На Янко щом му се зададеше проблем, той предпочиташе да бяга. По-лесно е.

Ето тези дни се скара с брат си и вместо да седне и да разреши въпроса с него, той побягна, заявявайки:

– Не, с него трудно мога да се разбера. Навярно ще ми отмъсти за това, което му направих.

Янко отиде при чичо си. Там нещата вървяха добре, докато един ден той сбърка.

И вместо да признае вината си и да поиска прошка от чичо си, той реши:

– Ще напусна незабелязано това място и ще се устроя някъде другаде.

Един ден Янко срещна доста силен противни, който му бе много ядосан. Ясно бе, че не може да го надвие, но този път не успя да избяга и трябваше да се бие с него.

Никой от двамата не победи, но крака на Янко пострада. Накрая се разделиха, като си стиснаха ръцете.

Янко не можа да се оправи и до ден днешен куца.

И защо бе всичко това?

Може би, за да не бяга повече.

Ако имате проблем, уплашени сте от това, как се развиват нещата или не сте сигурни как да постъпите в даден момент не бягайте, а се обърнете към Бога за помощ.

Той ще ви помогне и подкрепи.

Видул се въртеше неспокойно в леглото си. Нощта му се стори двойно по-дълга. И имаше защо.

Бе затънал в проблеми.

Устните му безпомощно шептяха:

– Кой или какво отвори крана на сълзите ми? Необходимо ли е, непрекъснато да занимаваш мислите ми? Който и да си, ти почерни надеждите ми за бъдещето и разби сърцето ми…..

Мятащ се неспокойно в чаршафите на леглото си той изстена:

– Защо? ……

Видул зарови ръце в косите си и се разплака.

Изведнъж си спомни думите на своя приятел Маньо:

– Исус се прославя и възвеличава в живота ни чрез нашето страдание ….. Вярвай Му. Чувството за вина пречи на радостта ти ….

– А когато нямам отговори на въпросите си? – отчаяно попита Видул в тъмнината.

Гласът на Маньо ечеше като камбана в главата му:

– Довери Му си, дори и тогава, когато не разбираш ….

Видул стана от леглото, падна на колене и плачейки заговори:

– Доверявам Ти се. Боже, Ти виждаш нещата по-добре от мен. Няма друг, който би могъл да ми помогне ….. доверявам ти се.

Никола бе едва на двадесет години, когато изпадна в дълбока депресия. Започна да пие антидепресанти и се почувства като старец.

Когато отиде на преглед, неговият лекар му заяви:

– Имате осемдесет и две язви.

– Какво трябва да направя? – отчаяно попита Никола без капчица надежда.

– Нужно е да направите някои сериозни промени в начина си на живот или ….

– Или? – бързо го прекъсна Никола, той нямаше никакво намерение да променя нещата в живота си.

– Или да се отстранят част от червата или дебелото черво, – лекарят довърши репликата си.

Не, това не бе добър вариант за Никола. Щеше да се чувства като инвалид.

По това време Никола нямаше никаква представа, каква бе причината за това разстройство на организма му.

Веднъж негов познат го попита:

– Кольо, чувстваш ли някаква вина?

– Да, – смутено отговори Никола.

– Чувството ти на вина, – заяви познатият, – буквално те е разяло.

Това чувство бе милостив призив за събуждане от Бога:

– Никола, отклонил си се в опасна територия. Твоите решения нараняват не само теб, но и тези, които са около теб.

Вината може да бъде безмилостен ръководител, който ни отдалечава от Бога, но може и да ни върне обратно към правилните взаимоотношения с Него.

Насковата съвест бе силно разтревожена. Чувството за вина го гризеше мощно отвътре. Това, което бе направил не му даваше покой.

Той мина край една кола, дрехата му леко я закачи и тя се разпищя. Неприятния звук бе съпроводен с мигащи светлини и клаксон.

– Неприятно е, – каза си Наско, – но тази чувствителност е предназначена срещу нежелателно проникване в колата.

Той се спря и откри аналогия на случилото се с това, което го терзаеше.

– Така и Бог е вградил в нас алармена система, която ни предупреждава за нежелателното навлизане на греха в живота ни.

Наско се усмихна и констатира:

– Тази алармена система наричаме вина. И какво излиза? Че тя ни е приятел. Какво щяхме да правим без нея?

Лицето му засия от новото разбиране на нещата.

– Ако не осъзнаваме вината си, щяхме да продължим да грешим. Докога? …….. Докато греха ни победи или започне да доминира в живота ни, като нормална практика.

Наско се огледа, хората вървяха навели глави, но той сияеше. Бе стигнал до нещо особено важно за него:

– Тези мои тревоги не са случайни. Трябва да се покая и да оправя доколкото мога това, което смущава съвестта ми.

Нямаше вина, но ето казаха му го. Жоро болезнено преживяваше този момент.

Дядо му Георги разбра за случилото се от баща му. Той разбираше как се чувства внука му. Затова му каза:

– Жоро, не очаквай да се отнасят почтено с теб в този живот.

– Но какво съм им направил, за да ме обвиняват така? – едва сдържаше сълзите си младежът.

– Все ще се намерят хора, които ще казват и вършат неща, с които да те наранят, – старецът нежно потупа внука си по рамото, – такива, които не заслужаваш.

– Това беше много подло от тяхна страна.

– Когато някой се отнася лошо с теб, приеми го като възможност, да му покажеш милост, – топло се усмихна дядо Георги. – Прости му, независимо, че те е наранил.

– И да не му върна тъпкано? – ядът фучеше яростно в думите на Жоро.

– Какво значение има какво мислят или казват те за теб, – кротко продума старецът, – дръж фокуса си върху Бога. Неговото мнение е по-важно за теб.

– Господ, та Господ, – изригна Жоро, – те ме обвиниха несправедливо, а ти ми говориш …

И той възмутено вдигна ръце.

– Не забравяй, че Той те облича в Своята праведност и святост, – продължи дядо Георги, – одежди, за които е платил с кръвта Си. Това е скъпоценен дар, чиято цена никой не може да плати.

– Тогава какво да правя когато другите се отнасят непочтено към мен?

– Нашите пътища не са като Неговите, – въздъхна старецът. – Това трудно осъзнава всеки от нас. Разбери, само Той може излива в сърцата ни мир и любов чрез Духа Си.