, не само защото е възвестил и показал Неговото идване. Чрез смъртта си той обяви, как дребнавата завист и краткотрайните политически сметки, ще доведат до смъртта на Божия Син.

Четейки днес Евангелието, важно е да се има предвид, че в ежедневието си, ние също като Иродиада, с нашите постъпки продиктувани от дребнавости и жалки интереси, стигаме докатастрофални последици.

Седят на една маса Любо и Цецо и умуват, как да преживеят кризата.

– Няма отърване, – въздъхна тежко Любо. – Заплатите уж ги увеличават, но на фона на растящите цени изобщо не се усещат тези увеличения.

– За да преодолееш кризата, – засмя се предизвикателно Цецо, – трябва: да преминеш от лични превозни средства към обществените, да не се храниш в кафенето, а да си носиш сготвено от жена ти в буркан за обяд, да купуваш продукти по акции, дрехи при разпродажба, на кино ходи най-много един път на три месеца ….

Любо го погледна тъжно и попита:

– Ако така съм живял преди да дойде кризата, сега какво да правя?

Славка разбра, че Леонид ѝ изневерява. Тя не можа да се примири с това. И тъй като болката от отхвърлянето бе непоносима, тя реши да се самоубие.

Преди Славка да скочи от високото място, което бе избрала, баща ѝ протегна ръка и каза:
– Дай ми ръка, моля те ….

– Не, – категорично отсече Славка и обви с ръце тялото си. – Аз мразя този свят ….. Този, когото обичах ме предаде. не искам повече да живея!

Изведнъж се появи приятелят ѝ и започна да я умолява:
– Любима , прости ми, моля те. Аз направих много грешки, дай ми втори шанс, …… моля те.
Този разговор не продължи дълго … в очите на Славка се появиха сълзи, а мисълта за самоубийство отслаби хватката си и бавно започна да я напуска.

Баща ѝ усети, че е променила решението си. Отиде но нея , прегърна я и каза:

– Скъпа, аз те обичам, повече от всичко на света! Това момче не заслужава сълзите ти. Ти имаш баща, които няма да те остави.

Изведнъж Славка разбра:

– Родителите ме обичат независимо от всичко, а този мой приятел, щом един път ме е изоставил, всеки път, когато бъде подложен на нова атака от някоя друга жена ще ме напусне.

Нуждая се от истински приятел, с който взаимно ще си споделяме мислите, ангажиментите, радости и ще намираме изход от всяко лошо положение …..

Шофьорът рязко натисна спирачките по средата на шосето. Котенцето седеше на пътя и не даваше признаци, че желае да тръгне някъде.

Васко слезе от колата и се упъти към малкото.

– Ей, малката, – подвикна и той, – така не се стои на шосето. Някой няма да те види и ще те прегази.

Когато Васко погледна в големите кафяви очи и видя късата опашка, разбра, че това съвсем не е малко котенце.

По-късно на Васко му се обадиха по телефона. Женски глас помоли съвсем учтиво:

– Елате да видите малкото, което донесохте снощи във ветеринарната клиника. Оказа се риж рис.

Когато Васко прескочи до клиниката, го посрещна засмяна млада тъмнокоса жена:

– Аз съм Вероника. Радвам се, че дойдохте. Да знаете само какво се случи, когато решихме да прегледаме малкото коте, което донесохте в кутия за обувки?

– Надявам се да не ви е създало проблеми, – каза примирено Васко.

– Когато дойдох сутринта с колегите, то седеше още в картонената кутия, в която сте го сложили, но явно това съвсем не му харесваше. Трябваше да сложа най-дебелите ръкавици, с които разполагаме, за да го пренеса в нашата клетка.

Васко погледна котето и се опита да си представи, как е негодувало.

– То беше много сърдито, – продължи да разказва Вероника. – Не даваше на никой да го вземе в ръце. Съскаше, ръмжеше и хапеше всяка ръкавица, която се протегнеше към него и то с голяма ярост.

– Съжалявам …- каза Васко, – не исках да ви създам такива неприятности.

– Не се притеснявайте, – засмя се Вероника, – гневът на това малко същество е добър знак. Такива не са приятелски настроени към хората. Но то е такова, каквото трябва да бъде, див риж рис.

– А иначе добре ли е?

– Теглото му е по-ниско от нормалното, навярно се дължи на тения или някакви други паразити и разбира се факта, че е било отделено от майка си.

– Пътя, на който го намерих, минава през местност, където живеят диви животни. Навярно майката и другите малки са останали в гората.

– Сега малкото е на около два месеца и половина. То трябва да навърши шест месеца, за да го пуснем обратно, – обясни Вероника. – Но това зависи и от темпа на растеж. Нужно е  да добие определени размери, за да може да си хваща плячка, нали трябва да оцелее.

Васко често посещаваше ветеринарната клиника и наблюдаваше как малкото“котенце“ растеше.
Малкото рисче, когато заспиваше,  обичаше да гушка една катерица играчка, а когато бе будно, разпаряше яростно картонени кутии.