Има дни, когато на човек му се струва, че всичко е против него. Неуспех, след неуспех. Непознати хора ти създават проблеми и допълват чернотата на деня с още малко болка.

Ирина бе майка на четири деца. Днес тя отиде да пазарува в близкия супермаркет с малката си дъщеря Дора. Момиченцето страдаше от синдром на Даун.

Едва ли ще се изненадате, че майката с детето правеше голямо впечатление и събираше погледите на купувачите и персонала на магазина. Лошото е, че отношението към тази интересна двойка бе изключително негативно.

Една жена се скара на Ирина:

– Защо детето ви е така леко обуто? Вижте събуло си е обувките!

Това, че малката изхвърли обувките си, за да се намести по удобно в количката камион, неканената „съветничка“ изобщо не забеляза.

Когато Ирина се обърна към една от служителките:

– Извинете, можете ли да ми покажете ….

Бе прекъсната с изсумтяване и махане с ръка. Един вид не ме занимавайте.

Напрежението още повече се увеличи от младеж, който безцеремонно буташе всичко по пътя си, независимо дали това е жена с дете или възрастен човек, застанал на опашката.

В този магазин работеше Зина, което същи като Дора имаше синдром на Даун. При нея винаги имаше опашка. Тя не работеше много бързо, но винаги намираше за клиентите добра дума и им се усмихваше. Ирина, когато идваше в магазина, винаги разговаряше с нея. Ето и сега отиде при нея и тя повдигна настроението ѝ.

Зина попита:

– Знае ли детето езика на жестовете?

И показа знаците „още“ и „моля“. По-късно се изясни, че като дете тя най-често е използвала тези символи.

Ирина каза:

– Тези знаци, Дора ги знае, нищо, че е толкова малка.

Тогава Зина се усмихна:

– Време е да научи още един.

И показа знака, който означаваше „аз те обичам“.

Как е възможно да не се усмихнеш след това! И Ирина го направи съвсем сърдечно.

Има хора в този свят, които смятат, че тези със синдром на Даун, са излишна тежест за обществото, но този случай прави на прах и пепел всичките им доказателства.

Сред тълпата забързани хора, в задушаващата атмосфера на ежедневието изпъстрено с проблеми, само една от сътрудниците в магазина, имаща синдрома на Даун, отдели минути, за да зарадва малко позната жена, която бе обезсърчена от грубото отношение към нея и детето ѝ от страна на другите хора в магазина.

Това трябва да ни накара сериозно да се замислим за взаимоотношенията ни с околните, познати или непознати, болни или недъгави.

Наталия я придвижваха поетапно от Далечния север до М. Беше война. Навсякъде глад и страх.  Дългите етапи на прехвърляне застрашаваха всеки от затворниците със смърт.

Някъде по пътя Наталия бе заведена в някакъв лагер, в който на няколко дни се сменяше конвоя.

Наталия я изпратиха да мие пода в трапезарията. Зимата бе студена. На мръсния под водата много бързо замръзваше. А Наталия бе останала без сили от дългото пътуване. Освен това, тази работа я накараха да я върши през нощта.

Мие, търка, залива с вода, разбива леда и пак почва отново. Безсмислените действия се повтаряха, а умората я смачкваше. Обикновено Наталия не се предаваше лесно и издържаше на всичко, но това бе много повече …. Човек трудно би го понесъл, независимо дали е мъж или жена. Искаше ѝ се да зареве от безсилие и умора.

Изведнъж в столовата  влезе някакъв човек. Той беше от затворниците.

– От къде си? – попита я той.

– От Далечния север, – Наталия отговори тихо и уморено.

– Имаш ли пари и продукти за такъв страшен и дълъг път?

Наталия само поклати глава.

Мъжът излезе, а след това се върна и ѝ донесе възглавница, чувалче със захар и 100 рубли, това бе доста голяма сума за затворник.

Наталия недоумяваше: „И всичко това дава на мен, съвсем чужд човек?“

– Как се казвате? – попита Наталия – Като стигнем до мястото, ще пиша на мъжа ми и той ще ви върне „дълга“.

Мъжът срещу Наталия бе висок и слаб, но с весели и живи очи.

– Моето име  вие ще забравите през този дълъг път. Дори и да не го забравите и пишете на мъжа си. Ако ми “ върне дълга“, – засмя се затворникът, – то паричния превод няма да ме намери. Сега съм тук, а сутринта там. Всичко ще бъде напразно и безполезно.

– Но как така, – възмути се Наталия. – На кого да върна дълга? Аз не мога просто така да взема.

– Когато вече имате възможност, – обясни мъжът, – „върнете“ на този, който се нуждаеше, както вие сега. А той на свой ред ще даде на някой друг и т.н. …Благодарение на това издържаме, мило момиче. Така живеем.

Мъжът ѝ целуна ръка и си тръгна, завинаги.

Наталия така и не научи, кой беше този човек, но тя десетки пъти бе давала и ще продължава да дава, докато бъде жива.

Възглавницата е цяла и до днес, а захарта и парите ѝ спасиха живота в продължение почти на три месеца, докато я прехвърляха „поетапно“.

Една от скоро повярвала в Бога жена говореше, че в живота си човек не трябва да слуша дявола:

– По-рано аз не разбирах, че Господ ми е простил всичките минали грехове. И когато дяволът ми напомня за моето минало, аз много се разстройвах. По-късно разбрах, че дяволът е лъжец и му забраних в името на Исус Христос да пристъпва към мен ….

Тук свърши словесният ѝ запас от християнски думи и тя добави за по-голяма яснота:

– Разкарай се, му казах накратко …..

Иван Иванов беше уважаван лекар в околността. Днес деня бе по-спокоен. На гости му дойде негов стар приятел. Пиха чай и си спомниха младостта.

– Как се отнасяш към идеята за живот след смъртта? – попита го приятелят му.

Рационалист до мозъка на костите си Иванов отговори:

– Всичко това са глупости.

Приятелят му още веднъж се върна на тази тема в разговора им, но Иванов остана непреклонен:

– Нямам време за празни приказки.

Последва врява. Приятелят изруга и като попарен изскочи от кабинета на Иванов. Бързо слезе по стълбите, с треперещи ръце облече палтото си и се втурна към изхода.

Иван Иванов стана мрачен и побледня като платно. Хвана се за главата:

– Какво направих? Този човек може тази нощ да посегне на себе си. Какъв глупак съм, съвсем забравих, че скоро почина жена му. Човекът търсеше утешение. Та нали ако съществува задгробен живот, той ще се види с жена си, когато дойде и неговия час да си отиде от тази земя. Как не се усетих? …. Обърках отново нещата…

В последно време все по-често се повдига въпросът за кърменето на обществени места. Понякога стават скандали по повод на това. Майките ги ругаят и изгонват заедно с бебетата им.

За щастие този процес не предизвиква у всички отвращение. Примерите за добро отношение към кърмещите майки не са редки.

Кунка бе млада майка. Днес за първи път тя отиде в кафенето на ъгъла близо до дома ѝ с осем месечния си син Дани, за да се нахрани.

Келнерката бързо ѝ поднесе закуската и чашата с горещ шоколад. Кунка придърпа чинията към себе си и посегна към храната, но малкият Дани се разплака.

Той също бе гладен. За да го успокой, майка му започна да го кърми.

Няколко минути по-късно при Кунка дойде възрастна жена. Младата майка се уплаши.

„Сега ще ми направи забележка, – помисли си Кунка, – навярно ще поиска да скрия гърдата си“.

Но вместо това жената ѝ се усмихна любезно и каза:

– Вие сте много добра майка! Не бих позволила вашата закуска да изстине. Позволете ми да нарежа храна ви, така че и вие да можете да похапнете.

Тази фраза накара посетителите да ахнат.

А Кунка беше толкова трогната, че не можа да задържи сълзите си.

„Това е най-прекрасната жена от всичките, които познавам или съм срещала до сега, – помисли си младата майка“.

Това бе изблик на радост в момент, в който младата жена очакваше упрек и лошо отношение, а в замяна на това тя получи любов и разбиране.