Дребничката и много мила Дени с искрящи светли очи и ведра усмивка почина тази сутрин. Същата, която печеше кекс на мъжа си всеки ден нищо, че понякога забравяше да включи фурната. Беше толкова старателна за външния вид на мъжа си, че вместо шалче увиваше около врата му, домакинската си престилка, винаги безупречно чиста. Беше много мила и приятна жена.

Пепи, нейният мъж, седеше на столче до леглото й и стискаше ръката й между дланите си. Тя беше облечена в чиста нощница, а на лицето й бе изписана обичайната добра и ведра усмивка..

Лекарката влезе в стаята, взе един стол и седна до мъжа. Той вдигна очи към нея и дрезгаво каза:

– Отиде си, докторке, – сълзите му се стичаха по лицето, – отиде си без мен.

– Знам. Съчувствам ти и те разбирам.

– Обеща да не го прави. Трябваше да ме изчака. Сега какво ще правя без нея? – хълцаше старецът. – Женени сме от 64 години …. Не мога да се справя без нея. Кой ще ми говори, кой ще ме слуша сега? Обичаше да казва: „Пепи, много говориш, това дразни другите и никой не те слуша“.  И тя много говореше. И двамата бяхме едни бърборковци. В последно време нямахме нужда дори да казваме нещо, защото всеки знаеше какво ще каже другият, но това не ни спираше. Казвах й : „Не започвай пак тази стара история“. А тя ми отговаряше: „Ако е било интересно първият път ще бъде интересно и сега“. Какво ще правя без нея сега? Какво …?

– Бяхте ли с нея до края?

– Да. Всички бяха много мили към мен. Оставиха ме да бъда с нея през цялото време. Тук съм от снощи.

– Радвам се, че сте били заедно до последно.

– Да. Бяхме. Беше толкова спокойна. И така си отиде. Последното, което ми каза беше: „Пепи, прости ми“. Сигурно, защото не ме дочака. А като издъхна се усмихна.

Старецът погледна жената с бялата престилка до себе си и каза:

– Вярвате ли в отвъдния живот, докторке? Много хора вече не вярват …..

– Вярвам, – каза лекарката.

В този момент тя наистина беше убедена, че Дени е на небето, ведра и усмихната, очакваща Пепи да пристигне при нея .

– Мислите ли, че ще я видя отново?

– Убедена съм.

– Много се радвам, че мислите така. Защото понякога ….., – усмихна се старецът през сълзи, – не винаги съм сигурен. Много ви благодаря, че дойдохте, докторке….

Това беше наистина подтискащо. Блъснато бебе в количка . Открадната кола. Избягал от местопроизшествието шофьор. Полицията го залови чак на 100 километра от мястото произшествието..

Бебето беше откарано в интензивното в критично състояние и не се знаеше дали ще оживее. Родителите не бяха разгневени, а сломени от мъка. Те само стискаха ръцете си пред входа на отделението и хапеха безпомощно устни.

И като си помисли човек какви хора има само. След като мине всичко той ще продължи да си живее все едно нищо не е станало. А момиченцето беше само на осем месеца. Утре може и да го няма.

– Такъв човек трябва да го затворят до края на живота му. Да го заключат и да захвърлят ключ някъде, – мърмореше един от санитарите.

Умиращо бебе, колко много мъка и стрес.

Лекарят излезе спокоен и усмихнат:

– Да, – каза той, – детето ще се оправи и ще живее. Влезте да видите колко е жизнерадостно. Усмихва се на всички.

Детето им ще живее. Родителите бяха развълнувани. В очите им образите се размазаха от нахлулите  там сълзи.

Той беше главен инспектор в данъчхата служба, в отдела патентни данъци. Човекът срещу него строго му заяви:

– Всични данъчни декларации са обработени стриктно. Няма нищо съмнително.

Е все пак той беше шеф на фирмата., но дали можеше да му се вярва. Инспекторът не беше много впечатлен от изказването.

– Още по-добре за вас. Значи няма да работим повече от необходимото време.

Това беше музика за бизнесмена и той гордо изпъчи гърди.

– Чуйте, инспектори, не ми е съвсем ясно защо всъшност сте тук. Плащам толкова високи данъци, не разбирам защо държавата иска още пари.

– Очевидно не плащате достатъчно. Държавата търси пари, за да запуши дупка от сто милиарда лева.

– Какво говорите? Сто милиарда лева? На грешен адрес сте попаднали. Тук няма да намерите толкова пари.

– Естествено, че не, – усмихна се успокоително инспекторът. – Това беше само малка шега.

Боб работел вече десет години като таксиметров шофьор.
Веднъж със съпругата си бил на някакъв банкет в голям ресторант. Боб доста си попийнал. Едва се държал на краката си. Седял на стола и от време на време  се смеел и хълцал.
Съпругата му разбрала, че в този вид няма да го допуснат в метрото, за това решила да вземат такси.
Стояли дълго време двамата на площада. С едната си ръка крепяла съпруга си, а с другата махала на преминаващите край нея таксита.
Валял силен дъжд, а нямали чадър. И двамата подгизнали солидно.
Едва след час едно такси благоволило да спре пред тях. Жената отворила вратата и казала адреса на шофьора.
– 200 лева, – казал таксиметраджията.
В това време Боб се разсънил и спомняйки си, че кара такси, орворил очи и изкрещял:
– За по малко от 350 не тръгвам, – и хлопнал вратата на таксито.

Диди се бореше за живота си. Лекарите очакваха броя на кръвните клетки да стане почти нула и едва тогава щяха да преминат към химиотерапия.

Слаба измъчена жена непрекъснато питаше и се интересуваше за дъщеря си, но медиците избягваха да й дават празни надежди. Увещаваха я, че тук са най-добрите специалисти и те правят всичко възможно, за да я спасят.

Меги нежно прегърна приятелката си и каза:

– Не трябва да спираме да вярваме, че Бог е с нас в цялата тая каша.

– Опитвам се, Меги, но в някои дни ми е много трудно. Тогава си мисля, че Бог се е заел с решаването на по-важни проблеми, че обръща внимание на по-важни хора или че съм допуснала грешка заради, която ме наказва, …….

Жената наведе глава. Сълзите, които напираха в очите й изведнъж бликнаха. Меги я прегърна и я насърчи да изкаже мъката си.

– Дори не знам за какво да се моля вече, – хлипаше жената. – Когато влязох в чакалнята видях толкова много бащи и майки, които очакват отново да се смеят и живеят. Всички сме притаили дъх в очакване на чудото. И се чувствам егоистка. Моля се Бог да излекува детето ми, старая се да привлека вниманието Му. Иска ми се поне да ми покаже какво да направя …. Всички тези родители се молят за спасението на децата си …… Не разбирам, толкова ли е трудно това?    Защо трябва да е Диди? Тя е толкова малка, нежна и красива. На никого не е направила нищо лошо. А има хора, които са наранявали, ….. и въпреки това са здрави, докато моята Диди….

Дълго сдържания гняв и отчаяния връхлетяха като лавина.

Меги не каза нищо. Тя придържеше приятелката си и й подаваше хартиени кърпички.

Понякога мълчанието казва много повече, а самото присъствие дава утеха……