Един ден лъкът и цигулката заспорили.

– Аз имам съвършено издялано от дърво тяло. В мен звукът резонира и превръща всяка музика в съвършена.

– Какво си ти без мен? Куха кутия. Само, когато аз се докосна до струните ти, в теб зазвучават прекрасни мелодии.

– Ти само стържеш, аз възпроизвеждам звука …., – негодуваше цигулката.

– Ще стоя далеч от теб и ще гледам, как ще пееш, – усмихваше се предизвикателно лъкът.

Двамата спориха дълго. Стигнаха се до обиди и сълзи.

Но когато цигуларят се прибра, двамата спорещи се смълчаха.

Музиканта докосна лъка до струните на цигулката и ….

Сякаш птици запяха в гората, изви се буря, запревиваха се клони и стебла, а големи капки вода се движеха шумно в целия хаос.

Цигулката пееше. Лъкът свиреше. Но и двамата забравяха цигуларят, който влагаше в тях живота си и изливаше душата си.

Колко глупаво е да се преклониш пред лъка и цигулката, като похвалиш изкуството им, а забравяш за този, който ги движи.

Колко често ние се хвалим с постиженията си, забравяйки че сме само инструменти в ръцете на Създателя?

За това нека помним, че всичките си таланти получаваме от Бога. И трябва непрестанно да Му благодарим, защото Той е Майсторът, а ние сме само инструменти в Неговите ръце

Недялко бе любимия внук на дядо си. Не само, че бе кръстен на него, но старецът откриваше в това дете себе си. Момчето бе сякаш го наследило.

Внукът често сядаше до дядо си и започваха техните нескончаеми разговори. Трудно бе някой да ги откъсне от задълбочените им разсъждения.

И двамата бяха склонни да пропуснат закуска, обяд и вечеря, но да продължат да си говорят.

Един ден Недялко изненада дядо си с насоката на въпросите, които му задаваше.

– Дядо, по какъв начин може да съгреши човек?

– О, по много, – възкликна старецът.

– Не, не това имах предвид, – реагира бързо Недялко.

– А какво?

– Например, човек може да съгреши с очите, както гледа неща, които не трябва. Или да кажем чрез слуха – да слуша неща, които биха го опорочили….

– Да вкуси от забранения плод или да докосне това, което не му се полага, – засмя се дядото.

– Да, но …. А може ли човек да съгреши чрез мирис? – попита Недялко и погледна предизвикателно дядо си.

Старецът се почеса по главата и се замисли.

И когато Недялко бе решил, че вече няма да получи отговор на въпроса си, от гърдите на старецът се изтръгна дълбока въздишка.

Той погледна внука си, тържествуващо се усмихна и каза:

– Може, ако човек си пъха носа в делата на другите.

Двамата се засмяха гръмко, плеснаха ръце си и продължиха отново да мъдруват.

Никола бе добро момче. Помагаше във къщи, въпреки че бе толкова малък.

Бе много изпълнителен и трогателен в желанието си да помогне на всеки. Добротата и отзивчивостта му бяха пословични, но…

Днес Никола помете тротоара пред дома си, но забрави да прибере метлата.

За нея се сети едва вечерта, когато мама го попита:

– Никола, да си виждал някъде метлата с дългата дръжка?

Малкото момче сбърчи вежди, замисли се и изведнъж ахна, а след това виновно добави:

– С нея метох тротоара, но ….. съм я забравил … там.

– Иди да я донесеш тогава, – каза недоволно майка му. – Не могат нещата да се захвърлят просто ей така. В този дом трябва да има ред.

Никола плахо погледна към прозореца. Беше се стъмнило, а той много се страхуваше от тъмното.

„Ами сега, какво ще правя?“ – разтрепера се Никола.

Бащата усети страха на сина си и реши да го насърчи:

– Няма от какво да се страхуваш, защото Бог е на улицата.

Никола поклати недоверчиво глава. Отиде до вратата и плахо я открехна.

След това изправи рамене, усмихна се и извика силно:

– Боже, ако наистина си там, моля те донеси метлата….

Не сте ли се замисляли, че понякога с нашите страхове пречим да се изпълни Божията воля.

Господ нарочно ни изправя пред различни предизвикателства, за да се научим да Му се доверяваме.

Темата на Петров бе за премахване на напрежението в колектива. Въпреки притеснението си, външно той оставаше спокоен и съсредоточен.

Стоейки пред хората той говореше дръзновено, но с благодат, смирение, доброта, а от време на време и с хумор.

Много бързо слушателите се отпуснаха. Леко започнаха да се усмихват, но дилемата, за която говореше Петров и те често се сблъскваха с нея, си оставаше:

– Как да охладим своите чувства, за да не нараняваме с думи? Как да се справим с киселото си настроение и да говорим благо?

Всички слушаха внимателно, защото се поставяха не само въпроси, но се предлагаха и начини за разрешаването им.

– Още цар Соломон е отбелязал, – наблегна Петров, – че „благодатните думи са медена пита, сладост за душата и изцеление за костите“. „Който е с мъдро сърце ще се нарече благоразумен. И сладостта на устните умножава знание. Разумът е извор на живот за притежателя му. Сърцето на мъдрия вразумява устата му и притуря знание в устните му“.

Да това бяха силни думи, които бяха казани точно на място. Всички бяха съгласни със тях.

– Защо такъв силен цар като Соломон ще отделя време, за да разсъждава върху начина, по който говори и се изразява? – питаше Петров. – Защото думите могат да унищожат всичко.

Муха да бръмнеше, щеше да се чуе в залата. Някои бяха прехапали устни, други бършеха чела, но ни кой не изпускаше от поглед говорителя.

– По времето на Соломон, – започна да обяснява Петров, – Царете са разчитали на пратеници, които са използвали благоразумни думи, не са преувеличавали нещата, не били груби, независимо от проблемите или обстоятелствата.

Петров направи дълга пауза.

– Би трябвало да се съобразим с думите на Соломон, който е казал, – продължи той, – че „плановете на сърцето принадлежат на човека, но отговорът на езика е от Господа“. И какво следва от това?

Всички мълчаха и чакаха напрегнато.

– Ето какво. Ако позволим на Бога, когато имаме наболели теми, които водят до разгорещени конфликти, Той ще подслади думите ни и ще омекоти сърцата на срещуположната страна.

Слънцето бе спокойно, но се очакваше жега по обяд. Димитър стоеше пред църквата и чакаше да започне богослужението.

Забеляза група жени, които оживено разговаряха.

– Тя е непочтена жена.

– За Милица нашата съседка ли говорите? Да, край нея трудно се минава.

– Освен проклятия и псувни друго нищо няма да чуеш от нея.

– А как се умилква на мъжете само?!

Димитър не издържа и се намеси:

– Какво правите вие, за да покажете Христовата любов към тази жена?

– Молим се за спасението ѝ винаги, когато се съберем, – гневно отвърна една от жените.

– Да, но ако само се молите, – отвърна Димитър, – тя ще отиде в ада. Посетихте ли я? Не я ли попитахте от какво има нужда? Споделихте ли Благата вест с нея.

Жените се намръщиха, а една от тях заяви:

– С нея?! Ти не знаеш каква е тя!

„Нима Божия Дух Сам трябва да занесе посланието за Божията любов на изгубените, – възмущаваше се мислено Димитър. – Кой друг освен повярвалите в Исус Христос трябва да свършат това? Как може Светият Дух да предаде посланието си, ако не намери християнин, чрез когото да изрази Себе Си?“