Всички са чували твърдението, че смехът е най-доброто лекарство. Ако това по-рано е било предположение, то днес е научно доказан факт, който се използва в западната медицина.
Например, американските центрове за лечение на ракови заболявания са направили смехотерапията един от компонентите за комплексно лечение на пациентите.
Здравната психология е пряко свързана със смеха.
Такова лечение се провежда в групи, където съвместната радост сближава хората, дава им подкрепа, надежда и им помага се отвлекат от лошите мисли и неприятни ситуации.
Смехът е физиологически израз на отлично настроение. Той увеличава производството на ендорфини (хормони за добро самочувствие), които подобряват цялостното здраве и намаляват физическата болка.
Тези фактори са от особен интерес за пациенти с ракови заболявания, за които болка е сериозен проблем.
Освен това, има научни доказателства, че смехът има положителен ефект върху имунната система, повишава имунитета.

Денят беше слънчев. Малки облачета се надпреварваха в небето. Някой предложи на Лазаров, още неуспял с картините си художник, да посети един изрод, който живеел в отсрещаната сграда.

„Защо не, – каза си Лазаров, – навярно малко хора го посещават, а и той има нужда от общение“. Художникът беше почитател на красивото, но имаше милостиво сърце.

Когато го въведоха в стаята на „изрода“, той се стъписа. Човекът, който стоеше срещу него, надминаваше всичките му очаквания. Въпреки объркването си Лазаров пристъпи в стаята, а зад себе си чу този, който го бе въвел да казва:

– Това е художникът Лазаров. Ако си спомняш, скоро преглеждаше негови репродукции.

– Вие ще станете много добър художник, – предрече домакина, гледайки през прозореца навън. – Вашите картини много ми харесаха.

– Много бих искал, но не ми се вярва, – каза гостът, който след първия си плачевен опит на изложбата от свои картини, бе започнал сериозно да се съмнява в способностите си.

Антон го погледна.

– Вижте ръцете ми, – каза той като ги протегна напред, – бихте ли помислили, че с тези ръце мога да построя картонения проект, който е пред вас.

Лазаров разгледа двете му нееднакви ръце. Дясната беше огромна, като на някакъв исполин, а лявата сякаш принадлежеше на осемгодишно дете. Макетът беше много красив, точно копие на църквата, която се виждаше през прозореца.

– Навярно не, – призна художникът.

Антон кимна с глава.

– Всичко зависи от волята, – опита се да придаде на немощния глас решителен тон домакинът. – Тя е от голямо значение.

Ако го беше казал някой друг, това щеше да звучи по-скоро като шаблон, но човекът, който стоеше пред Лазаров, бе неопровержимо доказателство, че човешката воля може всичко, само да пожелае това.

Щом Антон е успял с деформираните си ръце да изгради този прекрасен  картонен макет, какво би могъл да направи Лазаров, който нямаше друга пречка пред желанието си, освен неверие в собствените сили?

Антон поради уродливостта си беше обречен на изолация, но същевременно това го правеше уникално същество.

– Понякога ми е трудно да гледам на живота като на представление, може би защото не ми е отредена никаква роля в него, – каза Антон. – Ако знаете колко много завиждам на тези хора…..

– Уверявам ви, – каза Лазаров, – те не заслужават завист, защото нищо съществено не правят, за да бъдат запомнени в живота, но вас ще ви помнят.

– Мислите ли, че това ме утешава?

Двамата замълчаха.

– Какво мога  да очаквам от този свят? – попита тъжно Антон. – Може би трябва да се примиря с мисълта, че хората трудно приемат различното. Но кой знае, един ден може да станат по милостиви и да не извръщат глава пред всяка уродливост?!

Антон отиде до шкафа и дълго рови в него.

– Когато признах на Нели, че искам да бродирам гоблени, тя ми изпрати човек, който да ме научи., – каза Антон  като държеше в ръцете си красиво извезан гоблен. – Той беше приятен и скромен човек, но когато видя ръцете ми, призна, че за такава финна работа не стават. Горкият не искаше напразно да ми губи времето. Тогава го помолих само да ми покаже, как се прави и той го направи, макар и неохотно.

Лазаров гледаше изкусно избродираните образи, виждаше чудесно подбраните нюанси на гоблена и притихна.

– Бих искал да вемете този гоблен за спомен от мен, – каза Антон, – за да не забравяте, че всичко зависи от волята.

Лазаров благодари и взе този скъп дар. Когато напускаше стаята по бузите му се стичаха сълзи.

Без значение колко ни е скъп родния дом, той не винаги ще бъде наше жилище. Когато поглеждам децата си, ми е трудно да повярвам, че те вече са възрастни и живеят самостоятелно. Домът, в който преди е звънял детски смях опустява.
Учениците, заради Христос са оставили любимия си дом и занятие, отделили се от живота и радостта в дома си, защото ги е призвал Сам Господ.
Исус им е говорел: „Ние нямаме постоянен дом тук на земята, но в дома на Отца Ми, има много жилища приготвени за вас“.
Дори и най-щастливите моменти в живота траят само миг, но небесна радост е вечна. След като влезем в нашето вечно жилище, Христос ще ни посрещне на прага!

Над живият мюсюлманин, който е на път да умре, се извършва специална церемония. Погребалните обряди в исляма са сложни, за това стават в присъствието на духовни лица. Независимо от сложността, всички детайли на ритуала, трябва строго да се съблюдават. Това е задължение на всеки мюсюлманин.
След като умре човекът, той се измива съгласно разнообразни обряди. Шириата забранява човек да се погребва с дрехи, за това го завиват в бял саван, връзват брадата му и изправят ръцете му. Починалият лежи на гръб, а краката му са насочени към Мека.
Мюсюлманите никога не погребат своите мъртви в ковчези. Вместо това, пренасят мъртвия с помощта на специални носилки – тобут, които винаги има в джамите или гробищата.
На погребението се четат специални молитви. Шариата не забранява оплакване на мъртвеца, но строго забранява това да се прави на висок глас.
Мюсюлманите вярват, че починалият страда, когато роднините му го оплакват.

Рано сутринта Петров тръгна на работа. Изведнъж усети, че стомахът му се бунтува, явно непоносимо гладен е.
Пристъпи бързо към една бутка и си купи сандвич. Седната на пейката и започна с удоволствие да поглъща храната.
Срещу него застана куче и го гледаше с тъжни очи. Петров се смили над животното, откъсна парче от сандвича си и му го хвърли.
Кучето дойде, помириса го, побутна го с лапа, но изобщо не го захапа.
Петров погледна остатъка в ръката си и изгуби желание да го изяде до края.
„Кой знае какво са сложили вътре, – помисли си той, – щом и кучето не иска да го яде“.
Стана, хвърли останалото от сандвича в най-близкия кош за боклук и тръгна. Чу шум зад себе си.
Когато се обърна не повярва на очите си. Кучето бързо бе скочило в коша, разравяше го. Измъкна остатъка от неговия сандвич и спокойно седна на задните си лапи да си го хапне.
– Това куче в институт трябва да се изпрати, – засмя се Петров, – приложна психология трябва да преподава там.