Тони беше от момчетата, които помагаха в църквата на свещеника, а когато нямаше служба, продаваше наркотици.

Той си имаше собствени правила, които спираха до следното ограничение: Да не продава наркотици в училище и двора на църквата.

Често си мислеше: „Зная,че Бог ме вижда, където и да се скрия. Ако продавам наротици в училище или в двора на църквата ще отида в ада“.

Така Тони тръгваше по улицата и си намираше клиенти. малките деца му даваха по два-три лева за една цигара с марихуана.

Съвестта изобщо не го изобличаваше, че върши нещо нередно.

Това беше преди пет години.

Сега Тони е на 17 години и за първи път е чист.

В миналото си е бил арестуван за притежание на наркотици и огнестрелно оръжие. В продължение на 9 месеца мина през индивидуално лечение, групова терапия и проверка за наркотици, но единствено Бог го освободи от зависимоста му към дрогата и лошия път, който бе хванал.

Той беше в църквата, но нямаше кой да му каже и упъти, за да не премине толкова зле юншеството му.

Много пъти виждаме младежи в църквата, но не знаем какво е тяхното състояние. Ако знаехме дали щяхме да им се притечем на помощ, за да се освободят от робството, в което са попаднали?

Минчо живееше със семейството си в града. Родителите му рано починаха, но на село остана баба му Кера. Тя го отгледа, докато порасна и се задоми.

Днес беше събота и той реши да прескочи до нея, да я види.

Старата жена го посрещна радостно. Поговориха си за неговата работа, за тая и оная комшийка, за скоро починалите в селото, …

Когато Мирчо реши да си тръгне, баба му се засуети. Тя никога не го изпрашаше с празни ръце, но днес долапа ѝ беше празен, а козата не беше си дошла, та да му издои малко мляко.

Какво да прави? Не беше редно да го изпраща так.

Изведнъж тя хитро се усмихна и хвърли пред себе си стар хляб. Няколко кокощки от съседния двор плахо пристъпиха към примамката. Грабваха по малко парченце и се дръпваха настрани. Скоро кокошките се престрашиха и започнаха да кълват по-близо.

Баба Кера с една цепеница удари тази, която беше най-близко и бързо я омота в престилката си. Останалите кокошки крякайки, се разбягаха.

Съседката Дина, дочула тревожните крясаци, започна да кътка кокошките си. Чуваше се как ги брои.

– Керо, – извика тя, – у вас ли е червената ярка?

– Няма я,  Дине, няма я, – каза баба Кера,

А през цялото време се кръстеше и повтаряше като скоропоговорка:

– Прости ми, Господи. че излъгах! Прости ми, Господи, че излъгах!

Баба Кера отряза главата на червената кокошка, натопи я в горещата вода, оскуба я. След това бързо я уви във вестник и я подаде на Минчо,

– На да си свариш чорбица. Да прости Господ, но нали така казват: „Който има две ризи, да даде едната на този дето нема“, а Дина има много кокошки.

Ето така изтълкува Божията повеля баба Кера.

Даниела хвърли бърз поглед на госта си. С Дора често си бяха говорели за Захари, преди приятелката ѝ да скъса със него.

„Изглежда Дора е била привлечена от него физически, – помисли си Даниела. – Тя обича високите мъже, а Захари беше точно такъв“.

Младежът имаше високи скули и тъмна коса, която беше много къса и стърчеше нагоре като четка. Беше леко мургав, но си беше истински българин.

„Какво повече би могла да иска Дора от него? – недоумяваше Даниела. – Та той пееше и свиреше прекрасно“.

Даниела и Захари си пиеха кафе, но все още никой не се решаваше, да наруши тишината.

Отговорът на въпросите, които Даниела си задаваше преди малко,  дойде неканен, като истина, която лъсва пред очите в неподходящ момент.

Захари беше прекалено добър. Изцяло се беше посветил на Дора. „Възможно е, да ѝ е угаждал прекалено много, а това е омръзнало на Дора, – продължаваше да расъждава Даниела“.

Хората рядко се чувстват привлечени от други, които са постоянно на тяхно разположение и им се отдават изцяло. Те се притесняват, защото при такова внимание, се чувстват неудобно.

„Ето къде се криеше проблема на Захари, – мислите на Даниела препускаха като в галоп, горката ѝ глава. – Ако Захари беше съумял да запази известна дистанция, това би поддържало интереса на Дора. Ето защо сега бе толкова щастлива с новия си приятел. Каквото и да казваше Дора,  Слави си бе хищник, човек не допускащ никого до себе си, подчиняващ останалите без да се интересува от това, как се чувстват другите“.

Изводът беше доста подтискащ.

– Ти беше много добър за нея, – измърмори Даниела някак на себе си.

Захари я погледна озадачено:

– Прекалено добър ли?

– Извинявай, мислех на глас, – трепна Даниела.

Двамата много пъти бяха обсъждали тази тема и Захари все още хранеше надежда, че ще може да си върне Дора, но сега изводът на Даниела, изтърван на глас, го изненада.

– Съжалявам, – каза бързо Даниела, – навярно не би искал да говорим пак за това?

– Напротив. Обичам да говоря и да слушам за нея.

– Ти все още я обичаше и мислеше постоянно за нея?!

Захари смутено наведе поглед и леко се изчерви.

– Също като мен, – продължи примирено Даниела. – И аз обичам един човек, но той тръгна с друга ….. Ама ние сме едни. Защо ни е всичко това?

Тази вечер пак щяха да свирят заедно, Захари беше донесъл нова партитура, а после всеки щеше бъде у дома си, насаме със своята болка.

Докато пресичаше улицата Лена забеляза мъж по лицето, на който стърчаха някакви железа, като бодли. Той се препъна в ръба на тротоара, залитна и падна на едно си коляно на паважа.

Лена му помогна да се изправи. Когато се изправи забеляза, че дънките му се бяха скъсали. Усмихна се и каза:

– Благодаря!

– Добре ли сте? – попита го загрижено Лена.

– Нищо ми няма, само малко скъсах дънките. Но днес плащат доста пари за скъсани дънки, а на мен ми дойдоха безплатно.

Лена се усмихна. След като огледа лицето му го попита:

– Какви са тези метални остриета върху лицето ви?

Той прие спокойно любопитството ѝ, без да се дразни.

– Пиърсинга по лицето ми ли? Това са моите бижута.

– Бижута? – Лена беше озадачена.

– Вие жените носите украшения, аз също. На мен ми харесва така. Това показва, че не ми пука.

– Не ви пука? За какво?

– Не ми пука какво мислят хорат. Имам си свой собствен стил. Не нося никаква униформа, това съм си аз самият.

Лена се усмихна. Хареса ѝ прямотата му.

– В униформите няма нищо хубаво. Но в старанието си да избегнете традиционната униформа, дали не стеси навлекли някоя друга, новоизмислена?

– Значи съм като всички останали, които имат пиърсинг? – малко тъжно каза мъжът.

Тереза го слушаше внимателно. Приятно ѝ бе да беседва със Станчо. Той подбираше внимателно думите си и говореше мъдро. Разсъждаваше задълбочено, от него човек можеше да научи много неща.

– По-добре би било изобщо да не се влюбва човека, – каза Терез, – тогава остава недосегаем за болката, която могат да ти причинят другите.

– Много хора живеят така и изглеждат напълно доволни от живота, – каза спокойно Станчо. – Но дали това наистина е така?

– Колко от тези хора живеят сами по собствено желание? – продължи да расъждава Тереза. – А може би не се е появил в живота им някой, който да ги спаси от самотата?!

– Има голяма разлика между примирението и приспособяването към самотата, и съзнателния избор да останеш сам.

Тереза го погледна внимателно. очите му бяха съсредоточени в една  точка, а расъжденията му се изливаха бавно и спокойно:

– Основния въпрос е, защо изобщо трябва да се влюбваме? Това биологическа зависимост ли е?

– А може би любовта е мотивацията, – каза колебливо Тереза, – хората да се съберат, за да създадат поколение.

– Ако всичко се свежда до това обяснение, – смръщи вежди Станчо, – защо тогава сме склонни да обикваме не само хора, но и идеи, предмети, дори места?

– Всички наши емоции като че ли са насочени към самосъхранението ни, – засмя се Тереза.

– Страхът, бягството, битката за прехраната, омразата, зависта, всичко това е свързано с оцеляването.

– Можем ли да твърдим, че чувствата имат за цел, да развиват душевния ни потенциал?

– Чувствата ни помагат да съпреживяваме, – опита се да обясни Станчо. – Ако обичаме някого, се опитваме да разберем, какво е да бъдеш на негово място.

– Да изпитваш съчувствие, това е много важна способност, нали? – попита Тереза.

– Така се научаваме да разбираме страданията на другите. Така че чувствата ни карат да израстваме в морално отношение.

– Възможно е, – съгласи се Тереза.

Градината отпред вече тънеше в мрак. Небето беше ясно. Но звездите оставаха почти незабележими от светлините на големия град.

Двамата седяха дълго в мълчание. След това си пожелаха лека нощ и всеки тръгна към дома си натежал от мисли.