В долинита имаще прилични човешки жилища. Стените им бяха тухлени, на покривите блестяха червени керемиди, на прозорците имаше не животинска ципа, а стъкла. Някой от тях имаха течаща вода, телефон и дори сателитни антени.

Денят беше непоносимо горещ, а Петър се изкачваше по хълма. Тук къщите бяха схлупени и мизерни. Вместо прозорци и врати, зееха дупки, през които вятърът влизаше безпрепятствено. Съборетините трудно можеха да минат за навеси. Бяха сглобени от хартия и пластмаса. Това беше най мизерния квартал.

Петър живееше в този град вече 27 години. След като завършеха семинарията йезуитските свещеници започваха кариерата си на места с известни лишения, но никой не се привърза към мизерията така, както Петър. Той не пожела да „научи урока си“ и да продължи нагоре в йерархията. Беше решил да остане и да се пребори с нищетата, колкото и трудно да беше това.

Беше чувал от учителите си и по-богати хора да казват:

– Бедността е като упорит плевел, ако днес изтръгнеш едно стръкче, утре ще пораснат 10.

Той често упорстваше:

– Но това съвсем не е безмислено. По тези смърдящи и кални улички живееха повече от 8 хиляди човека и всеки от тях е създаден по Божий образ. Дори само един от тях да получи храна, за да не гладуват или подслон, вместо да спи на улицата, усилията не са напразни.

Тази вечер той нямаше да полага грижи за нуждаещите се, да сипва супа и раздава храна на бедните или да завие с одеало някое зъзнещо дете. Беше зает да събира материал за доклада, който го бяха помолили да направи, за този беден квартала, от социалните служби. Самият факт, че бяха поискали такъв доклад, беше някакъв успех, от 9 месечното му ходене по мъките.

Властите отдавна бяха оставили хората в този квартал на произвола на съдбата. Тук закон не важеше. Ако хората искаха училище или болница си ги строяха сами или настояваха пред властта, докато им обърнеха внимание.

Така Петър се беше превърнал в официален представител на тези бедни и изоставени хора. Не веднъж ходатайстваше и настояваше пред държавната бюрокрация, чукаше на вратите на някои благотворителни организации, за да получи нещо за децата, които растяха по залетите с помия улички и се ровеха в боклука за храна.

И двамата усещаха, че между тях се бе изпречила голяма ледена планина, която и слънцето не можеше да разтопи. Те бяха приятели и сега се водеха за такива, но имаше нещо в живота им, което ги разделяше.

Догато Симеон тъгуваше за Маги, Пламен се чувстваше шастлив и подмладен. Въпреки че и двамата бяха връстници, на Пламен годините не му личаха. Нещо от вътре го правеше по-жизнен и уверен.

На Симеон ръцете едва забележимо трепереха, а дясната му лицева част неконтолируемо се движеше сама от време на време. Старостта беше сложила грозен отпечатък върху него.

Симеон искаше да попита Пламен за Маги, но не се решаваше, възпираше го гордостта му. Не знаеше как е минало раждането, никой не му бе казал дори какво е родила.

Когато Маги имаше нужда от подкрепа, той я заряза, Пламен се бе проявил като много по-достоен от него.

„Аз съм един страхливец, – мислеше си Симеон, – Пламен е истински човек и добър кавалер“.

Всички казваха, че Симеон е умен, находчив, съобразителен и винаги знае как да подхване нещата, за да искара много пари. Но животът не беше само пари. И какво като натрупа голям капитал? Какво направи с него? Помогна ли на някой, който се нуждаеше от храна, подслон или лечение?

Когато видя Маги бременна се уплаши, не за нея, а за себе си. Дори ѝ предложи да абортира. Тогава тя много плака  и го напусна, добре, че на помощ ѝ се притече Пламен. Взе я под своя закрила и ѝ помогна много.

„Ето до къде ме докара егоизма, – мръщеше вежди Симеон. – Загубих завинаги Маги“.

Тогава, когато се разделяха, Симеон я попита:

– Какво ще правиш по-нататък?

– Не се бой ще се оправя някак, –  гневно му отвърна Маги.

И го направи…….

Наказанието му от сега и нататък щеше да бъде самотата. Беше вълк единак, така и ще си отиде…….

Те бяха петима приятели и решиха да си направят малка екскурзия. И тъй като в походът не искаха да се заяждат и карат, взема умерено количество алкохол.

– Храна ще си купим  от селата, през които минаваме, – каза Страти.

– Да вземем само малко сандвичи, – предложи Петър, – поне да има за из път.

Тръгнаха бодро напред, готови да се насладят на природата. Отдалечиха се доста от града. След обяд се оказаха в някакво затънтено село.

– Какви са тези хора? – ядоса се Симо. – Колко е часът, а магазинът вече е затворен.

От някакъв човек в селото успяха да купят буркан с горчица и 10 килограма местни наденици.

Вече се стъмваше, а те се отдалечиха на час от селото, навътре в гората.

Целта на пътешествието беше достигната и те решиха да се настанят. Бяха много уморени, нямаха сили нито да си разпънат палатките, нито да си приготват нещо за ядене. Бръкнаха в саковете за сандвичи, но бяха ги изяли.

– Тепърва да правя нещо за ядене, не ми се иска, – измърмори Марко.

– Ей, – извика Николай, – нали купухме буркан с горчица и наденици.

И в тъмното започнаха да топят надениците в горчицата и ядат.

На сутринта …. истинска идилия.

Петър повръщаше, Николай се смееше, а останалите седяха като гръмнати.

На средата на поляната стоеше неотворен буркана с горчица, а до него голямо кравешко лайно. В него се забелязваха отвори  с широчината на наденица….

25-я си рожден ден Тинка празнува с приятелите си в едно заведение. Прекараха си много добре, гуляха до три часа през нощта. Накрая повикаха няколко таксита, за да се приберат по домовете си.
Тинка с две от приятелките си се настаниха в таксито на Димитър, така се представи младият и симпатичен шофьор на колата. Решиха първо да закарат Пепи, защото тя живееше накрая на града.
Димитър беше сънен, а момичетата искаха да продължат празника и в таксито. Те се смееха, пееха песни и тормозеха шофьора под предлог, че искаха да го развеселят.
Стигнаха до дома на Пепи. Тя слезе и си казаха довиждане. Шофьорът изглежда се бе нагледал на много неща, за това не каза нищо, беше привикнал.
Тинка започна да разговаря с Димитър, а другата ѝ приятелката от време на време се обаждаше и той подържаше разговора, за да не изглежда неучтив.
Изведнъж шофьорът удари спирачките. Тинка се уплаши, помисли си: „Дошло му е до гуша от нас и сега ще ни свали от колата“.
Димитър слезе и взе от пътя едно малко котенце, погали го и го внесе в колата. Тинка за първи път виждаше мъж, който толкова грижовно да се отнася към животните.
Димитър повдигна с ръка малката пухкава топчица и предложи на момичетата:
– Ако иска някоя от вас, може да се погрижи за него.
Рени махна с ръка:
– Не ме привличат такива неща, – после се оправда, – нямам много време за тях.
Но Тинка нямаше нищо против и го взе. След това покани Димитър и Рени в квартирата си.
– Заповядайте у дома. Стаята ми е малка и не можех да събера цялата компания, – извиняваше се тя, – но можете да дойдете двамата, да изпием по нещо, а и на котенцето трябва да дам нещо да хапне.
Те се съгласиха и тримата отидоха на гости у Тинка. Поговориха си, настаниха котенцето в импровизирана къщичка от картон, а след това си тръгнаха.
Котенцето се оказа много умно и ласкаво, Тинка го кръсти Мър. Преди да си тръгне Димитър бе оставил телефона си на Тинка, ако има нужда от превоз да му се обади. Той също взе номера на нейния телефон.
На другия ден се обадиха от таксиметровата служба на Тинка:
– Поръчаното такси, след 10 минути ще бъде пред вас.
– Извинете, станала е някаква грешка, – смутено каза Тинка. – Аз не съм поръчвала никакво такси.
Но момичето отсреща настояваше:
– Нали това е вашият телефон? Точно на него е поръчано такси. Долу ще ви чака колата…
Тинка слезе по стълбите и отиде пред блока, за да се разбере с шофьора. Таксито беше вече пристигнало. Тя отвори вратата на колата, готова да обясни, но …. зад волана ѝ се усмихна Димитър.
– Извинете, но не можах да забравя среднощната ни среща и ви донесох това.
И той ѝ подаде кутийка. Тя помисли, че е някакъв подарък за нея и размаха ръце.
– Не моля ви, нищо не искам.
Той умолително я погледна в очите. Тя взе кутийката и я отвори. Там лежеше малък нашийник, на който беше написано: „Мър“.
Тинка му се усмихна топло. Димитър я покани на кафе и тя не му отказа. Така започнаха техните срещи.
След месец Димитър ѝ направи предложение и те се ожениха.
И досега на годишнините от сватбата им си спомняха щастливия случай, който ги събра….

Пристигнеше ли някой нов в блока, съседите го проверяваха веднага с техните „методи“.

Първо някакво недоразумение, после спорове, а накрая може да се стигне и до кавги.
На вратата чука съседът, възрастен човек с овехтели дрехи и очила на носа:

– Младеж купи си моркови, пресни са, току що от избата ги извадих.
И за да го убеди, мъжът бръкна в торбата извади един мръсен морков, отхапва от него и задъвка с наслажение.
Какво да го прави, възрастен човек, може би има нужда от пари. Младежът му подаде парите и взе торбата.

На другия ден жената на „продавача“ засече младежа на стълбите и му се разкрещя:

– Как можахте да лишите децата ми от моркови!

От вратата на един от апартамент се подаде рошава глава, погледна викащата жена и се усмихна:

– Пак ли твоя за продавач се е писал. А парите…. отново е пропил!

Вратата се тръшна силно, а зад нея се чу силен кикот.

Провървя му на този младеж!

От другата му страна съседът също обичаше да си попийва. Един ден го завари на улицата да се залива със студена вода от чешмата.

От него беше чул да казва:

– Виж каква ние крехка оградата, тук трябва да се построи здрава, най-малко три метра висока….

Това беше само в началото. След това всичко тръгна нормално.

Говореха с младежа, когато той отваряше дума. Децата му намигаха съучатничиски, а останалите го бяха приели.

Той бе станал един от тях, щом е издържал капризите и недостатъците им.