Станчо бе навел глава.

– Думите му ме пронизаха като с нож. Те проникнаха дълбоко в мен, – оплака се той на приятеля си.

– Човек не е мъдър, ако не знае какво и как да го каже, – отбеляза Димо.

– Това си бе пълна обида, – тъжно въздъхна Станчо, – но не мога да се държа така, все едно нищо не е казал. Това е като рана.

– Раната може да зарасне, когато е наранено тялото, но все пак остава белег, – добави Димо. – Безразсъдните думи могат да унищожат човека, дори да го убият.

– Така е, – съгласи се Станчо. – Думите са станали причина за убийства, самоубийства и реални войни. Те убиват психологически.

– Ето, – Димо вдигна показалецът си на дясната ръка, – кажи на едно дете, че е глупаво и безполезно. И да порасне прекарва живота си опитвайки се да се отърве от съмненията, които си посял в него, – повдигна веждите си Станчо.

– Думите нараняват, те са токсични. Щом попаднат на земята, замърсяват всичко, – категорично заяви Димо. – Пръчките и камъните могат да ти счупят костите ти, но думите унищожават душата.

– Освен това, – поклати глава Станчо, – ако са прибързано казани, не са обмислени добре, водят до много тежки поражения.

– Иска ми се, – възкликна Димо, – да не наранявам някого по този начин, а да говоря думи, които привдигат, насърчават и успокояват човека.

Николов бе богат. Имаше собствен бизнес.

Един ден видя на улицата бездомно дете и го приюти. Грижеше се за него и задоволяваше не само потребностите му, но и общуваше с него.

Много хора не го разбираха и му се смееха:

– Как се издига и прославя той в това?

А той им отговаряше:

– Исус, Царят на царете, възхваляван с викове „Осанна“ от тълпите в Йерусалим, коленичи пред учениците си, за да измие краката им. Следваха Исус за власт, а не за робство, за слава, а не за смирение. Къде е славата на Царя, превиващ се като роб?

– И Той е бил глупав като теб, – продължаваха да му се присмиват и да хулят Божия Син.

– Вие сте като Юда, – въздъхваше Николов, – който не видя славата на Господа. Исус бе царска личност и все пак изглеждаше като роб. А Юда видя в Него дърводелец без власт и престиж, ….. само кърпа и леген.

Наблизо се намираше малък парк, където Ники разхождаше всеки ден едно малко момче, за което се грижеше.

Любимото място на детето бе детска площадка, където се намираше малка врата. Тя бе достатъчно голяма за да мине момчето, но много ниска бе Ники.

За целта Ники падаше на колене, за да се промъкне през малкия отвор, защото детето го примамваше да го догони.

Малката порта на детската площадка напомни на Ники за нагледния урок на Исус.

– Ако не станете като децата, няма да влезете в Небесното царство.

Да си дете, не означава, да си пренебрегнат и отхвърлен.

Исус използва това описание, за да подчертае човешката ни склонност да бъдем забелязани и да търсим власт и влияние.

Разбира се, Исус не е искал от учениците Си да станат отново деца, а по-скоро е посочвал чертите, които характеризират онези, които му служат.

Най-големият белег е смирението. Човекът, който служи на другите.

Малката градинска вратичка е напомняне, че смирението не ни идва естествено.

Вярващите в Исус трябва да бъдат такива.

Нужно да следваме нашия Спасител, който е пример за този начин на живот, Който смири Себе Си и „ прие образа на слуга“.

Търпението на Николова към три годишния Слави бе на изчерпване.

Детето беше нещастно, грубо с другите деца и категорично отказваше да бъде доволно, дори когато му предлагаха най-желаните играчки.

Съжалението на Николова към Слави се стопи и тя се раздразни.

– Ако продължава така, – каза си тя, – ще го върна на родителите му и той ще пропусне цялото забавление.

Живко предложи:

– Да го пуснем на отделна детска площадка.

Направиха го. Там Слави се успокои.

Милостта непрекъснато ни търси дори сред собствените ни бъркотии.

Твърде често откриваме, че състраданието ни е условно. Ако някой пренебрегне съвета ни или откаже помощта ни, тогава той вече не я заслужава.

За щастие, Бог не постъпва така с нас. Той ни дава втора възможност.

Жоро донесе в класа лъскав пистолет играчка. Той светеше с цветовете на дъгата и издаваше силен звук.

Това бе играчка, за която всяко дете мечтаеше.

Играчките бяха забранени в училище. С нея момчетата играеха тайно, далеч от любопитни очи.

Жоро позволи на Петър да вземе играчката със себе си у дома. Щастлив Петър я прибра в чантата си.

Той игра с играчката тихо вечерта. Не бе казал на никого за нея.

Внезапно Петър натисна спусъка. Звукът отекна в къщата.

Майка му нахлу в стаята.

– Какво правиш? Какво е това? От къде го взе?

Петър се опита да излъже, но после замълча.

Последва „сеанс на пречистване“. Всеки удар рестартираше Петър, рестартираше го за честност.

Накрая той си призна:

– Тази играчка не е моя. Жоро ми я даде до утре сутринта.

Майка му го придърпа близо към себе си и каза:

– Ако беше казала истината в началото, всичко това нямаше да е необходимо.

Думите ѝ разтърсиха Петър силно. Те подействаха повече от дисциплинирането.

Онази нощ Петър не можа да спи. Превърташе всичко в ума си отново и отново.

– Само да бях казала истината от самото начало ….

Този момент го промени завинаги.

Петър осъзна:

– Това, което е честно ни предпазва, а страхът от наказание, да не разочаровам някого или конфронтация води до лоши последствия. Ако лъжа, лъжите се умножават. Стават две, …. десет. Мрежата става твърде заплетена, за да се измъкна.

Истината може да изглежда скъпоструваща в момента, но нечестността струва много повече в дългосрочен план.