Безработицата беше голяма, за едно по-престижно място се бореха доста човека. Хората често коментираха сблъсъци между бездушните шефове и старадащи подчинени.

– Една неомъжена жена, – разказваше един мъж пред входа, – гледа болната си майка. Работи като чиновничка в една фирма.

– Е, поне е имала работа, – каза навъсен едър мъж, – а не като нас да чакаме благоволението на някой да ни наеме.

– Ти чуй какво е станало по-нататък, – скара му се дребничък мъж с голям мустак.

– Наложило ѝ се да придружи майка си на някакъв преглед, – продължи разказа си първият мъж – и помолила за неплатен отпуск. Когато се върнала, я повикал шефа ѝ. Той и казал най-безочливо: „Разбирам, че се грижите за майка си и ви съчувствам, но вие отсъствахте два дни, а работата ви стои. Разбирам, че и занапред трябва да помагате на майка си, но вашите отсъствия ще се отразят негативно на работата ви. Реших да ви предложа, да напуснете по взаимно съгласие.

– Това човек ли е? Този майка няма ли? – нервно изрази недоволството си един от мъжете.

– Такива са студени като камък, – додаде друг – те нямата сърце и са безжалостни.

– Чуйте какво ѝ казал после, – каза мъжът, който беше започнал тъжната история.

Мъжете го погледнаха тъжно в очакване да чуят нещо още по-лошо.

– Жената едва се сдържала да не заплаче, – продължил мъжът, – а този нагъл тип ѝ казал: „Така ще имате повече време да се грижите за болната. Надявам се, отличната препоръка, която ще ви дам, да ви помогне да си намерите по-подходяща работа, която ще ви помогне по-добре да изпълните дълга към майка си. От утре сте свободна“.

– Нима е възможно такова бездушие? – подаде глава от прозореца съседката.

– Който се хване на работа някъде, – каза слабо момче, с изцапани от вар дрехи, – не знае какво е това отпуска и осемчасов работен ден. Дори и да ни се полага почивка, никой не отваря дума за нея, защото като се върне, неговото място ще бъде зает от друг. За това работим на нонстоп.

– А работната заплата се разпределя на четири: наем, ток, телефон и вода, – развика се едър мъж  и размаха ръце – и ако остане нещо то отива за храна. От какво живеем, само един Господ знае…..

В семейството бяха три деца. Преди Нова година бащата получи награда, шест дневна романтична почивка за двама. Това идваше тъкмо на време, той отдавна искаше да остане със съпругата си насаме малко по-дълго време.
– А децата, – възкликна жена му, когато чу новината.
– Ще ги оставим на бабите. Вече говорих с тях. Все някак ще го преживеят.
Слави беше на 11 години, Алиса на 6 години, а малката Алена на две години и половина.
– Малки са децата, а имаме и момиченца, – загрижено каза майката. –  Най-тежко щеше да бъде на Алена. Тя е толкова малка и не се е отделяла от нас.
– Но нали с нея постоянно ще бъдат Слави и Алиса, – каза мъжът, искайки да успокои жена си.
Родителите решиха да пробват. Оставиха децата при бабите и заминаха.
Първата вечер малката Алена отиде до прозореца, опря носле в стъклото и проплака:
– Къде са мама и татко? Защо ги няма? Кога ще дойдат?
Слави пристъпи към нея и я прегърна. След това я отнесе до фотьойла, отвори книжката с приказките и започна да ѝ чете. Малкото момиченце се успокои.
По-късно двете момиченца си легнаха в креватчетата, а баба им продължи да им чете приказки.
В следващите вечери Слави качваше на раменете си Алена и я докарваше до креватчето ѝ преди да заспи. Двамата се смееха, а на малката ѝ харесаше много да язди импровизираното конче.
Алиса беше по-голяма, но и тя тъгуваше. И Слави, който обикновенно воюваше с нея за всяко нещо, сега се преобрази. Когато се прибираха той я прегръщаше, играеше си с нея, без да се карат. Даже я взимаше сутрин, когато отиваше да разхожда кучето.
Децата се грижеха едно за друго и всеки беше наблизо, когато някой от тях се нуждаеше от помощ. Не всеки възрастен е способен на това.
Когато родителите им се върнаха, те пак се спречкваха в игрите, но всеки от тях знаеше, че независимо от кавгата, другия го обича и е готов да му помогне в трудна минута.

Захар се загледа в хоризонта. До залеза оставаха още няколко минути. Сутрин слънцето изкачаше почти неочаквано, а вечер рязко се скриваше. Той никога не беше напускал това място и не знаеше дали и другаде е така.

Беше време за вечерната му обиколка в лагера. Много му се искаше да види онова 13 годишно момиче, което се бе превърнало в майка за шесте си сестрички. В лагера я смятаха за истинска героиня.

Бяха дошли преди две седмици, когато мъже нахлули в селото им и го опожарили. Малките бяха уплашени, но тя му разказа какво се е случило:

– В полунощ нахлуха в селото ни ужасни хора. Те бяха на коне и носеха факли. Палеха всичко наред. Повиках сестричките си и побягнахме.

– А баща ти и майка ти? – беше я попитал тогава.

– Когато се измъкнахме от селото, – продължи да разказва тя, – Ила проплака: „Мама!“. Тогава осъзнах, че са останали в селото. Навярно са ги убили.

Той знаеше, че тя е права. Беше виждал труповете в такива опожарени селища. Беше страшна гледка. Между тях имаше  деца, жени и старци. В очите им се беше запечатал ужаса и болка, които бяха изпитали.

Когато Захар мина край колибата, която им бяха набързо отстъпили, я видя. Тя бе седнала до вратата и държеше в скута си най-малката си сестричка. Пееше ѝ тихо и я люлееше в ръцете си. Гласът ѝ беше приятен, нежен и успокояващ.

На земята пред вратата имаше очукано гърне. То съдържаше мизерната брашнена каша, която раздаваха на всички успели да се спасят от околните села.

Захар въздъхна: „Защо беше нужно това изтребление, – мислеше си той. – Воюват, избиват се, но какво бяха виновни тези малки създания?“….

Гостите шумно нахлуха от вратата. Последваха Димитър към хола, а Веска, жена му, остана да посреща останалите, които се изкачваха по стълбите. Всички бяха весели, предвкусвайки предстоящия празник.

Донка сбута мъжа си:

– Виж дограмата им, кого ли са викали да им я постави. Изглежда познават някой добър майстор.

Румен погледна на там, където сочеше жена му. Това, което видя и на него му хареса.

Когато се наредиха около масата Румен не се сдържа и попита Димитър:

– Кой ти гласи дограмата? Много добре се е справил. Би ли ме запознал с него? Ще му платя колкото иска. Един беше дошъл, но го изгоних, хем го мързи, хем много пари иска отгоре, пък работата му, да не ти разправям. Само дето косите не си оскубах, като видях какво е направил.

Димитър се засмя, погледна Веска и каза:

– Тоя майстор е много добър, всичко може…….. аз само му помагах.

Повечето от хората в стаята вече се сещаха за този чуден майстор. А Донка нетърпеливо настоя:

– Е, кажи де и нашата дограма да сложи.

Димитър мълчеше, навел глава надолу и леко се усмихваше. Повечето досетили се накъде вървят нещата само се усмихваха.

– Ясно е, – каза Ставри, – тук не е минало без мъдростта и уменията, които Бог е дал на нашия домакин. Така е, когато нямаме сили и възможности за нещо, Той винаги е насреща и ни помага.

Христов беше член на финансовия местен елит. Бизнесът му беше успешен. Занимаваше се с търговията на недвижими имоти. Имаше участие и в туристическата индустрия.

Но него го познаваха и бедните. Веднъж един побелял старец, живеещ в квартала каза:

– Ако не е господин Погребение…., – и махна с ръка.

Така го знаеха те.

Христов развиваше необичайна дейност. За своя сметка организираше погребения на бедните. Поддържаше връзки със всички морги, болници и погребални агенции.

Днес умря Васето. Той нямаше близки и роднини. Беше дошъл в болницата късно една вечер. Откриха му рак. Не можеха да му помогнат, метастази бяха плъзнали по цялото му тяло. Когато почина, в моргата Симо каза:

– Обадете се на господин Христов! Дори този човек да няма събрани пари за погребението си , той ще се погижи за него.

– Какви времена бяха едно време, – въздъхна Стефан, той от скоро беше постъпил като санитар в болницата. – Бедните ги погребваха в общи гробове, понякога и по десетина наведнъж. Нахвърлят ги така в една изкопана дупка без ковчези.

Колегата му Симо се засмя:

– Господин Христов сложи край на тази практика.

Току що влезлия анатом Славов се обади веднага:

– Той покрива не само разходите по погребението, но организира и скромни погребални церемонии. Разказват, че плащал по малко и на „оплаквачките“.

– Благодарение на господин Погребение, – каза Радой, главният хирург на болницата, – всеки може да бъде спокоен, от околността, че няма да бъде заровен като куче и винаги ще има кой да го изпрати подобаващо от този свят.

– Брей какъв човек, – затюхка се Стефан, – а пари от къде взема?

– От своите пари взема, – каза Симо, – никой не му помага. Добър човек е. По този начин е решил да помага на хората….