Ани изпитваше силна болка, не физическа, а по-скоро емоционална.

Тя непрекъснато си мислеше как са я наранили и отхвърлили. Анализираше отделните детайли и се спускаше все по-надолу, пътувайки към депресията.

Майка ѝ я гледаше как се измъчваше, на нея не ѝ бе безразлично състоянието на дъщеря ѝ.

За това я посъветва:

– Вместо да се оттегляш в загриженост за себе си, съсредоточи се върху нуждите на другите. Огледай се и виж! Кой страда или се бори по някакъв начин? Помисли, какво можеш да направиш за него?

– Да, но …..

– Чуй ме, това помага.

– Не съм съвсем сигурна – и Ани потъна отново в непрогледния мрак на мрачните си мисли.

Майка ѝ нежно я хвана за раменете и силно я разтърси:

– Помоли Бог да обърне вниманието ти към онези, за които можеш да се грижиш.

– Остави ме ….

– Докато помагаш на другите ще имаш радост в облекчаването на тяхното бреме и съответно ще дойде процес на освобождение от състоянието ти.

– Добре, добре, ….., – вдигна примирено ръце Ани.

Точно на него ли трябваше да се случи?

Днес лекарят каза на Стефан истината за болестта на сина му. Това го разтърси силно.

Повечето негови колеги, когато чуха новината се опитваха да му съчувстват и изразяваха съжаление за ставащото.

Но се случи нещо много интересно, когато Стефан съобщи на жената, която се грижеше за сина му:

– Рени, Здравко има рак …

Жената се олюля, сякаш беше ударена.

– О, не! О, Здравко! О, Исусе Христе! Не, не, не … – извика тя инстинктивно.

Рени искрено оплакваше болката си пред Бога.

По-късно Стефан сподели:

– Това е най-добрият отговор, който съм получавал.

Някой бе видял болката и ужаса му. И този някой не се бе опитал да подобри емоциите му, а по-скоро ги изживя с него.

Реакцията на Рени в този момент му помогна изключително много.

Като християни можем да бъдем изкушени да омаловажаваме болката на другите или нашата собствена, стремейки се напред към щастливия край, но Исус е както решението на нашата скръб, така и нашият спътник в нея.

Можем да предадем скръбта и бремето си на Него, като помним, че имаме Бог, който плаче заедно с нас.

Йоханес Брамс се бореше да намери точните думи за музиката, която пишеше.

Тогава през февруари 1865 г. той получава лоша новина:

– Майка ти умира!

Той бе съкрушен, защото не можеше да се види с нея, преди тя да умре.

Смъртта ѝ повлия драматично на Брамс. Борейки се с депресията, той се обърна към музиката, която се опитваше да довърши.

Не бе религиозен човек, но намери вдъхновение в Библията.

Това, което написа стана неговия Германски реквием.

Първото пълно представяне на това произведение се състоя на Разпети петък 1868 г. в Бременската катедрала и имаше голям успех.

Най-трогателният момент беше четвъртата част наречена „Колко са прекрасни жилищата ти“. Този текст, вдъхновен от Псалм 84, описва колко е хубаво да дойдем в Божието присъствие, където намираме мир и почивка.

Така по свой собствен начин Брамс кани слушателите да се съсредоточат върху Бога.

Едно от силните неща на този и други псалми е, че те могат да донесат утеха, когато имаме нужда от насърчение.

Дори нерелигиозен човек като Брамс осъзнава:

– Трябва да се съсредоточа върху Бог, само в Неговото присъствие ще намеря всичко необходимо.

Бог е с нас. Можем да Го призовем по всяко време за всичко, от което имаме нужда.

Нека желанието ни бъде да влезете в присъствието Му, защото Той отнеме всяко бреме и тревога.

Жегата бе голяма. Подухваше, но само на някои места. Бе задушно.

Въпреки времето Милен бе готов да спори и доказва. Чавдар знаеше тази особеност на приятеля си, за това не се учуди, когато той започна:

– Съвестта е основен градивен елемент на нашата човечност.

– Божият закон е записан в човешкото сърце, независимо дали сме чули Неговите заповеди или не, – уточни Чавдар.

– Пак с твоя Бог, – намръщи се Милен.

– Когато пренебрегваме Божия закон, за да следваме собствения си път, изпитваме вина и срам, – продължи Чавдар. – В такъв момент сме изправени пред избор …

– Само не ми говори за прошка и помирение, – сбърчи нос Милен.

– И какво, ще позволиш на съвестта ти да се закорави още повече, за да следваш егоистичните си желания ли? – попита Чавдар.

– Гузната съвест е тежко бреме, – въздъхна Милен.

– Но може да бъде и подарък.

– Какъв подарък може да бъде това?! – възкликна възмутено Милен.

– Съвестта е приятел, който ще те закара в ръцете на единствения Спасител от нарушения закон и неговото проклятие.

– Спасител …, – махна с ръка Милен.

– Това е начинът да ти бъде простено, – обясни кратко Чавдар.

– За какво да ми се прощава, че съм гузен? Нали не са ме хванали, иначе ще бъда съден според закона, – захили се самонадеяно Милен.

Чавдар го погледна тъжно, поклати глава, след което прибави:

– Ако гузната съвест е дарът, който те води към Бога, чистата съвест е подаръкът, който ще получиш от Него.

– Предпочитам да си остана с гузна съвест, нали никой не знае за нея, – категорично отсече Мирон.

Чавдар само повдигна рамене и каза:

– Всеки има право на избор.

Дочо отново роптаеше:

– Какво ще стане ако не се помоля? Трябвало да говоря с Бога. Нужно ли е?

– Ако молитвата за теб е нещо, което трябваш да отметнеш от списъка за неприятни задължения или чувстваш натиск да кажеш правилните неща по правилния начин…….

– Да, така е, – Дочо прекъсна баща си.

– Навярно не си повярвал в силата на молитвата, защото си се разочаровал много пъти, че не си получил отговор, – продължи баща му спокойно. – Бог не иска да гледаме на молитвата по този начин.

– А как? – повече с неудоволствие, а не за да разбере попита Дочо.

– Той я е създал като начин да Го опознаваме. И не трябва да я използваме като бизнес сделка или списък на желани предмети. Целта на молитвата е да се доближаваме до Бог.

– Да се доближим, да Го познаем… – намръщи се Дочо.

– Бог иска да гледаме на Него като на приятел, който винаги е готов с радост да ни изслуша. Той никога няма да ти каже, че споделяш прекалено много. Не се разсейва и не е прекалено уморен, за ни отдели цялото Си внимание.

Дочо пристъпваше от крак на крак и си мечтаеше по-скоро да се отърве от това досадно бреме, а баща му продължи:

– Той винаги е готов да продължите от там, където сте прекъснали преди, без да ти се сърди.

Дочо само вдигна рамене и нищо не каза.

– Нали всеки ден те питаме с майка ти, как е минал деня ти, но отговор като „добре“ не ни задоволява, защото ние искаме да знаем: Какво те е вълнувало? Какви препятствия си имал? Нещо тревожило ли те е? …. Колко повече Бог иска да чуе всичко това.

Дочо само въздъхна отегчено.

– На Господа трябва да говориш като на най-добър приятел, – поклати глава бащата. – Следващия път, когато се почувстваш тъжен, ядосан, напрегнат, въодушевен или готов да избухнеш, не е ли по-добре вместо да се обадиш на приятел, да го споделиш с Бог?

– А мога ли да не го казвам на глас?

– Той знае и мислите ти. Просто отдели време да споделиш нещо истинско с Него.