Днес Косьо мина край училищния двор и гледайки дърветата, в чийто листа шумолеше вятърът, си спомни за времето, когато беше в първи клас.

Тогава на него и на всеки от съучениците му бе дадено да засади по две дръвчета на това място.

Подскачаха и си обещаваха:

– Когато завършим, ще видим колко са пораснали.

Когато се прибра Косьо сподели с вече възрастния си баща:

– Бях край нашите дървета, дето ги засадихме в училищния двор. Да си призная изпитах лека гордост, въпреки че нямам никакъв принос за тяхното развитие през годините.

Баща му се усмихна и каза:

– Ние сме като тези дървета, само че Бог ни е насадил. И Той пряко е отговарял за нашия растеж.

Косьо махна с ръка:

– До сега не ни е оставил сами да се оправяме. Дори, когато се заблуждаваме и проваляме, Той се грижи за нас насред скърбите и неволите ни.

Бащата въздъхна и впери поглед нагоре:

– Превърнал ни е от „дървета на мъка“ в „дървета на правда“ и се гордее с нас.

– Божията гордост не е суетна и човешка, – отбеляза Косьо. – Той единствен заслужава да се прослави от това.

– Нека славим Бог за грижата му към нас, – добави бащата, а синът кимна в знак на съгласие.

Крум бе вдигнал ръце и възмутено питаше:

– Цялото това тичане след нещо ново, не ви ли разболява?

– Ако имаш предвид пазаруването, – усмихна се скептично Валери, – модните марки винаги предлагат нещо ново. Повече размери, цветове, … с една дума повече от всичко.

– Но това разболява хората в този свят, – възкликна Стоян. – И всичко това е заради глобалния бум на консуматорство.

– Не е ли смешно, – повдигна рамене Атанас, – рекламодателите ни учат, как новите продукти ще запълнят нашата празнота. Това усещане трае много кратко и не може да ни задоволи в дългосрочен план.

– Така си е, – потвърди Валери. – Когато си купим нещо ново, скоро след това се появява нов продукт и ние сме неудовлетворени.

– Бързото темпо на консуматорство и планините от боклуци, които ги следват имат своя глобален ефект, – смръщи вежди Стоян. – Милиарди продукти се продават в пластмасови опаковки. В държави, където няма грижа за отпадъците, хората ги изгорят, изхвърлят ги във водните басейни или живеят с тях.

– И резултата е налице, – въздъхна дълбоко Крум. – Само да завали и всичко се наводнява, поради голяма част от боклука, които идва от реката. Освен това след наводнения хората почват да боледуват по-често, поради паразити, които са се развили в отпадъците, попаднали в реката.

– Можем ли тогава да развием нулев остатък от боклука? – попита Стоян.

– Можем ако разберем, – Атанас се приготви да свива пръстите на лявата си ръка, – че придобивките ви не определят вашата стойност. Само Бог може да направи това. Когато изхвърляме различни неща, те не изчезват. Натрупаните боклуци в природата напомнят дълго време след като сме ги забравили. И най-важното, поставете си ограничения. Не следвайте съветите на рекламите, които твърдят, че следващият продукт е най-доброто, което трябва да притежавате.

– Добре казано, – наведе глава Крум. – Заслужава си човек да се замисли над това.

Надя кършеше ръце и плачеше. Нейният любим бе тежко болен.

Лекарствата не помогнаха.

Лекарите безпомощно вдигаха рамене.

Надя знаеше, че Единствения, Който можеше да помогне бе Бог, за това усърдно се молеше, но отговор не идваше.

Тя бе отчаяна:

– Боже, не виждаш ли сълзите ми? Сърцето ми е разбито. На мен може и да не обръщаш внимание, но моля Те помогни му. Нима не те е грижа, че той агонизира? Защо не правиш нищо? …

Тогава в сърцето си тя долови тих глас:

– Наде, довери ми се. Аз знам кое е най-доброто.

Надя разтърси глава. Изправи се.

Избърса очите си и възкликна:

– Боже, прости ми. Нима аз знам по-добре от Теб, кое е най-доброто за моя любим?!

Данчо със съжаление констатира:

– Стресът и прегарянето могат да ни накарат да проектираме болката и изтощението си върху другите. Обикновено те са тези, които са най-близо до нас.

– И аз съм го наблюдавал, дори и при себе си, – поклати глава Павел. – Неприятно е.

– Повечето реагират на прегарянето, като избухват в гняв и връхлитат на околните с ярост, докато животът им се разпада, – подчерта дебело Данчо.

– Изтощението може да ни накара да се затворим и да спрем да общуваме със съпругата или приятелите си, – продължи Павел.

– Под „общуване“ имаш предвид навярно за говорене? – попита Данчо.

– Но и слушане, – отговори Павел. – Вече не се чувстваме свързани с хората около нас и започваме да не ни е грижа за поддържането на тези взаимоотношения, а Бог ги е поставил в живота ни.

– След като не сте общували известно време, може да се развие негодувание, – отбеляза Данчо.

– Ще са необходими много усилия от наша страна, за да върнем баланса във взаимоотношенията си, – усмихна се тъжно Павел.

– Но ние трябва да постигаме мир и да се стремим към единство, – плесна с ръце Данчо.

– Да, – Павел наведе глава надолу, – след като сме прекъснали комуникацията с дадени хора, трябва се се свържем с тях и да компенсираме необходимото.

Любо имаше дванадесет местна кола, с която превозваше пътници.

По време на ограниченията около епидемия, която бе плъзнала по целия свят, доходите му секнаха.

Когато всичко свърши и той отново можеше да кара хора, си каза:

– Сега ще си наваксам.

Този ден той забеляза Тони, който седеше на пейката и бе много притеснен.

– Всяка минута е от значение, – каза си Любо, – колкото повече пътници, толкова повече пари.

Нещо го зачовърка отвътре.

– Човекът има нужда от помощ. Мога ли да го подмина? Ами ако аз изпадна в подобно положение …

Любо слезе от колата, отиде до Тони и изслуша болката му.

Успокои го и дори му помогна с пари. Бяха последните му, но Тони бе в голяма нужда.

В същия ден, Любо имаше много пътници. Изкара доста пари. Това, което даде на Тони, не само му се върна, но се утрои.

– Верен е Бог, – усмихна се Любо. – Моите нужди са Негова грижа. Само трябва да го следвам.