Това бе добро място, особена на ски пистите. Петър, млад студент изучаващ философия, често идваше тук и караше ски. Това му доставяше голямо удоволствие, но му се искаше и друго, малко по-различно от спускане по пистите.

Петър често наблюдаваше порещите небето разноцветни парапланери. Именно на това място много добре се движеха въздушните потоци и парапланеристите ги използват много умело, когато бяха във въздуха.

Петър мечтаеше да полети, но се боеше от височината, затова само наблюдаваше полета на другите и им завиждаше.

Веднъж след поредното спускане  Петър едва не се сблъска с доста позната фигура – Марин, който много внимателно сгъваше купола на парапланенра си след проведеният полет.

– Здравей, – поздрави го Петър, – вече си станал професионалист, радвам се за теб.

– Знаеш, че най-напред започнах като любител, но това прерасна в нещо много по-сериозно, – повдигана рамене Марин.

– Аз отдавна  мечтая да летя, – каза въодушевено Петър, – небето отдавна ме привлича. Работата е там, че още като дете се боях от височините и аз използвах всяка минута да тренирам в тази насока. Въпреки това, достъп до парапланер, колкото и да се стараех, нямах.

– Тогава ела и ще летим заедно, но това може да стане утре. Програмата за полети днес съм изпълнил и повече няма да летя.

Очите на Петър искряха:

– Наистина ли ще ме вземеш? …. И аз ще летя?!

– Ела утре в седем часа сутринта, – усмихна се Марин и му подаде ръка. – Извинявай, но сега се оттеглям на почивка. Утре , сутринта ще се видим.

Марин му махна с ръка и потегли с колата си.

Петър тръгна към хотела с приповдигнато настроение:

– Утре ….., – въртеше се Петър широко разперил ръце, – ще летя. Ще се изпълни това, което толкова дълго съм мечтал. Няма да бъда сам, а с опитен летец …. и ще поря облаците.

Вечерта мина весело. С приятелите си Петър се заседя на бара, след което  заспа дълбоко.

Толкова дълбоко заспа, че проспа полета. Събуди се на обяд.

Марин беше изчезнал накъде „зад хоризонта“, а Петър нямаше телефония му номер. Двамата повече не се срещнаха.

Друг такъв случай да лети,  на Петър не се удаде повече. В живота не се прощава небрежността.

Михаил отиваше на работа. През ваканцията той цепеше дърва за продажба. Бе се замечтал, какво ще си купи със парите, които това лято щеше изкара, когато чу детски викове.

Там край реката се разиграваше истинска трагедия.

Михаил изтича и видя как в реката потъва малко момиче, а брат ѝ плачеше безпомощно на брега.

Младежът бързо съблече пуловера си и скочи в реката. Той внимателно обхождаше мътната вода, опитвайки се да намери детето.

Течението на реката бе отнесло момичето в страни, но Михаил продължи да се гмурка. Едва на петия път той успя да извади детето от тинестото дъно.

Когато извади момичето, то бе цялото посиняло и не дишаше. Надвеси се над нея, но не чуваше сърцето ѝ.

Малкото момче уплашено гледаше сестра си.

– Тя умряла ли е? – попита то.

„Спокойно, – каза си Михаил, – не всичко е свършено. Припомни си какво те учеше Стаматов в училище за случаите на удавяне“.

Той бе виждал и по телевизията как дават първа помощ на удавник.

И реши да опита. Михаил знаеше, че ако има възможност да върне момичето в съзнание, това е моментът, по-късно можеше да бъде късно.

Първо с плахи, а после по-сигурни движение той я обърна на страни, за да може да изтече малко вода, а след това започна да масажира сърцето на момичето както бе гледал да се прави. Детето веднага започна да кашля.

По това време край тях мина Стефан на колело.

– Позвъни на бърза помощ, – извика му Михаил.

Стефан видя посинялото момиче, което кашляше и се вцепени от страх. Тогава Михаил сам набра номера и съобщи:

– Да, на реката, близо до гората ….. дойде в съзнание …. побързайте моля ви, тук не разполагам с абсолютно нищо ….

След това се обърна към Стефан, който бе дошъл на себе си и му каза:

– Карай колелото към пътя, да срещнеш линейката. Ще им покажеш точно къде сме.

Линейката дойде бързо и пет годишната Силвия бе откарана в болницата.

След няколко дни позвъниха на Михаил и го помолиха да отиде при нея.

През тези дни той се притесняваше за малкото момиче, което извади от водата: „Дали направих всичко необходимо, за да ѝ помогнат после. Но, тя дишаше вече, навярно се е оправила вече ….“

Когато Михаил влезе в болничната стая, Силвия му се усмихна и каза топло, и сърдечно:

– Благодаря ти.

Михаил се зарадва, тя изглеждаше здрава и читава, а това на него му бе достатъчно.

Беше едва 10 часа., а денят се очакваше да бъде знаменателен. Бе 22 септември 1908 г., понеделник.

Влакът с княз Фердинанд и министрите спря на гара Трапезица. От там се отправиха  към Иван Асеновата църква „Св. Четиридесет мъченици“.

Радостната новина бързо се разнесе сред хората от Търново. Те се събираха на главната улица и оживено говореха:

– Княза дойде.

– И министрите са с него.

– Днес ще се обяви независимостта на България.

– Най-после дочакахме истинската свобода.

На къщите се развяваха трицветни знамена. От прозорците и балконите бяха спуснати килими и шарени черги.

На Царевец започнаха да издигат арка и трибуна, обкичени с цветя и знамена. Хълмът се изпълни с народ.

Църквата и дворът бяха претъпкани с празнично пременени и усмихнати хора. Отслужи се молебен. Хорът изпя „Многая лета“.

Княз Фердинанд извади от джоба си манифеста и бавно зачете. Наоколо цареше пълна тишина.

– По волята на незабвенния Цар Освободител, великият братски Руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданици на Негово Величество Румънския Крал, и от юначните Българи, на 19 февруари 1878 година сломи робските вериги, що през векове оковаваха България, някога тъй велика и тъй славна.

От тогава и до днес, цели тридесет години, Българският Народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода и въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и създаде от нея под Мое ръководство и онова на о’ Бозе почившия Княз Александър, държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи. Винаги миролюбив, Моят Народ днес копнее за своя културен и икономически напредък; в това направление нищо не бива да спъва България; нищо не трябва да пречи за преуспяването ѝ. Такова е желанието на Народа Ми, такава е неговата воля – да бъде според както той иска.

Българският народ и Държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и едно да желаят.

Фактически независима, държавата Ми се спъва в своя нормален и спокоен развой от едни укази, с формалното разкъсване на които ще се отстрани и настаналото охлаждение между България и Турция.
Аз и Народът Ми искрено се радваме на политическото възраждане на Турция. Тя и България – свободни и напълно независими една от друга, ще имат всички условия да създадат и уякчат приятелските си връзки и да се предадат на мирно вътрешно развитие.

Въодушевен от това свето дело и за да отговоря на държавните нужди и народното желание, с благословението на Всевишния прогласявам съединената на 6 септември 1885 година България за независимо Българско Царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този Ми акт ще намери одобрението на Великите Сили и съчувствието на целия просветен свят.

Да живее свободна и независима България!

Да живее Българският Народ!

Така Фердинанд провъзгласи съединената на 6 септември 1885 г. България за Независимо Българско Царство.

Църквата екна от гръмко „ура“, което се поде от множеството на двора, а войската го разнесе по долината на Янтра.

Предстоеше вторият полуфинал на състезанието на пет хиляди метра. Всички много се вълнуваха от предстоящото бягане.

Състезателките се подредиха и след сигнала всяка се устреми към победата.

Изведнъж Ники падна, след нея бягаше Ани, която се спъна в падналата пред нея и също се строполи на земята, контузвайки крака си.

Те изобщо не бяха се срещали до сега. Не се познаваха, но се случи да бъдат заедно в тази ситуация.

Ани успя да стане, но разбра, че няма да може да продължи по-нататък бе получила сериозна травма на крака си, но реши да помогне на падналата си съперница да стане.

В този момент Ники дойде на себе си и попита:

– Какво става?

В този миг усети ръка на рамото си и глас на момиче навярно спортистка като нея, които ѝ каза:

– Ставай, ставай трябва да завършим това.

– Да права сте, – все още зашеметена и малко шокирана каза Ники. – Това е състезание. Ние трябва да го завършим…

Когато стигнаха финала подкрепяйки се, те се прегърнаха и се поздравиха. А след това Ники сложи куцукащата Ани на инвалидния стол и ѝ каза:

– Никога няма да забравя , как се докосна до рамото ми и ме насърчи: „Ставай, ставай …“. Ти си истинско въплъщение на спортсменския дух.

Хубавото бе, че травмата на Ани не беше сериозна.

Въпреки, че момичетата бяха финиширали последни, лекоатлетическата федерация допусна и двете да участват във финала.

Сряда. Обикновена поликлиника в малък провинциален град. Милена седеше пред вратата на завеждащия и чака да оформят документите на сина ѝ.

Коридорът бе пълен с чакащи, повечето са майки с деца. Малките тичат напред назад, за тях детството не е престанало.

Изведнъж от кабинета на завеждащия се чу гласът на секретаря му:

– Майката с детето инвалид, идвайте, всичко е готово …

Фразата увисна във въздуха. Всички чакащи започнаха нервно да се оглеждат. Милена също започна да се оглежда. Коя ли е тази майка? Тя първоначално не разбра, че викат нея ….

Когато ѝ стана ясно, че е тя, в главата ѝ прокънтя:

„Защо аз? Не приемам това!“

Тя вътрешно яростно отричаше ставащото. Обхвана я паника:

„За какво е всичко това? Какво погрешно съм направила? Инвалидност, това не е за моят син. Господи, нека това да е сън. Ще се събудя и всичко  ще бъде наред …“

Милена си правеше  голо и егоистично пресмятане:

„Ще излекуват син ми и веднага се прибирам в къщи. Всичко ще е наред. Приготвям храна за цялото семейство, веселим се, пеем …..

Но тя трябваше да приеме, че синът ѝ е инвалид. Защо ѝ бе толкова болно?

Работата не е в във вината, а в отношението. Даже и на педантичен шофьор с многогодишен безавариен стаж може да се случи…

Става дума за отношението на околните. Хората се отнасят към инвалидите, като към лица с ограничени възможности.

Милена излезе от кабинета на завеждащия с документите и мина край любопитните и съчувстващи погледи на седящите там майки.

„Хората не са лоши, – опитваше се да се успокои Милена, – те просто искат да разберат как е там зад „нормалното“. Край тях минава чужда трагедия, която не ги засяга. Слава Богу!“

Милена излезе на улицата , а там я съпровождаха отново съчувствени и любопитни погледи:

– Как ли се е случило? ….Защо не е опазила детето си? …. Хубавото е, че това не се е случило с нас ….

Множество въпроси, на които Милена не можеше да отговори.

Искаше ѝ се да им изкрещи:

„Инвалидността е само дума. Тя означава, че някой живее по-трудно и сложно, отколкото вас. Такива трудно вземат неща, които за вас са нещо естествено или не могат да общуват с другите, защото не ги разбират. Не ги съжалявайте. Ценете ги и ги обичайте“.

Милена крачеше бързо, тя искаше да избяга от хората. По лицето ѝ се стичаха сълзи, но в душата ѝ грееше надежда.

– Детето ми ще оздравее, – усмихна се тя на себе си, – а болката ми от отхвърлянето ще изчезне ….