Елена имаше изключителна дарба. Тя пееше толкова хубаво, че докосваше с песните сърцата на хората. Обичаше Бога с цялото си сърце и Го прославяше с изпълненията си.

Канеха я на много места, но тя не се съгласяваше навсякъде да пее. Имаше си принципи, с които се съобразяваше. Внимаваше, на кого точно ще послужи с песните си.

Една сутрин Елена се успа. Усети тревога в сърцето си. Тя бързо скочи от кревата и започна да се облича.

Изведнъж забеляза, че срещу нея стои млад и много красив мъж. Той ѝ се усмихваше.

– Как влязохте тук? – смутено попита Елена.

– Не се страхувайте от мен! – каза младият мъж. – Аз ви желая доброто.

– Кой сте вие и какво правите в стаята ми?

– Чувал съм гласа ви неведнъж, – каза съвсем невъзмутимо младежът. – Имате прекрасен глас ….., но защо все ме избягвате? Защо не желаете да общувате с мен.

– Кой сте вие? Дори не ви познавам, – нервно реагира Елена.

– Аз мога да ви дам толкова много, – усмихна се съблазнително младия човек. – Та вие дори не знаете какво мога…

– Не ви познавам, – вече по-спокойно каза Елена.

– Погледнете в огледалото и вижте какво мога да направя за вас, – предложи ѝ красивият младеж.

Елена извъртя главата си и погледна в огледалото.

Първоначално се видя каква ще бъде след десетина години. Образа и се менеше и тя стана грохнала старица. След това изведнъж се подмлади. Бръчките и леко приведената ѝ фигура изчезнаха. Тя бе  вече възрастна, но изглеждаше млада и хубава.

– Мога да те запазя вечно млада и така хубава, както си сега, – предложи ѝ младият човек. – Само не ме отблъсквай и не бягай от мен. Богатствата на този свят ще бъдат в краката ти. Ще имаш всичко, което си пожелаеш…..

– О, аз те познавам, – извика Елена,. – Ти си дяволът, изкусителят на човешката душа. Чуй ме внимателно, лъжецо, аз служа само на Бога и Нему се покланям.

Изведнъж образа на красивият младеж се разми и изчезна от стаята. Елена усети мир в сърцето си и запя от радост……

На аерогарата майка и дъщеря се прощаваха. Девойката трябваше да лети, за това се прегърнаха.

Майката каза:

– Обичам те и ти желая достатъчно.

Дъщерята отговори:

– Мамо, твоята любов е всичко, което ми е нужно. Аз също ти желая достатъчно.

Те се целунаха и момичето тръгна.

Майката седна на една от пейките. Тя бе готова да се разплаче. Изведнъж се обърна към седящата до нея жена:

– Вие някога сбогували ли сте с някого, като сте знаели, че няма да го видите повече?

– Да, – каза жената. – Извинете, но защо се сбогувахте завинаги?

– Аз съм вече стара, а тя живее много далече. Следващият път ще прилети за моето погребение, – каза майката.

– Извинете, – каза непознатата жена, – не съм подслушвала разговора с дъщеря ви, но чух, че ѝ казахте: „Желая ти достатъчно“. Какво означава това?

Майката се усмихна:

– Това пожелание в нашето семейство е станало традиция. Когато казваме: „Желая ти достатъчно“, това означава:

Желая ти достатъчно светлина, за да бъде животът ти ярък.

Желая ти дъждовни дни, за да цениш по-добре слънчевите.

Желая то достатъчно щастие, за да цъфтиш.

Желая ти достатъчно болка, за да можеш да усещаш и най-малките радости.

Желая ти достатъчно победи, за да достигаш винаги желаното.

Желая ти достатъчно загуби, за да оцениш това, което притежаваш.

Желая ти достатъчно срещи, за да можеш да преживяваш по-леко разделите.

След тези думи тя се разплака и си тръгна.

Казват, че е необходима минута, за да намериш особен човек. Час, за да го оцениш. Ден, за да го обикнеш. И цял живот, за да го забравиш …

Говори се, че лекарските грешки струват скъпо на хората. И с това е трудно да се спори.

Освен това лекуващите медици имат голяма отговорност. За това лекари трябва да стават тези, които наистина искат да помагат на хората.

Преди няколко дена Милка посети своята приятелка Николета в болницата. В стаята на приятелката ѝ лежеше 89 годишна баба.

– Тя почти не се движи, – каза приятелката ѝ Николета, – за това ѝ е необходим специален матрак. Това го чух от лекарите, когато идваха на визитация.

Един от лекарите, който по това време минаваше през стаята, каза на санитарката:

– Сменете матрака на тази жена.

И в този момент стана нещо много интересно.

Докато санитарката сменяше матрака, лекарят взе на ръце възрастната жена и ѝ изпя една песен. Върху устните на бабата се появи някакво подобие на усмивка. Тя се чувстваше като малко дете в обятията на майка си, която ѝ пее някаква  песен.

По-трогателна картина  Милка не бе виждала в живота си. Очите ѝ се насълзиха.

„Именно такива качества трябва да притежава един лекар, – помисли си Милка“.

Тя остана във възторг от това, което направи лекарят за болната жена.

Нека в света да има повече такива хора!

Днес денят бе горещ. Силвия отведе децата си в близката сладкарница, за да ги почерпи по един сладолед.

След като избраха вида на сладоледа, трябваше да чакат пет минути на опашка.

Най-накрая едно 17 годишно момиче ги обслужи. Тя попита децата:
– Какъв сладолед желаете?

А след това на всяко дете даде сладоледа в ръката му, но нито едно от тях не я погледна, нито ѝ благодари.

Странно, някои неща се приемат за даденост.

Силвия преброи до десет, но децата излязоха със сладоледите навън, сякаш нищо не се бе случило.

Силвия ги настигна на улицата, взе сладоледите им и ги хвърли в кошчето за боклук.

Децата се развикаха:

– Мамо, какво направи?!

– Сладоледите бяха толкова хубави и вкусни.

– Защо ги хвърли в кошчето за боклук?

Тихо и спокойно Силвия им обясни:

– В един прекрасен ден, ако ви провърви, можете да работите като това младо момиче. Надявам се ако стане някой от вас сервитьор, хората да ви забелязват, да ви гледат в очите и да ви благодарят. В това се заключава елементарното човешко отношение към тези, които те обслужват.

Това се казва майка. Не веднъж съм била свидетел на грубо и арогантно отношение, особено към сервитьорите.

Навярно това е било шок за децата, но те за дълго ще запомнят този урок.

Дафина  със шестгодишният си син Дончо отиде да пазарува в близкия супермаркет. В магазина двамата видяха млад, дългокос и брадат мъж в инвалидна количка.

Изглежда бе преживял някаква ужасна катастрофа. защото освен, че бе загубил и двата си крака, лицето му бе покрито с белези.

Когато Дончо го видя, започна да го сочи с пръст на майка си и извика:

– Мамо, виж този човек!

Дафина изсъска на сина си;

– Дръж се прилично и не сочи с пръст така.

Изведнъж Дончо се отскубна от ръката ѝ и се затича към мъжа  в инвалидната количка. Застана пред него и му каза:

– Имате такива големи и красиви обеци! От къде сте си ги купили?

Младият човек му се усмихна. Той бе шокиран от неочаквания комплимент. Лицето му засия от щастие.

– В един магазин наблизо ги продават, – каза мъжът от инвалидната количка. – Харесват ли ти?

– И аз бих искал да имам такива, – въздъхна отчаяно Дончо.

– Освен такива обици, от този магазин можеш да си купиш и други готини неща, – каза мъжът.

Дончо и инвалида разговаряха, за нещата, които харесваха и двамата цели 30 минути.

Дафина искаше да прекъсне разговора и да отведе сина си, но като гледаше сияещите очи на двамата събеседници, не се реши да им наруши общението. Тя виждаше, че инвалидът се бе оживил и разказваше уверено и радостно нещо. Той споделяше с малкото момче неща, които бяха много скъпи и лични за самия него …

Изглежда никой до сега не му е отделял толкова внимание и не бе разговарял с него, като с нормален човек.

Дафина бе много впечатлена от случилото се, защото тя видя само човек в инвалидна количка с много белези по лицето, а сина ѝ срещна готин човек с големи обици.