Седяха на тревата. Той харесваше това време, когато беше близо до нея. Тя вдигна поглед към небето и каза:

– Знаеш ли, когато се роди времето беше точно такова. Хладно, но хубаво. Беше късен следобед, когато започнах да раждам. Докторът ми каза, че трябва да родя до 17 часа, защото жена му приготвила  любимото му ядене за вечеря, а той не искал да го пропусне.

Тази история тя му бе разказвала много пъти, но премълча.

– Месни крокети, – продължи тя потопена в спомените си. – Представяш ли си? Нещо съвсем просто за приготвяне. Човек би си помислил, че такова бързане е за някакъв специалитет, пържола или нещо по-интересно. Беше ми все едно. Нека човекът си получи исканите крокети.

След това го погледна закачливо.

– А аз се сдобих с теб.

Момчето слушаше безмълвно и следеше движенията на баща си. Мъжът се върна няколко крачки назад, погледна благо сина си и каза:
– Ти си моята градина, в теб виждам осъществени всичките си мечти.
Усмихна се, унесен се в размисъл, а после продължи:
– Може би е нормално един баща да вижда в детето си невиност и доброта. Но ако можеш, сине мой, ти сам да съзреш това в себе си, независимо с какви ужаси и разруха ще се сблъскаш, ще започнеш да вярваш, че и най-малкото късче красота, което откриваш тук или там е отражение на небесните селения. Те наистина съществуват. Достатъчно е да се потопиш в мечтите си и да позволиш на доброто да изплува в теб.
Бащата хвана сина си за ръка и двамата тръгнаха към параклиса.
Денят бързо просветляваше. Слънцето пробиваше през изтъняващата мъгла. А пред очите изплуваха цветя, колебливо изникнали, из под несигурната ръка на художник.

Слънцето прежуряше. Земята бе станала твърда като кирпич. Леко приведена жена бързаше по черния път през полето. Тя носеше ключове, които мъжът ѝ бе забравил, а много му трябваха на работата.

Друг път, когато трябваше да измине по-голямо разстояние, отдалечено от шума и глъчката на хората, тя пееше или се молеше

Но сега всичко беше изсъхнало в нея. Причина за това не беше палещото слънце. Някаква мъка, загнездила се в сърцето ѝ я измъчваше.

Жената разбираше много добре, че за това си състояние, единствено тя е виновна. Тя не издържа повече и там на полето започна:

– Господи, знам че трябва да простя, но не мога… Каква е ползата? …. Прощавам и като се обърна пак същото се повтаря.  Не мога, не ми стигат силите да го направя … чувствам се отхвърлена и пренебрегната, а болката е толкова силна …. Да, зная 70 пъти по 7, но не мога, много ме боли …. Помогни ми!

Чу се тих глас:

– А на мен по-лесно ли ми беше?

Пред нея застана кръста със Спасителя, прикован на него. Пироните болезнено се впиваха в плътта Му. Засъхнала кръв от тръния венец бе оставила следи по лицето Му.

Тя заплака. Издигна поглед към небето и завика:

– Прости ми, Господи и ми помогни!

Бял пухкав облак засенчи палещото слънце. Подухна хладен ветрец. В нея настъпи мир. Сърцето ѝ ликуваше, а душата ѝ пееше.

Тъжна есен. Плачеше не само небето, но и дърветата, разделяйки се с вече изгубилите цвета си листа.
А още по-тъжно е, когато знаеш, че любимият до теб умира, а ти оставаш сама.
Тя бе слаба женица. В нея бе заличен всеки полъх на жизненост и надежда. Очите ѝ плуваха в сълзи. В слаба струйка те се стичаха по сбръчканото ѝ лице.
52 години заедно, а сега той си отива ….. оставя я сама.
– Ник, как ще живея без теб? – изплака тя, седнала до леглото му.
Той се размърда под завивката, усмихна ѝ се окуражаващо и тихо прошепна:
– Вземи любовта, която имаш към мен и я разпростри върху околните …..

Слънцето залезе и небето потъмня. Една от жените се зае с вечерята. Тази вечер войниците не им донесоха повече храна. Дребна жена с изпити, хлътнали очи предложи малко да изчакат, но един от мъжете добави бързо:

– Не видя ли, че войничетата, които докараха последната група хора, се питаха от къде ще вземат храна за себе си тази вечер?

– Май повече ще ни провърви с жабите в езерото, – добави друг от групата.

Избухна взрив от смях. Изведнъж се открои глас в глъчката, който премина в плач:

– Няма да се върмем вече у дома, – хлипаше едра и яка жена. – Няма, ……тук ще си умрем …

Тя цялата се тресеше от плач. Обикновенно тази жена вдъхваше спокойствие и излъчваше увереност, но сега се бе превърнала в хлипаща, отчаяна развалина.

Останалите потрепераха, сгушиха се един в друг и отчаяно се вслушаха в тишината на безнадежното си положение.

Малко две годишно момиченце се приближи до жена, тя все още викаше и стенеше в плача си. Прегърна я през рамо с малките си ръчички, целуна я по бузата и каза:

– Боли ли те?

Жената кимна. Момиченцето отново я целуна. Изду бузки и духна.

– Вече няма да боли, – радостно обяви детето и разпери пухкавите си длани нагоре.

В очите на жената светна весело пламъче ….. и тя прегърна детето….