Хелън Келър в ранна детска възраст загубва слуха и зрението си.
Веднъж тя разговаря с един от приятелите си, който току що се бе върнал от разходка в гората.
– Какво видя? – попита го Хелън.
– Нищо особено, – измърмори приятелят ѝ.
– Как можеш да ходиш цял час из гората и да не забележиш нищо интересно?  – каза изумено Хелън.
Приятелът ѝ само вдиган рамене и замълча. Той не разбираше, че щастието не се състои в това, което имаш, а в това, в което се наслаждаваш.
– Въпреки, че съм сляпа, мога да ти дам един съвет, – каза Хелън. –  Всеки ден използвай зрението си така, все едно утре ще го загубиш. Вслушвай се в гласовете, птичата песен все едно, че утре ще оглушееш. Вдишвай аромата на цветята, наслаждавай се на вкуса на храната, защото ако утре загубиш обонянието си, тя ще ти се струва безвкусна.
Живей съзнателно тук и сега!

Забелязали ли сте, че в момента, в който установите целта в живота си, хората казват: „Кой мислиш, че си?“ или „Това не може да се направи“, или „Забрави за това“?
Противоотровата срещу съмнението е да послушаш гласа на Бога.
Представете си всички ония, които се присмиваха на Ной как казаха: „Този Ной мисли, че Бог говори с него, но той просто се е объркал и за това изгражда ковчег насред полето“.
Библията ни казва, че Ной послуша Бога. Той чу Божието предупреждение, че светът ще бъде унищожен и повярва. Това е, което вярата дава – сигурност за нещо, което не виждаме.
Така че Ноа не се обърна назад, отново да попита Бога, дали това е вярно, а построи ковчега.
Бог ще ви даде шанс в живота ви, някои хора могат да помислят, че сте луд, но трябва да се фокусирате върху това, което Бог е казал в Своето Слово, Библията.
След това, трябва да отидете и да изгради своя „ковчег“!

Леля и племеница. Макар да имаха голяма разлика помежду си, те често разговаряха. Имаха много общи неща, от които се интересуваха.

Днес Роза бе малко изнервена, а ляля Роси я успокояваше.

– Разочарована съм от баща си, – едва не се разплака Роза.

 – И от мен ли? – попита леля ѝ загрижено.

 – Не. Не вярвам, че си искала да го съблазниш. Това не би се случило, ако мама не го бе оставила тук сам.

 – Ти не правиш ли същото с Минчо, съпруга ти?

Роза трепна

 – Но той го прави, независимо дали съм там, или не, а аз се нуждаех от малко почивка.

 – Почивка от града? Или от Минчо? От подозренията и несигурността?

 – От всичко, което изреди.

 – Когато нещо не върви, просто бягаш от него, – загрижено каза Роси. – Майка ти винаги прави така. Когато семейният ѝ живот се превърна в кошмар, тя се посвещава на работата си и прехвърли отговорността на теб и баща ти.

 – Не прехвърлям никаква отговорност на друг човек, – оспори думите ѝ Роза, подразнена от предположението.

Бе се постарала да организира абсолютно всичко, преди да замине за наколко седмици.

– Всичко съм подредила за Минчо, така че той няма за какво толкова да се грижи. Каква отговорност съм прехвърлила?

 – А брака ти?

 – Но той ми изневерява.

 – А ти му позволяваш, – натърти Роси.

 – Като го оставям сам в къщи ли? – попита Роза. – Е, може би му предлагам сам да влезе в капана си. Не съм наивна, – повиши глас. – Може пък да се надявам той да се разкрие в истинската си светлина. Моментът е дошъл. Не знам. Но знам, че това си е моят живот и не съм толкова глупава, че да съм безразлична към връзките му, но ще се оправям с това по начин, който на мен ми харесва.

Роси се усмихна:

 – Това, скъпа моя, бе най-разпаленото и категорично изявление, което някога съм чувала да правиш.

Роза въздъхна дълбоко.

 – Ти ме предизвика.

Стигнаха до клетката и групата миньори се качиха заедно нагоре. Докато пътуваха, Данчо забеляза, че старият Нико го гледа  присмехулно. Макар и доста възрастен Нико обичаше да се заяжда с новите в мината, а Данчо за първи път днес бе слязъл в забоите.

Малко преди да се изкачат Нико не се стърпя и попита:

– Данчо, как мина първият работен ден?

– Добре, – каза спокойно Данчо.

Изражението на Нико бе злорадо и продължи:

– Нямаше ли някакви проблеми?

Данчо сви очи. „Навярно някой от тях ми е погодил номера с лампата, – помисли си младият миньор, – а сега проверяват дали съм се уплашил“.

– Лампата ми угасна, – каза Данчо – и трябваше почти цялата смяна да работя на тъмно.

Данчо едва овладя гласа си. Беше го страх, но той не би признал никога това.

Марин повиши тон:

– Почти цяла смяна?

– Да, – потвърди Данчо.

Стоян се обърна към Атанас:

– Нали се бяхме разбрали само за един час?

„Ясно всички знаеха за случилото се, – разсъждаваше Данчо. – Изглежда такива номера правеха на новаците, но Атанас, който смени лампата ми, май е прекалил“.

Нико се хилеше срещу Данчо предизвикателно:

– Не те ли беше страх? Сам в тъмното? Ха-ха-ха, – звучеше противно гръмкия му смях.

Данчо не знаеше какво да отговори. Всички го гледаха и чакаха, какво ще каже. Повечето не се усмихваха, изглеждаха гузни и засрамени заради Атанас.

Данчо реши да бъде прям:

– Страх ме беше, но не бях сам.

– Как така? – скочи Нико.

– Исус беше с мен, – спокойно каза Данчо.

Нико се засмя, но никой от останалите не се присъедини към него.

Там долу в тъмнината, Данчо опипваше и гребеше, но същевременно пееше. Покланяше на Бога и на сърцето му бе станало по-леко….. Данчо разбра, че има един, Който не бе го изоставил.

Бенджамин Франклин е написал: „Имайте чиста съвест и не се страхувайте!“ А великият ирландски писател Бърнард Шоу е казал: „Пазете сърцето си чисто и ясно – това е прозореца, през който гледаме на света“.
Ако съвестта има толкова голямо значение за светските авторите, колко повече за нас християните. Ние трябва да се стремим да „имаме чиста съвест пред Бога и човеците!“
Без гласа на съвестта, ние ще бъдем като кораб без рул в открито море.
Бог ни е дал съвест. Тя е образът на Бога в човешката душа.
Грехът може да притъпи или заглуши гласът на нашата съвест. Може да я накара да млъкне, а това ще ни отклони от правилния път. Но Божието Слово, очиства и изостря нашата съвест.
И когато изпаднем в грях, То ни „насочва … към пътищата на правдата заради името Си“. Пробужда ли Бог твоята съвест?