Времето бе студено. Хората седяха по домовете си и се грееха край печките. Моника неспокойно се въртеше и се чудеше какво да прави. Когато входната врата се хлопна тя скочи и каза високо:

– Мамо ти ли си?

– Да слънчице, – засмя се майка ѝ.

– Ще дойдеш ли с мен да отидем до библиотеката? – Моника умолително погледна майка си.

– До сега можеше да отидеш сама, – каза майка ѝ.

– Да, но когато съм с теб ми е по хубаво.

Майката въздъхна и тръгна към антрето:

– Добре, приготви се, след пет минути тръгваме.

Моника се оживи. Предметите оживяха край нея. Палто, шапка обувки, панталони, шал, ….Книгите бързо се наместиха в една платнена торбичка. И след пет минути едно засмяно детско лице вече бе на вратата.

Те бяха майка и дъщеря, но бяха и големи приятелки. Сега вървяха по пътя и всяка споделяше какво ѝ е направило впечатление.

– Виж това клонче как е застанало, – засмя се Моника, – прилича на клюн на додо.

– А онзи натрупания сняг върху дънера, не ти ли прилича на капата на чичо ти Симо.

Нюансите, сравненията и причудливите форми се редяха едни след други и двете неусетно стигнаха до библиотеката.

Посрещна ги жена, която им даде номерче за багажа и прибра чантите им.

– Колко е хубаво, майка и дъщеря, да вървят заедно така, – каза с тъжна усмивка жената.

Моника учудено я погледна, а майка ѝ се усмихна приветливо.

– О, вие нищо не знаете, – започна жената огорчено. – Моите родители не ме обичаха. Всичко все за брат ми. И какво стана? Брат ми се оправи. Има си семейство, хубава работа,а аз се разболях и сега съм тук, а като се прибера в къщи, съм съвсем сама.

– Не вярвам родителите ви да не са ви обичали, – опита се да я успокои Моника.

– Брат ми го пускаха навсякъде, а на мен не мира разрешаваха да излизам много навън. Никъде не съм ходила, нито на екскурзии, нито на забави, …. Дори и да излезех някъде, родителите ми настояваха да се върна бързо.

– Вашите родители са ви обичали много, – каза майката на Моника.

Жената я изгледа изненадано.

– Те не са ви пускали навън, защото са се страхували, да не ви се случи нещо лошо, – продължи майката на Моника. –  Не са искали да ви загубят. За тях вие сте били много ценна. Брат ви е можел сам да се справи с всичко, но за тях вие сте били крехка и нежна. Искали са да ви пазят и закрилят.

– Никога до сега не съм си мислила за тези неща по този начин, – очите на жената се напълниха със сълзи. – Да права сте. Те наистина са ме обичали.

Навън бе много горещо. Лятото си е лято. Напече ли слънцето, хората търсят сенки, за да се скрият от горещите му лъчи.

Стоян и Виктор дълго обикаляха с колелетата си из града. По едно време спряха на едно място да си починат и да хапнат сладолед.

– Днес на площада ще стартира състезание с колелета, – каза Виктор. – Хайде да отидем. Ще участваме и ще получим награди.

– А кога започва? – попита Стоян.

Виктор погледна часовника си и възкликна разочаровано:

– Преди един час е започнало ….

– О, – начумери се Стоян, – вече сме достатъчно закъснели. По-добре е да се прибера в къщи. Така или иначе с теб няма нищо да получим вече на това състезание.

Двамата приятели се разделиха и тръгна в различни посоки.

Стоян тръгна към къщи, а Виктор се отправи към площада, за да погледа и да види какво става там.

На следващия ден Виктор се хвалеше на Стоян с красивата си червена значка, на който имаше надпис „Участник във състезанието с колелета“.

Стоян завистливо разгледа наградата и учудено попита:

– Но нали си закъснял за старта? Как успя да получиш това?

– Отидох на старта, които едновременно бе и финал. И на шега им казах, че съм участник и ….., – Виктор посочи с ръка значката.

Очевидно организаторите не си бяха направили труда да погледнат в списъка с участниците, за това са го сметнали за последния дошъл до финала и са му връчили значката.

Ето така Виктор получи своята награда, макар и не заслужено….

Михаил беше на почивка при свои близки. Там прекарваше почти всяко лято. Той живееш в един от големите градове във вътрешността на страната, но там няма море, за това бе и това гостуване.

Тук Михаил се препичаше и плуваше. Хората в това населено място бяха гостоприемни и топлосърдечни.

Но дойде края на почивката и Михаил трябваше отново да се върне в сивото ежедневие на многоетажния град.

Беше си взел билет предварително от летището. Самолетът излиташе в три следобед.

– По това време нямаше пиков час или натоварен трафик, – весело си каза Михаил.

Така той реши и удължи малко престоя, дори си позволи да хапне на вилата на чичо си.

Когато Михаил се върна да си вземе багажа от дома на една от лелите си, при която го бе оставил за малко, започна силен дъжд. Надигна се буря. А улиците се превърнаха в дълбоки реки. Това не беше обичайно за района, но се случи …

Колата едва пъплеше по улиците към аерогарата, по-скоро можеше да се каже, че плуваше. Една от улиците Михаил измина за половин час, а тя бе дълга около километър.

– Не, това е повече от, колкото можеше да се очаква, – удряше Михаил по волана и се ядосваше. – Така до никъде няма да стигна и ще изпусна самолета.

До него братовчед му, който бе дошъл да го изпрати, мълчеше, но и на него му кипна.

– Сякаш всичката вода се е събрала на тази улица. Виж колите пред нас, едва пъплят. Страшен късмет извади днес, Мишо.

По някакво чудо се добраха до летището, но стълбата бе вече махната от самолета, пътниците с багажа им бяха качена. Всички бяха по местата си, освен Михаил.
Вратата на самолета се затвори, а Михаил изтича да води преговори с ръководителя на движението. Запъхтян нахлу в стаята и каза:

– Господине, моля ви спрете самолета, за да мога да се кача. Времето бе отвратително. Едва се добрах до летището.

Мъжът го изгледа строго:

– Младежо, това не е игра. Има си строги правила, които са написани, за да се осигури безопасността на пътниците. Това не е маршрутка. Вдигаш ръка и те качва, а после слизаш, където искаш.

– Но аз утре съм на работа….

– Обадете се на началника си, че ще закъснеете.

– Но ….

Мъжът насреща не търпеше никакви възражения и прекъсна Михаил:

– Когато човек тръгва на път, особено със самолет, тръгва много по-рано от предвиденото.

Но Михаил изобщо не искаше да го слуша:

– Разпоредби, правила, не ми ги разправяйте тия. Дори и за малка дреболия сте отменяли полет, а друг път сте правили компромиси на различни хора, за да им угодите, но аз не съм важна клечка нали?

Мъжът го изгледа студено:

– Самолетът не е детска играчка. В него са се качили около 300 човека. Не мога заради това, че не сте предвидили време за неочаквани случаи, да спра излитането му.

Михаил излезе разгневен и ядосан на диспечера, и на времето. Всички му бяха криви за нещо.

Така или иначе времето бе пропуснато, а тази ситуация не можеше да се поправи. Освен това, парите, които бе дал за билета, бяха пропилени.

Наложи се Михаил да гостува още два дни на роднините си, защото въпреки летния сезон, времето се влоши и летището бе затворено.

Проливните дъждове и силният вятър дадоха достатъчно време за размисъл на Михаил.

Така и ние в живота пропускаме възможности заради това, че не сме действали по-рано.

Възможностите се изплъзват, а живота не се повтаря.

Симон беше добър поет. Поканиха го на едно пиршество. Той трябваше да рецитира свои стихове, написани в чест на домакина.

Поетите имат понякога странни хрумвания. Между стиховете, които бе донесъл за пиршеството, Симон бе вмъкнал и такива, които възхваляваха и прославяха Бога.

Домакинът много се засегна от това и каза на Симон:

– Ще платя само половината от уговорената цена. Нека другата ти плати твоя Господ. Щом толкова го почиташ и признаваш повече от мен.

Всички започнаха да се смеят на идеята на домакина.

– Прав е, – обади се някой от гостите, – кой е поканил Симон на пира, неговия Бог ли?

Малко по-късно в залата влезе един от прислужниците и пошепна на ухото на Симон:

– Отвън те чакат двама мъже.

Симон вдигна рамене изненадано:

– Никого не очаквам. Какви са тези мъже?

– Назоваха името ти, – допълни прислужникът.

Симон стана и напусна пиршеството. Излезе навън, огледа се, но никакви хора нямаше наоколо.

– Сигурно някой се е пошегувал с мен, – засмя се Симон.

Когато се обърна отново да влезе на пиршеството, се чу странен шум. Сякаш се пукаха и трошеха каменни стени.

До Симон долетяха викове на умиращи… Покривът на дома, в който бе преди малко, рухна пред очите му. Единствено той бе оцелял от пира.

Телата на загиналите така бяха смазани, че близките им не можаха да ги разпознаят. Но Симон освен поет имаше и друга дарба. Всичко, което виждаше се запечатваше в съзнанието му.

Той водеше близките на загиналите из руините и като стигнеха до нечии премазани останки, посочваше с пръст и казваше:

– Това е онзи, който търсихте.

Той бе запомнил, кой къде е седял до мига, когато бе паднал покрива.

Виктор се двоумеше в нерешителност. Вятърът развяваше буйният му перчем, но това не му помагаше особено много.

– Скачай! – чу той Станислав, който стоеше до него.

– Страх ме е . Това са цели дванадесет метра.

– Какво толкова? Затичай се, затвори очи и скочи.

– Никога до сега не съм скачал от такава височина. Даже и от два метра не съм скачал във вода, защото съм получавал синини по гърдите. А тук е шест пъти повече.

– Навярно си имал неуспешен опит и сега си мислиш за него?

– Да.

– Ако тогава не си се ударил лошо и все пак си се гмурнал във водата, ти и сега би го направил.

– И тогава ме беше страх, както и сега.

– Ако носиш в себе си спомена за неуспешния опит, той ще те съпровожда навсякъде и нищо ново, интересно и смело няма да можеш да направиш в живота си. Не става въпрос само за този скок, а в живота си изобщо. Нима ти не искаш да се избавиш от страха си?

– Разбира се, че искам. Влизал съм в ледена дупка, скачал съм с парашут, лежал съм на пирони, ходил съм по въглени, бил съм се на улицата, но този страх ме преследва постоянно.

– Ти веднъж си го приел и си взел решение да се страхуваш. Така страхът е заживял в теб. Ти живееш вече доста време с него.

– Какво да направя тогава?

– Вземи решение и се откажи от своя страх. Ако се откажеш от него, в теб ще се освободи място, което трябва да запълниш с нещо. С какво искаш да го запълниш?

– Със смелост.

– Уверен ли си в това? Всеки път, когато трябва да скачаш, когато усещаш, че ти е страшно, ще се чувстваш смел. Готов ли си за това?

– Да искам да сменя страха си със смелост.

– Добре, тогава скачай!

Виктор стоеше на края на моста. Ниско долу проблясваше водата на планинското езеро.

„В душата ми има страх, но аз го заменям със смелост“, – помисли си Виктор.

Изведнъж той почувства неочакван подем. Дълбоко пое дъх, затича се и скочи във водата от дванадесет метра височина.

Така Виктор стана смел.