Седяха на скалата и гледаха панорамата, която се разстилаше пред очите им. Георги се закашля.

– Този младеж много пуши, – каза Попов. – Един ден ще съжалява за това.

– И аз това му казвам, – засмя се Мариела, – но той изобщо не ме чува.

Георги допуши цигарата си, погледна Попов и настойчиво попита:

– Кажете ни сега, вие сте специалист в тази област, траките имали ли са писменост?

– Пак този въпрос: Имали ли са писменост? – въздъхна дълбоко Попов. – Мисля, че са имали. Те са били напредничави и просветени. Но дори да разчетем писмеността им, едва ли ще намерим нещо написано от Орфей.

– Орфей ли? – изненада се Мариела. – Аз мислех, че той е митичен герой.

– Орфей действително е живял и е променил религията на траките. Преди това те са вярвали в Дионис, а Орфей им дал нов бог, свързан с познанието. Новото учение било за малцина посветени. След смъртта си те се превръщали в богове, а гробниците им в храмове.

– От къде знаете всичко това, нали не е сигурно за писмеността им? –  заяде се Георги.

– Писаното слово е опасно, – каза Попов. – Още Платон е казал, че философът не трябва да излага идеите си в писмен вид. Помислете, повечето от религиозните водачи, не са ни оставили нищо в писмен вид. Вижте Буда, Христос, Зороастър, Мохамед, …. Знаем това, което са записали техните последователи и ученици.

„Този напълно е изперкал, – помисли си Георги.  – Луд е. Напълно е откачил“.

Хубаво бе, че Попов не можеше да прочете мислите на младежа, в противен случай щеше да се разсърди и нямаше да им разкаже нищо.

– Тук в Странджа старата вяра е оцеляла, без никой да я записва, – продължи да говори Попов. – Вярно е, че е променена, но е жива. Нестинарските игри дето са уж посветени на Константин и Елена, са прикрит езически обред в чест на Великия бог и Великата богиня, съчетанието на светлината и мрака.

Мариела внимателно следеше разказа, а Георги едва прикриваше раздразнението си.

– Когато християни намирали светилища и оброчни плочки на тракийския бог Конник, строели на тях църкви и ги посвещавали на св. Георги. На старите плочки дракона го няма, а конникът препуска към олтар и към богинята във формата на змия, увита около дърво. Вижда се и куче, което редом се движи с конника. Виждали ли сте икона на св. Георги със куче. Няма и да видите. Ние всички сме езичници само дето сме го забравили, – заключи Попов.

– Беше много интересен разказа ви, – каза Мариела, – благодаря ви.

Георги само изсумтя и несръчно подаде ръка за довиждане.

Когато Попов  бе слязъл вече в ниското, Георги намръщено каза:

– До сега не съм чувал толкова много глупости на куп.

– И все пак има над какво да помисли човек, – опита се да го успокои Мариела.

– От това глупостите няма да станат по-умни, – Георги махна с ръка. – Хайде да се прибираме, че скоро ще притъмнее.

Тъмнината бе обгърнала с уморените си длани стихналото градче. Във всеки дом цареше тишина и спокойствие. Градската суматоха оставаше отвън, зад портите.

Това бе най-хубавото време, когато семействата се събираха и си разказваха интересни истории край огнището.

Домът на Калчо ковача по нищо не се отличаваше от другите, но си имаше безценен разказвач. Това бе дядо Марин, възрастен човек с посивели коси, запазил яката си снага. Много страни бе обиколил, с какви ли не хора се бе срещал, през какви ли не беди и препятствия беше минавал, но доброто си сърце бе запазил.

Тази вечер малките го бяха наобиколили и настойчиво му се молеха:

– Хайде, дядо Марине, разкажи ни нещо, моля ти се.

Старият човек вдигна стомната, пийна малко, усмихна се добродушно на децата и примирено каза:

– Добре, добре, само мирувайте.

Децата веднага се умълчаха, сякаш някой бе замахнал с вълшебна пръчка и им бе залепил устата.

– В Рим имало един банкер, – започна своя разказ дядо Марин. – За него говорели, че е най-богатия човек на света.

– Наистина ли? – запна учудено малкия Станимир.

Някой от останалите изшъткаха на малчугана, но Дядо Марин не му обърна внимание, а продължи:

– Веднъж поканил папата с кардиналите му на гости у дома си на вечеря. Ястията били поднасяни в златни съдове.След вечеря всички се отпуснали тежко по местата си сред оглозгани кости, рибни скелети, черупки от стриди и кори от портокали. Банкерът казал: „Какво пък, по-добре да си спестим миенето“ и изхвърлил един от съдовете през прозореца

Гостите веднага последвали примера му и започнали да изхвърлят всички съдове от масата през отворените прозорците,а те падали в реката, която минавал край този дом. След тях полетели мръсните покривки, белите кърпи за хранене. ……, всичко, до което успели да се доберат. Гостите се смеели, а смехът и отеквал надалече от дома.

– Но дядо, нали каза, че съдовете били златни, – обади се Силвия. – Нима за този банкер те не са имали стойност?

– Той бил много хитър човек, – засмя се дядо Марин. – Преди това бил наредил да опънат мрежи край брега. Там стояли гмуркачи, които изваждали всичко, което се изплъзнело от мрежата.

– И всичко ли са успели да хванат? – попита Станимир.

– Един от служителите в домакинството на банкера, се появил на брега на сутринта и започнал да проверява всички извадени предмети по списък, като пробивал дупка срещу името и описанието му на листа, – допълни разказа си дядо Марин.

– Че това ли му е прехваленото богатство? – изрази гласно неодобрението си Симо.

– Може би така е искал да покаже, че златото няма голямо значение за него, тъй като е много богат, – заключи Севдалин.

Дядо Марин весело гледаше децата край себе си, слушаше коментарите им и се усмихваше, а на себе си казваше: „Виж колко са малки, а разсъждават, като големи хора, има хляб в тях“.

Елена седеше на стола и мечтаеше. Тя не искаше да се отнася към децата си така, както родителите ѝ бяха постъпвали към нея. Искаше да има син и да го възпита по свой си начин.

Представи си го пораснал, вперил любопитно очи в нея.

– Миличък, ти не си длъжен да ставаш инженер, нито юрист. Това не е важно. Ако искаш да станеш патолог, добре или футболен коментатор, защо не? А може би клоун в някой търговски център? Какво пък, това е отличен избор.

Минаха години и синът на Елена вече бе пораснал и възмъжал. Той е изпотен, плешив клоун с ивици от грим на лицето. Застана пред майка си и каза:

– Мамо, аз съм клоун в търговския център. Ти такъв живот ли искаше за мен? Какво си си мислила, когато ми говореше, че висшето образование не е толкова важно? Какво си искала да постигнеш, когато вместо да уча математика, ме пускаше да играя с момчетата на двора?

– Следвах желанията ти, не исках да те насилвам, – започна да се оправдава Елена. – Ти не обичаше математиката, а искаше да играеш с другите деца.

– Но аз бях дете и не знаех до какво ще доведе това, – погледна  я строго синът ѝ. – Ти ми провали живота – и размаза с ръкава си грима по-лицето.

– Така, – Елена погледна внимателно сина си и продължи, – в света има два типа хора: едни от тях живеят, а други вечно търсят кой им е виновен. Разбираш ли това?

Елена се отказа от този вариант и си представи друга картина. Този път тя започна с наставленията си още от самото начало:
– Не бъди глупак, синко, мисли за бъдещето си. Учи математика, ако не искаш да бъдеш обикновен оператор в някоя централа.

Елена отново си представи сина си пораснал, брадат програмист със сенки под очите.

– Мамо, аз съм програмист в „Google“. Интензивно работя по 12 часа на ден. Нямам семейство. Нима си смятала, че хубавата работа ще ме направи щастлив? Какво си искала за мен, когато ме караше да уча математика?

– Исках да получиш добро образование, – каза Елена. – желаех да имаш повече възможности за избор на работа.

– Не ми пука за тези възможности, щом съм нещастен. Гледам клоуните в търговския център и им завиждам. Те изглеждат толкова щастливи. Можех да бъда като тях, но ти …. все повтаряше учи математика, та учи.

Елена смръщи вежди и отново се отказа от тази си фантазия и си представа по друг начин ситуацията.

Тя отново видя сина си малък и му каза:
– Едва ли ще мога да ти дам добър съвет. Аз съм ти майка и ще те обичам винаги. По-добре иди при баща си за съвет, не искам да бъда крайна.

Синът ѝ отново е на тридесет години. Леко понапълнял режисьор с лека меланхолия в очите.

– Мамо, вече съм на тридесет години и през всичките тези години исках да спечеля твоето внимание. Объркан съм. Всичко бих дал, за да разбера какво мислиш за мен. Със своето мълчание, с това, че страниш от мен, ми съсипа живота.

– В света има два вида хора, едни живеят, а други чакат, – каза Елена. – Нима не си разбрал до сега това?

И това не удовлетвори Елена. Тя искаше да бъде идеалната майка, а какво се получи?

Кирил беше още малък, но бе истински щастлив. Имаше си приятелят, който нямаше да го обиди. Другите деца от малки си имат гумени патета, но той си имаше истинско.

Преди девет месеца, патицата или по-точно, патокът Го се присъедини към семейство и веднага се сприятели с малкия Кирил.

Оттогава патокът и малчуганът станаха неразделни.

Веднъж пред комшийката леля Мара, майката на Кирил заговори за тази необикновена дружба на сина ѝ с патока:

– Едва ли ще ми повярваш, но първата дума на Кирил, беше „пате“.

– Изглежда малкия много се е превързал към патока, – заклати глава леля Мара.

– Всичко правят заедно, – вдигна майката ръце, – Викам Кирил за ядене, а зад него се клати Го, за спането също. По цял ден двамата си играят заедно.

– А как ги чистиш …, – усмихна се леля Мара.

– И двамата се съгласиха да носят памперси, но понякога Го изтървава своя.

Кирил растеше, а дружбата му с патокът укрепваше.

Майка му често се оплакваше:

– Щом станат от сън, в стаята настава хаос.

Двамата вървяха заедно и вършеха пакости, а после заставаха с наведена глава пред майката на Кирил, поемайки по-равно от вината.

Когато Кирил се хранеше, Го си просеше малко от неговата храна, но малчугана не му отказваше и охотно му даваше.

Веднъж се случи нещо много интересно. Кирил се разплака в ръцете на майка си, а Го с крякане обикаляше наоколо, сякаш казваше:

– Не му причинявай болка, моля те.

В семейството на Кирил, винаги е имало патици, но те си живееха на двора, но не и Го. Той е толкова мил и умен, сякаш е куче или коте.

За Кирил в това нямаше нищо странно. Той си имаше приятел. Какво като е с пера?

Часовникът звани. Симо вече трети път го удряше, докато той нацяло замлъкна.

– Само още пет минути и ще стана, – каза си решително Симо и се отпусна.

Но петте минути станаха половин час.

Нещо тревожно се промъкна в съзнанието му, той опита да стане, но краката му отказаха. Кратко боричкане с одеялото и чаршафите и Симо успя да ги отхвърли от себе си. С топлите си още крака стъпи в студения свят и целия настръхна.

Свлече се на единият край на леглото и очите му отново се затвориха. Помъчи се да повдигне клепачите си, за да нахлуе в тях светлината, но те се противопоставиха. С помощта на ръцете си можа да получи желания ефект.

Отвори очи и се насочи към банята. Погледна се в огледалото.

Косата бе разбъркана, очите бяха присвити като на азиатец, а в краищата им се таяха парчета от съня. Устните му бяха пресъхнали…. Общо взето лицето му бе такова, че всяко куче би се уплашило от него.

– Дайте ми един час, – казва си Симо – и ще изглеждам малко по-интелигентно. Малко парфюм, одеколон…… и готово.

– И кого ще заблудиш?

– Какво? – стресна се Симо. – Кой си ти?

– Никакъв финес нямаш. Къде е изгладената риза с вратовръзка? А стилни обувки? Разните ти финтифлюшки, къде са? Това си ти в 6:30 сутринта. Кой ще те хареса такъв, а да се влюби …. да не говорим, няма смисъл.

– Аз го обичам, – каза тих и нежен глас. – За Мен няма значение неговото обществено положение. Обичам го не заради начина му на обличане, нито за постиженията му в живота, … а него самия.

– И ти смяташ, че от него ще излезе нещо? – първият глас стана груб и саркастичен. – Погледни го само.

– На мен не са ми нужни най-добрите и първите, защото Аз ще ги направя такива.

– С такъв не бих си губил времето, – с леден тон се отзова първият глас.

– О, ти не знаеш какво съкровище е?! Ела, когато завърша работата си и ще разбереш какъв шедьовър съм изваял от него.

Гласовете млъкнаха, а Симо седеше насред стаята слисан.

Започна бързо да се облича, сякаш искаше да скрие несъвършенствата си. Погледна часовника и хукна да догони времето, което безвъзвратно бе отлетяло.

А душата му пееше:
– Аз ще стана шедьовър в Неговите ръце, – изведнъж се сепна, – Прости ми, Господи, пак се успах. Помогни ми навреме да стигна….

– Ха-ха-ха, от този … шедьовър…ха-ха-ха….

– Ти си слят, – каза тихият глас. – Той за мен е съвършен, Синът Ми плати цената за него.