Мирон седна зад волана и тресна вратата. Ядоса се на себе си, защото и този път не можа да устои на привлекателността на една жена.

Още не се бе успокоил, когато някой потропа на стъклото от другата страна на колата. Той се изненада и отвори.

В колата бързо се вмъкна Ася. Мирон нищо не каза, само я погледна за миг. След това подкара колата.

Когато излязоха на главния път, Мирон,  усети, че Ася е разочарована и ядосана . Той се зачуди докъде ще доведе всичко това, но тайно се зарадва, че го е последвала.

– Мразя го почти толкова, колкото го обичам. – Ася говореше за баща си. – Понякога той е толкова добър и грижовен, но не мога да не му противореча. Фанатик е на тема здравословния начин на живот, затова започнах да пуша на четиринадесет години. Надявах се да ме хване, но той така и не забеляза. Дори още не знае, че пуша. И тъй като всичките си пари влива в петролния бизнес, реших да стана защитник на околната среда.

Ася нервно чупеше пръстите си.

– Понякога се питам дали изобщо забелязва какво правя. Не е ли странно тогава, че той видя отчаянието на майка ми едва, когато стана много късно.

Мирон усети, че Ася иска да говори, затова продължи да мълчи.

– Тя се самоуби, докато учех в университета. Разбрах за това едва, когато ме повикаха за погребението. С мама не бяхме близки. Плаках на погребението и понякога все още плача, но не заради това, че вече я няма, а от съжаление.

Ася не помръдваше, очите излъчваха студен блясък. Гласът ѝ бе слаб и приглушен:

– Най-ярките ми спомени за нея са когато беше пияна. Веднъж, точно преди да се самоубие, я хванах в леглото с друг мъж. Мислех да обвиня баща си, но каква полза имаше от това? Той отсъстваше много време от дома ни.

Ася махна с ръка, сякаш пъдеше от себе си някакъв кошмар.

– Майка ми подсъзнателно се стремеше към самоунищожение. Тя злоупотребява с алкохол и любовните връзки. Щеше да се самоубие дори, ако бе напуснала баща ми. Щом майка ми бе решила да умре от собствената си ръка, нищо не можеше да я спре.

Мирон погледна към Ася. Ръцете ѝ трепереха, но гласът и остана спокоен. Не беше нужно човек да е психолог, за да разбере емоционалните конфликти, които формираха личността ѝ и мотивираха действията ѝ.

Гневът към баща ѝ я бе накарал да защитава кауза, само и само, за да му се противопоставя. И това раздразнение не произлизаше от смъртта на майка ѝ, а от това, че не можа да я предотврати.

Двамата не разговаряха до края на пътуването. По предното стъкло барабаняха едри капки дъжд, а вятърът се усилваше още повече.
Мирон спря до входа, където живееше Ася. Тя се разплака:

– Не исках тази вечер да се заяждам с теб, по-скоро исках да те съблазня. Когато те видях за първи път реших, че си много добър и благороден човек. Изглеждаше ми по-различен от другите.

Мирон не смееше да помръдне. Не знаеше какво да ѝ каже.

Ася отвори вратата и слезе. Преди да влезе в сградата се обърна и му помаха с ръка.

Този проект не даваше спокойствие на Марко, той искаше да разбере целта му. За това и толкова настояваше Елена да му разкаже за него.

Тя се двоумеше между задължението да запази в тайна проекта и желанието да се похвали с работата си, но накрая проговори.

– Какво знаеш за квантовата физика, Марко?

– Това е областта на микрочастиците, където гравитацията и магнитните свойства не важат. Повечето неща, които съм чел, толкова много противоречат на общоприетата логика, че ги пренебрегвам.

– Добър отговор, – съгласи се Елена. – Този клон на физиката ще направи революция в начина ни на живот.

– Не мисля, че възможността да преместите много голям предмет, например самолет вътре в планина ще направи живота ми по-хубав – иронично отговори Марко.

Той все още бе ядосан заради лъжите, които му бяха наговорили, въпреки фактите, които бяха налице.

Елена не хареса упрека му и гласът ѝ стана рязък и груб:

– Не сме преместили в планината нищо. Всъщност самолетът никога не се е помръдвал от там.

Марко разбра, че с язвителни забележки няма да разбере нищо, за това малко успокои топката.

– Може ли да започнеш отначало, ако обичаш? – помоли Марко. – С малко по-прости думи.

– Добре, – примирено каза Елена. – Каква е най-високата възможна скорост във вселената?

– Това е скоростта на светлината и тя е двеста деветдесет и девет хиляди километра в секунда, – изстреля на един дъх Марко.

– Вторият закон на Нютон за термодинамиката твърди, че всички системи се разпадат в хаос, нали? – попита Елена.

– Нещо такова май беше, – съгласи се Марко.

– Падащото дърво в гората издава ли звук?

– Разбира се. Защо да не издава звук? – Марко още не можеше да разбере на къде бие Елена.

– Ти току-що даде три грешни отговора. Изучаването на квантовата теория на атома произлиза от работата на Нилс Бор и Вернер Хайзенберг. Един от принципите, на които се основават всички последвали научни изследвания, се нарича Принципа за неопределеността на Хайзенберг – наблюдаването на някое явление предупреждава за последиците от него. Следователно във вселената не се случва нищо, ако не бъде пряко наблюдавано.

Марко се засмя. Елена забеляза усмивката му, но продължи:

– Може да звучи глупаво, но наблюдателят кара нещата да се случват със самото си присъствие. Този факт е доказван десетки пъти в лабораторни условия. Това означава, че дървото в гората не може да издаде звук, защото никой не го е видял да пада. В света на квантите, във времето и в пространството от хаоса може спонтанно да възникне ред. Макар и за части от секундата, но дори този кратък период от време опровергава Втория закон на Нютон.

– А границата на скоростта? – настоя Марко.

– Ами ако ти кажа, че съм наблюдавала експеримент, при който лъч лазерна светлина, пуснат в газова среда при изключително ниска температура, излезе от другата страна на камерата, преди да бъде изстрелян? Следствието се появи преди причината. По някакъв начин в квантовия свят съобщение, движещо се по-бързо от скоростта на светлината, е предало, че лазерният лъч идва.

Марко не се съмняваше в твърденията ѝ. Но не можеше да проумее напълно изводите, нито как това е вкарало толкова голям самолет в планина.

– Нека да разширим експеримента, – предложи Елена. – И да го направим с частици светлината или фотони. В случая ще има частица, съществуваща на две места едновременно.

– Ами ако в процеса на изстрелването на частицата първата, с която сте започнали, бъде унищожена? – попита Марко.

– В друг ъгъл на свръхохладена газова камера ще има частица двойник.

Изведнъж Марко разбра.

– Говориш за някаква система на транспортиране ли?

Елена направи кисела гримаса.

– Не. Медиите преувеличават понякога нещата, но истината е, че транспортирането на човешки същества не е много практично.

– Това ли искахте да направите с самолета? – подскочи  Марко. – Да го транспортирате в скалата?

Елена още повече се начумери.

– Целта ни беше да го направим невидим. Наричаме го оптично-електрически камуфлаж. Предназначен е за самолети, ако съумеем да намалим размерите на необходимата техника и консумацията на енергия. Използвахме самолета, защото имаше теоретичен шанс да се получи нещо.

– Изпуснали сте го? – засмя се Марко.

– Не сме го изпуснали – троснато отговори Елена. – Предупредиха ни за такава възможност, за това вградихме защитна система в случай на авария.

– И какво се случи?

– Системата използва мехур със силни магнитни свойства, който пречупва видимата светлина в тороид, с форма подобна на поничка. Ние виждаме предметите, защото светлината се отразява в повърхността им. Някои дължини на вълните се поглъщат, а онези, които се отразяват, придават цвета на предмета. Черните неща поглъщат всички дължини на вълните, затова не можем да ги видим, но възприемаме присъствието им на цветен фон.

Марко слушаше съсредоточено и преосмисляше чутото.

– Ако затворим светлината в тороид така,  – каза Елена, – че да не може да избяга и после я пречупим около предмета, наблюдателят няма да види нищо. Все едно водата да изкриви светлината и моливът да изглежда крив, когато половината стърчи над повърхността.

– Какво означава това? – попита озадачено Марко.

– Означава, че възникнаха последици. Бяхме ги предвидили и взехме предпазни мерки, но решихме, че може и да ни се размине. Магнитното поле пречупи видимата светлина, докато я превърна в самостоятелна система, точка в пространството, където светлината не може да избяга.

– Но това прилича на черна дупка, – засмя се Марко.

– Не. Черните дупки са разпадане на материята вследствие на гравитацията. Ние използваме магнитни свойства.

– Каква е разликата?

– Гравитацията не е съвместима със света на квантите.

– Това означава, че сте попаднали на нещо ново. Но със същите последици.

– Ние спряхме времето. Магнитното налягане, също като гравитацията в черната дупка, създаде мехур около експерименталния обект. Светлината беше затворена в мехура и принципът за неопределеността на Хайзенберг влезе в сила.

– И експериментът ви вече няма наблюдател?

– А в света на квантите, когато няма наблюдател, нищо не се случва. Дървото в гората все още си стои, докато някой не отиде да го наблюдава.

– А какво причини това на самолета?

– За него времето спря и останалата част от вселената изчезна. Някои учени от нашия екип предположиха, че това може да се случи и затова взехме предпазни мерки. Инсталирахме пусково устройство за преплитане на квантите, което да намали енергията в магнитната сфера около самолета и да възвърне нормалния поток от време. Теоретично той отново трябваше да се появи в нашия свят.

– Но го изпуснахте и той се появи другаде. Защо?

– Не го изпуснахме. Земята се върти с повече от хиляда и шестстотин километра в час, а около слънцето още по-бързо. Включете и въртенето на нашата Слънчева система с Млечния път и ще разберете, че сме се справили добре, като сме върнали самолета на нашата планета.
Това бе фантастично, но преместването се бе осъществило и самолетът макар и на друго място се бе появил.

Това в една отвратителна бяла стая. Уж се говори за по-добро отношение към болните, но болниците продължават да бъдат в ужасно антисептично бяло.

Явно в медицинското обслужване не се прилагат изследванията потвърждаваща, кои цветове успокояват. Това е един „безличен“ подход към лечението, архитектурните решения и отношението към болката и паниката на болните.

Сотир и Милена вечеряха с болничната храна. Това бе някакво месо плувнало във воднист кафеникав сос, клисав грах, пръснат върху коравото като камък пюре от картофи и парчета ябълка, които бяха загубили цвета си.

Подобна храна обясняваше разнообразието от бисквити и чипс разхвърляни по леглото.

Милена се беше поизправила. На най-неудобните места от тялото ѝ стърчаха тръбички, а Сотир беше издърпал стола и използваше леглото ѝ за маса.

– Искаш ли нещо да ти донеса? – попита Сотир.

– Не се притеснявай. А ти как се оправи днес? – попита на свой ред Милена.

– Добре, – изломоти Сотир, явно не искаше да споделя за разправиите в работата си.

Той я наблюдаваше и забеляза колко бе отслабнала. Би дал всичко за да се размени с нея, за да не я гледа как се измъчва и гърчи ден след ден.

Милена сякаш прочете мислите му и тихо пророни:

– Съжалявам, – искаше да добави, „че ти причинявам всичко това“, но замълча.

– Какви ги говориш? – Сотир не можеше да се отърси от мисълта, че тя е в това ужасно състояние заради минали негови дела. – Да не би ти да си виновна за всичко това?

– Как ще платиш за операцията? – попита Милена, въпреки че знаеше каква огромна тежест е това за него.

– Не се притеснявай.

– Спестяванията ни са на привършване, – Милена с мъка прикри отчаянието си в гласа.

– Ти мисли само за това как ще оздравееш и ще се оправиш, – нежно каза Сотир.- С финансовия въпрос се заемам аз, не се притеснявай.

Стомахът му се бе свил на топка от безпокойство. До сега през всичките години, докато бяха заедно, той не я бе мамил в нищо, но сега само за няколко минути изрече две лъжи:

– Прическата ти е супер. … А тази ли? Тя изобщо не е по красива от тебе, – каза Сотир, когато двамата разглеждаха едно списание.

– Мили, – Милена му се усмихна по начина, с който сгряваше душата му.

– Да?

– Всичко ще се оправи, – И макара тя да вярваше в това искрено, Сотир не можеше да се отърси от страха, че най-лошото им предстои.

Рени го видя. Усмихна му се. Приближи до него, прегърна го и го целуна.

– Май трябва да ревнувам? – погледна го закачливо Рени в очите.

– От кого? – изненада се Венци.

– От Жана, – виновно каза Рени. – Мисля, че е доста хлътнала по теб.

– Какво? – Венци бе смаян.

– Е, все пак е много красива, – каза Рени, – не можеш да го отречеш.

Венци разбра, че Рени нарочно го дразни.

– Щом казваш – и Венци сериозно се замисли по въпроса. – Мислиш ли, че е мой тип, – реши и той малко да се заяде.

Рени го тупна по рамото и му обърна гръб.

– Не се шегувам! – стисна устни ядосано Рени.

– Но тя е женена, – каза Венци, – а мъжът е доста привлекателен. Навярно ще се съгласиш с мен?

– Да, но той изпълнява твоите нареждания, а това не ѝ харесва, – отбеляза Рени. – Тя го е величаела до сега и изведнъж ….ти. А в същото време те е харесала много, за това се държи толкова отвратително с теб.

– И как разбра това? – с ирония, слабо усмихвайки се попита Венци.

– Тя е много прикрита, – отбеляза Рени. – когато не я гледаш, не може да откъсне очи от теб, целият те изпива.

Венци едва не падна от смях.

– Какво толкова смешно има в това? – нацупи се Рени.

– Да не се хванете двете за косите? А после с мъжа ѝ да се чудим как да ви разтърваваме.

– Само да ме докосне, – изфуча Рени, – мъртва е.

– Изправени сме пред катастрофа, а продължаваме да бъдем водени от ниските си страсти, – каза съвсем сериозно Венци.

– Май някъде четох за любовта между затворниците в концентрационните лагери. Щом човек е можел по някакъв начин да се опази и там чист, има надежда доброто да надделее, – каза Рени.

Хотелът бе изграден върху скала. Помещението в което се събраха бе издялано от камък. предстоеше, бяха се натъкнали на нещо много интересно и искаха да го обсъдят.

– Чжън Хъ е бил роб евнух,  – каза Красимир, – който е станал един най-великите китайски  пълководци. За период от 28 години е командвал седем епични похода, които са стигнали чак до Персийския залив, Мадагаскар и Африка.

– Някои твърдят, че е стигнал чак до Южна Америка, – обади се Никола.

– Има и археологически доказателства в подкрепа на това, – вметна реплика и Бонка.

– Корабите му били най-големите, правени до тогава, – продължи разказа си Красимир, – били дълги 120 метра и това е много преди Колумб да открие Америка с триметровата си каравела. Ако не се лъжа, корабите на Чжън Хъ са били най-големите до настъпването на Индустриалната революция.

– Нямах престава а това, – учудено констатира Бонка.

– Периодът на управлението на династията Мин е единствена в китайската история, когато са започнали да търсят начини да търгуват с други народи, вместо да чакат другите търговци да дойдат при тях. – каза Красимир. – Османската и Персийската империи били в разцвет и обмен на стоки и знания. Флотата на Мин била най-могъщата в света и била готова да завладее морските пътища. Никой не можел да я спре.

– Но тогава императорът забранил морската търговия, – обади се Никола. – И Китай наново затворил границите си за всички. Само малцина пътували по Пътя на коприната. Флотата била унищожена, а екипажите, които видели далечни страни били убити. Всичко донесено в Китай от далече било унищожено.

– Защо са го направили? – попита Бонка.

– Никой не знае причината, – каза Красимир.- Китайците не са смели да оспорят заповедта на императора.

– Ами Чжу Чжан-дзъ главният писар в императорския двор? – отново се  намеси Никола.

– Да, – отговори Красимир, – той порицал унищожаването на корабите и рискувал живота си, като отвлякъл тайно част от това, което били донесли търговците от другаде. Съкровището съдържало ръкописи и текстове, произведения на видни математици от арабския свят, безценни творби на изкуството, резба от слонова кост, скъпоценни камъни и тонове злато.

– Това навярно е било най-голямото хранилище на знания и открития в историята на човечеството, – възкликна Бонка.

– Навярно е било нещо от рода на Александрийската библиотека, – подчерта Никола.

– Може би част от колекцията е била събрана от Чжу Чжан-дзъ? – попита Бонка.

– Не знам това, – призна си Красимир, – но легендата разказва, че ако някой застанел на висока планина, няма да вижда края на кервана. Чжу Чжан-дзъ закарал богатствата в долина в западен Китай и поръчал на местните жители да ги пазят добре. На връщане, когато отивал при императора, Чжу Чжан-дзъ внезапно починал и архивите изчезнали завинаги.

– Звучи доста загадъчно и вълнуващо,  – каза Бонка. – и това ли е краят на това съкровище?

– Не, – засмя се Красимир, – някои монаси започнали да  раздават останалото от Чжу Чжан-дзъ и това привлякло вниманието.

– Предполагам златото, – подхвърли иронично Никола.

– Не, – възмути се Красимир, – вие само за пари и злато си мислите. Това били планове, чертежи и текстове, които императорът получил като дар от султана на Мускат, той бил най-богатия човек в света, когато флотилиите със съкровищата обикаляли Персийския залив.

– И  как е попаднал на тези документи? – поинтересува се Бонка.

– Смятали, – каза Красимир, – че са дело на един от неговите велики математици, нещо като арабския Леонардо да Винчи. Животът на няколко поколения монаси преминал в разгадаване на тези ръкописи.

– Странна история, защо до сега нищо не знаем за нея или съвсем бегло сме чували от някъде? – попита Никола.

– Някои открития се паят в тайна, защо ако попаднат в лоши ръце, ще нанесат разрушения и човечеството ще се самоунищожи – каза замислено Красимир.