Разговаряха вече час. Тя беше мила жена с посребрени коси и разбираща усмивка. Той се опираше на бастуна си и от време на време пристъпваше леко в страни.

Жената работеше в училище с необикновена група от деца. Всяко от тях беше загубило родителите си твърде рано.

– Мисля, – казваше мъжът, – че работата ви с тези деца е много важна. Аз също загубих един от родителите си, когато бях много малък.

Мъжът намести очилата си, прехапа устни, по носа му потекоха издайнически сълзи и със задавен глас продължи:

–  Изгубих майка си, когато бях много малък. ….. Това беше голям удар за мен. Искаше ми се и аз да бъда в такава групичка като вашата, където да мога да споделя мъката си …..Щях да се запиша непременно в групата ви, защото …. – гласът му секна, – защото се чувствах толкова самотен.

– Но майка ви е починала преди шейсет години, – жената го погледна изненадано. – Нима още страдате за това?

– И още как, –  мъжът направи нещо подобно на усмивка и наведе глава.

През следващата година в живота на Тони настъпи благодат. Той беше останал само с брат си и баща си, майка му беше починала преди 9 години.

В дома им дойде Ева, албанска емигрантка, малко грозновата с къдрава, тъмна коса и енергия за двама. Тя излъчваше топлина, която разсейваше мрачната атмосфера, която беше създал баща му.

Говореше, когато баща му мълчеше, а вечер на двамата с брат му пееше песни. Тони чувстваше утеха от разливащия се мелодичен глас.

Ева имаше силен характер.

Когато Тони с брат си лягаше вечер , тя идваше завиваше и ги целуваше. Всяко от децата очакваше с нетърпение тази целувка, като кутре млякото си.

Мащеха ли? Не! Тони отново беше намерил своята майка.

Той знаел добре английски език. Един библейски урок на английски език силно засегнал сърцето му и той решил да го преведе на родния си език.

Ежедневно седял на архаичната си пишеща машина и пишел на нея по три – четири часа.

Той страдал от проказа. Ръцете му били силно увредени от заболяването. Седенето на едно място, в продължение на много часове, му причинявало силни болки.

Независимо от това, той продължил да пише и писал до тогава, докато превел материала на родния си език

Срещнаха се двама приятели. Срещата им била съвсем случайна. Желанието да се разхождат сред зеленина и птича песен ги събра в парка.

Сашо се беше много променил. Косите му отдавна бяха загубили цвета си. Напоследък не чуваше добре, а това го отдалечаваше от хората, защото всеки път трябваше да ги моли да му повтарят, какво са казали.

Радо беше запазил външно стойката си, въпреки, че старите травми се обаждаха при смяна на времето. Но нещо беше станало с гласа му и той се бе изгубил.

Среща след толкова години, но как двамата приятели ще могат да си кажат нещо? Единият не чува, а другият не може да говори.

Те се хванаха за ръце и усетиха как едновременно обмениха обич.

Приятели от преди 35 години и то не какви да е.

Те нямаха нужда от слух и говор, за да се разберат, макар и след толкова много години ……..

Дони стоеше пред ниската сграда, където живееше Таня. Боеше се да влезе, защото не знаеше как ще реагира и какъв обрат можеха да вземат нещата. За него Таня се беше много променила и бе станала по-смела, с голям кураж. Как можа да направи всичко това сама.

Дони мислеше да се обърне и да си тръгне, да я остави, но искаше да се срещне с нея, за да разбере, защо го бе направила. Събра сили и натисна звънеца. Последва продължително мълчание.

– Кой е? – долетя нейният глас зад вратата.

– Дони.

Отново мълчание. Усети я, че се изненада. Резето щракна и вратата се отвори. Таня изглеждаше ужасно. Беше бяла като платно, с подпухнали от плач очи.  Косата й висеше на клечки, а дрехите й бяха размъкнати и смачкани.

– Здравей, – усмихна му се тя

– Здрасти, – начумерено поздрави Дони

– Искаш ли да влезеш?

– Да, ако може, – гласа му звучеше отчаяно.

– Разбира се. Заповядай! Искаш ли кафе?

– Не, благодаря. Как се чувстваш?

– Отвратително, – наведе глава Таня.

Настъпи дълго мълчание.

– Извинявай, – каза тя и се спусна към банята.

Дони по-скоро усети, отколкото чу, че Таня повърна. След малко се върна още по-бледа.

– От упойката е, предполагам, – каза той.

– От къде знаеш? – погледна го изпитателно и недоумяващо Таня.

– Научих ……

– Да, но …… Е, помогнаха ми малко.

– Не, – изкрещя той. – Защо ми причини това? Не мислиш ли, че и аз трябва да знам за това? Това бебе не е само твое, а и мое. Защо реши, че него искам? Защо не ми каза, а сама реши какво да правиш? Твоето поведение е отвратително и ме прави изключително нещастен…

– Нещастен? – погледна го учудено Таня.

– Естествено. Обичам те. Толкова много те обичам! Как можа да ти хрумне, че няма да искам детето?

– Искаш да кажеш, че би искал да родя това дете?

– Естествено, че исках. За нищо на света не бих се съгласил да го …. изхвърлиш, просто така. Защо не ми даде възможност да избирам? ….. Не искам да слушам никакви оправдания …..

– Няма да се оправдавам, – каза спокойно и отчетливо Таня. – Всъщност, направила съм нещо по-добро.

– Не те разбирам.

– А ми ….. отказах се от аборта. Когато влязох в операционната и легнах на масата,се замислих: „Какво всъщност правя“? След това станах и си тръгнах. Така, че все още съм бременна.

Дони приближи до нея и я прегърна. Притисна я силно до гърдите си и нежно я целуна. Той беше най-щастливият човек на земята.