Зави надолу и когато се приближи, тя видя тъмна сянка в градината. „Не“помисли си тя.

Но бе той. Беше застанал на колене с кофа вода и парцал в ръката. Когато се приближи видя, че мие розовия храст, а не плочките, както си беше помислила първоначално.

Беше се навел над него и лъскаше педантично листата, като някой побъркан градинар.

Тя очакваше всеки миг той да спре, но не го направи. Така че най-накрая тя отвори задната врата и влезе.

– Ваньо, – каза тя, – какво правиш?

Той спокойно вдигна поглед. Изобщо не се изненада, ч я вижда.

– Акари. Пролетта беше влажна. Пръсках ги два пъти, но за да се махнат яйцата, най-добре е да се измият на ръка, – обясни той и пусна парцала в кофата.

Никога не бе мислила, че Иван е хубав. Предполагаше, че официалното му държане го спасяваше от посредствеността му. Когато не беше вдървен и скован, в него имаше плавност и лекота, която напомняше на хищна котка.

– Това е кралицата на виолетките, – каза той и посочи розовия храст. – Прекрасен стар вид. За първи път е култивиран през 1860 г. А това е „мадам Исак Перие“. Цветовете ѝ миришат на малини.

По лицето му нямаше и следа от вълнение, нито някакъв опит да го прикрие.

Тя се заизкачва по стълбите с малки леки стъпки, като придържаше с пръсти роклята си.

– Браво! – каза й красива жена, която беше седнала сред цветята.

– Упражнявах се да вървя бавно, – отговори тихо тя.

– Какво си решила да правиш? – попита съпричастно жената.

– Искам един ден да вървя като теб, мамо, плавно и грациозно.

Лицето на жената се вкамени. Тя се приближи към момиченцето, наведе се над главата му и каза:

– Няма значение как ходиш, миличка.

– Така ли? – невярващо попита детето.

Тя бе дребно момиченце. Изпитваше болка не толкова от ширината на крака си и стегнатата обувката, нито от отражението в огледалото си, а от тъгата в очите на майка си, когато се споменеше за крака й. За това обикновено избягваха тази тема.

– Не, наистина ….. Благодарна съм, че можеш да ходиш изобщо, – и майка й се усмихна с обичайната си лъчезарност.

Детето не смееше да помръдне, опасявайки се, че чрез диханието си ще пропусне мига. Майката се наведе, целуна я  и разсипа косите й по лицето.

– Хубаво е, че някой може да се наслаждава в такъв горещ и задушен ден, – прокънтя смехът на жената.

Детето усети как майка му се отдалечава плавно, ефирна като слънчев лъч.

Мери сериозно се беше разочаровала от себе си. Макар, че църквата да растеше и Бог да работеше чрез нея, тя се питаше, дали нейните усилия изобщо помагат на някого по някакъв начин.

На неделната служба се случи нещо много интересно. Сашо, едро, яко момче, излезе пред всички и каза:

– Бог ме призова да стана Негов служител.

След това се обърна към Мери и каза:

– Заслугата за това, до голяма степен е на Мери……

Друг младеж от задната редица стана и каза:

– На мен Мери също ми помогна …..

Това бяха нейните плодове на послушание пред Бога. Те имаха висока цена, но си заслужаваше…..

Зоомагазин, отдел риби. Девойка разглежда „продаващата се“ там стока. Изведнъж открива екземпляр, която отдавна търси неин приятел. И веднага му звъни по телефон:
– Здравей! Аз съм в аквагалерията. Тук има моли снежинки. Нали си търсеше от тях? От кои искаш? Колко? Тук още и черни има. Да, ще се разберем после. Сега ще ги купя, а ти довечера ще дойдеш да си ги вземеш.
Договориха се и си казаха довиждане.
Вечерта на същия ден тя среща своя познат, който и разказа следното:
– Диди, представяш ли си, поговорих с теб по телефона, а след това гледам колегите едва сдържат смеха си. Питам ги: „Какво се е случило?“ А те и дума не могат да ми кажат. Смеят се не могат да се успокоят. След като се успокоиха цитираха разговора ми с теб, така както са го чули от едната страна:
– Здравей!Отлично! Искам! Много искам! За мен момичета! Двойка! Но по-добре давай три! Не, не само бели! Колко пари? Става! В шест вечерта ще бъда при теб! …..

Целият този ужас беше непоносим от самото начало. Зачестяващите отсъствия, неясните и подробни извинения, а накрая мъката, конфликтите, самоуниженията и обещанията.

За повечето случаи знаеше, че са безобидни флиртове. Той копнееше за ласкателства, възхищение и признание. В други случаи обаче, отношенията ставаха сериозни и най-често завършваха със секс.

Напоследък тя все по-малко се измъчваше заради тези изневери. По-скоро изпитваше отегчение и досада. Отнасяше се с търпение към подбудите му, но не можеше вече да понася последиците. Най-вече изпитваше досада от обещанията, които следваха, че това няма да се случи повече, че се е промени, че истински се разкайва, че ще бъде верен и ще сложи край на авантюрите си.

Тези обещания изобщо не я трогваха, но беше непоносимо да ги слуша.

Първоначалния шок и унижението, когато разбра за изневерите му, бяха отстъпили пред тоталното безразличие. Нищо друго не оставаше освен да го напусне, но все още не й се искаше, надяваше, че нещата ще се променят.

Въпреки всичко тя още го обичаше. Децата и семейството, за което беше копняла …. не можеше така леко да отхвърли. Бе готова на всичко за да съхрани и малкото, което бе останало.

Те все още бяха заедно, при това за околните изглеждаха щастливо семейство. Не й се искаше да обрече децата си на нещастно детство и разведени родители.

Но никак не и беше лесно, по-скоро й беше ужасно трудно. И понеже личният и семейният живот бяха всичко за нея, нямаше къде да скрие и зарови болката. Не споделяше с никого, а това продължаваше да я мъчи, като ужасна рана, която отказваше да зарасне.

И все пак тя успяваше донякъде да се справи с това …..