Районът бе планински. Хората в селата бяха малобройни, но точно тук бе пламнал огъня за благата вест и се бе разпростряла на доста голяма територия.

Любопитни младежи решиха да проверят, на какво се дължи това. Те работеха в други райони, но нещо не спореше. Решиха да почерпят опит от местните.

Когато стигнаха селото, беше им посочена една малка къща:

– Там ги търсете.

В двора приветливо ги посрещна жена на средна възраст. След нея излезе и съпруга ѝ.

– Добър ден, – поздравиха младежите, – разбрахме, че тук много хора са се покаяли и са приели Исус за свой Господ и Спасител. Бихме искали да ни разкажете за програмата, чрез която печелите души. Къде е църквата ви?

– Вие сте в църквата, – усмихна се домакинът. – Ние се събираме тук в нашия дом.

– А нямате ли църковна сграда? – попита един от младежите.

– Какво е църквата? – изгледа ги учудено жената. – Нали това сме ние повярвалите в Господ Исус Христос.

Младежите се посмутиха. Те очакваха да видят отделно здание предназначено за такава дейност.

– А как евангелизирате хората? Какви мероприятия провеждате за това? – попита друг младеж.

– Ако мислите за някакви събирания, – изгледа ги мъжът, – тук не провеждаме такива.

– Да, но в района има доста повярвали хора в Христос. Как го правите?

– Говорим на всеки ……

– Поотделно? Не използвате ли местното радио, някоя кабелна телевизия? Имате ли Интернет страница?

– Не.

– И все пак как достигате до хората?

– Отиваме при тях, там където са на работа, по домовете им ….

– И това работи?! – в един глас възкликнаха младежите.

– Да, имаме десетки хиляди повярвали.

– И за колко време направихте това?

– За около месец, два, може и няколко седмици отгоре.

– Та вие сте направили много повече от това, което ние години се мъчим да направим чрез евангелизации, телевизия и всякакви телекомуникационни средства, – тъжно констатираха младежите. – Явно трябва да сменим тактиката.

Дамян със семейството си живееше край голямо езеро. В последно време за него се чуваха доста тревожни новини:

– Нивото му се е покачило.

– Има опасност водите му да залеят селището в долината.

– Хората трябва да се преместят на друго място да живеят.

– Приливът ще бъде голям и не се знае дали всички ще успеят да се измъкнат, защото това ще стане много бързо.

Въпреки опасенията доста хора нехаеха. Дори си казваха:

– Това може изобщо да не се случи.

Но един ден водата напусна коритото си и потегли с неустоима мощ. Повечето, които имаха коли, натовариха малко багаж и хукнаха да бягат.

А Дамян нямаше кола. Никой от близките му не го покани да се качи в превозното им средство. Той стоеше на двора и се чудеше какво да прави. Дори да побегне, бързината на краката му нямаше да се справи с бързо нахлуващата вода.

Той бе готов да се разплаче, когато усети, че някой го тупа по рамото. Обърна се и видя, че един мъж му подава ключове за кола.

Мъката му се изпари и забравил за идващата стихия, той започна да звъни на приятели и познати:

– Да знаете какво ми се случи? – заекваше радостно той. – дадоха ми ключове за кола, а тя е в двора ми ….. Сега и аз ще се спася.

Това не бе достатъчно за Дамян. Той отвори картата и започна да обмисля най-краткия маршрут за измъкване. Това му отне доста време ….

И когато се накани да тръгне, мощна вълна го заля.

Нима Дамян напразно получи ключове за кола? А какво означава да приемеш напразно нещо? Какво друго освен да не използваш потенциала му навреме.

За това да не изпускаме благовремието и благодатта за спасение. Нека се обърнем към Господа и се предадем в Неговите ръце.

Нощта беше тиха. Марко се събуди с тежко главоболие.

– Изглежда отново ме е нападнала мигрената, – каза си той.

Стана от леглото, но се срина на пода. Трудно и с голямо усилие достигна телефона си, който лежеше на малката масичка, където го бе оставил да се зарежда и се обади на Бърза помощ.

Веднага го приеха в болницата. За случилото се, лекарят съвсем кратко го информира:

– Получили сте удар.

Трябваше да минат цели четири месеца преди да започне отново да мисли и говори, но все още при ходенето накуцваше.

През дългите дни на рехабилитация често го обхващаше отчаяние. Когато можеше вече да държи книга в ръцете си, вземаше Библията и четеше от нея за Йов.

Въпреки че новините за състоянието му не бяха добри, Марко отправяше поглед към Бога с надежда и го хвалеше за това, че е източник на всичко.

– Боже, признавам Твоята върховна ръка дори по време на бедствие…..

Околните се възхищаваха от силната му вяра, но не осъзнаваха, че само по този начин този мъж успяваше да победи отчаянието си.

Здравето му не бе укрепнало съвсем, но и той като Йов признаваше болките си и приемаше, че както доброто, така и лошото идват от Божията ръка.

В нашите страдания, ние също можем да открием в себе си колебание между отчаянието и надеждата, съмнението и вярата.

Бог не изисква от нас да бъдем неустрашим в лицето на бедствие, но вместо това ни кани да отидем при Него.

Въпреки, че нашата вяра може да се провали на моменти, можем да се доверим на Бога, за да бъдем винаги верни Нему.

Трифон обичаше да споделя с приятеля си Захари всичко, което го вълнуваше. Те бяха неразделни от времето, когато бяха малки момчета и често създаваха проблеми на възрастните.

Но минаха години и нещата се измениха.

Вечерта бе студена и мрачна, но двамата седяха един до друг и общуваха.

– Християнският живот е безкористен, дори когато има глобална пандемия, – заяви Трифон.

– Сцените за купуване на паника, на които всички сме свидетели, показват една единствена философия „аз на първо място“, – допълни мислите му Захари.

– Като хора сме призвани да действаме, – наблегна Трифон.

– Как? – попита Захари.

В създалата се обстановка, той не намираше начин да направи това. Знаеше, че хората се страхуват и нищо не приемат просто ей така.

– В този период трябва да се замислим сериозно за уязвимите в нашата общност. Нека използваме ресурсите си за споделяне с тях, – поясни Трифон.

– Икономиката става нестабилна …. – въздъхна дълбоко Захари и не довърши.

– За това нека изненадаме хората край нас с увереност и радост. Именно сега е време да показваме повече любов, – усмихна се насърчително Трифон.

– От много приказки файда няма, – махна с ръка Захари. – Какво предлагаш на практика?

– Можеш да купиш храна на някой възрастен или изолиран, поради заболяването, да подкрепиш друг финансово, особено ако е останал без работа. Посети някой самотник и разведри обстановката край него. Ето това е …., – разпери ръце вдъхновено Трифон.

Да се молим днес за народа си е добре, но не е достатъчно, нужно е и действие.

В селото бяха останали малко хора. По-младите отидоха в града или заминаха в чужбина. Старите хора обработваха градинките си или се препичаха по пейките на слънце.

Годишнина ли бе, юбилей ли бе, не се разбра, но бай Йордан бе събрал своите си и празнуваше.

Извадиха дванадесетте стола, които стопанинът бе купил още в младостта си. Тогава му бе харесала изработката им и му се дощя да ги има, така се снабди с тях.

И ето сега на празника дойде и техния ред. Когато ги извадиха погледите на хората бяха привлечени от три стола, те бяха от колекцията, но не приличаха на никой от останалите.

Единият изглеждаше стар и изхабен. Бе по-дребен от другите. Ръбовете му бяха протрити, сякаш бе слугувал стотина години.

Вторият от столовете извисяваше ръст над другите, той имаше голямо сходство с останалите, но се усещаше как се големееше между братята си.

Третият бе като останалите столове, но в него имаше блясък и допълнителна красота. Сякаш някой допълнително го бе обработил и изправил ръбовете му. Цвета му бе по-свеж от този на другите, може би защото бяха покрити с прахуляк, кой знае?!

– Бре да му се не види, – зацъка с език бай Йордан, – когато ги купувах всичките бяха еднакви, нямаха никаква разлика помежду си. Какво е станало с тях?

– Ех, да беше жива баба Марга, тя щеше да ни обясни тази промяна, – обади се леля Денка.

– Тя бе мъдра жена, – добави Стоян, един от синовете на Йордан, – от всичко отбираше.

– Най-заплетените и невероятни случаи разумяваше, – обади се дядо Дечко.

Докато се чудеха изведнъж пред тях изникна възрастна жена, цялата облечена в черно.

– Какво ви притеснява добри хора? – попита тя.

Те и посочиха трите различаващи се стола.

Жената изгледа столовете и каза тихо, но властно:

– Аз останах! Аз тръгнах! Аз се промених!

Хората наведоха глави и започнаха да разсъждават върху казаното. Всеки от тях по един или друг начин свързваше своето битие с тези думи.

По едно време се размърдаха и се обърнаха към жената, за да ѝ благодарят за мъдростта, но нея вече я нямаше.