Иван Маджаров се връщаше от риболов. До него вървеше вярното му куче.

Изведнъж Иван забеляза движение в леда и си помисли: „Вероятно е паднал някой рибар“.

Той хукна със всичка сила, за да се притече на помощ на нещастника. Преминавайки половината път до потъващия, Иван разбра, че в капана на леда е попаднал не човек, а лос. Животното бе пропаднало в дупка, образувала се в леда. Вероятно се бе борило и ритало, но явно бе замръзнало.

Иван бързо звънна на жена си,

– Обади в спасителната служба, тук се бори за живота си, пропаднал в леда лос.

След това се обади и на баща:

– Донеси ми здрава връв и брадва. Лост се е заклещил в леда и не може да се измъкне.
Сътрудниците по спешни случаи се отказаха да спасят животното. Тогава Иван си направи ласо. Едва на третия път успя да го нахлузи на врата на животното.
Започна да го тегли. Животното се обърна по гръб и предните му копита се оказаха на здравия лед. Така мъжът успяха да го издърпа на около двадесет метра от дупката в леда. Близо до брега леда под животното се пропука отново, но този път не толкова опасно, че да потъне.

След като го извлече лосът, животното  легна спокойно. Очевидно бе малко зашеметено.

Животното бе много измръзнало и силно се тресеше. Иван започна да го разтрива, за да го стопли.

Стана забавно, когато мъжът седна, а животното положи глава на коляното и започна да пръхти. Явно всичко разбираше.

Скоро лосът окончателно дойде на себе си и се изправи на крака. Иван сряза връвта, с която го бе теглил. Лосът тръгна към вътрешността на острова, а кучето на Иван го съпроводи около 50 метра, след което се върна при стопанина си.

Двамата човекът и кучете бяха доволни, те бяха спасили един давещ се в ледената вода.

Сара от известно време се бе заела да учи езика на глухонемите. По цял ден переше ръце, съпроводена от усмивките и болезнените подигравки на близки и приятели.

Тя работеше в малък магазин и мечтаеше за времето, когато ще влезе някой глухоням да пазарува при нея и тя ще го обслужи, все едно в него няма нищо особено, което да го отличава от останалите хора.

Приятелката ѝ Лора казваше:

– Един здрав човек, никога не би разбрал инвалид. Има ли смисъл да се стараеш толкова?

– Обществото не дооценява как се чувстват такива хора, – казваше Сара. – Те имат нужда от разбиране и подкрепа. Бих искала да окажа помощ някой без крайник или лишен от слух, очи, ….

Един ден  мечтата на Сара се сбъдна. В малкото магазинче влезе младеж. Той пристъпи малко неуверено и притеснено към нея. Извади от джоба си смачкан лист и се приготви да обясни на продавачката какво иска.

Но изведнъж Сара вдигна ръце и заговори с него на езика на жестовете. Младежът остана поразен., но и радостен, че се е намерил човек, който го възприема като останалите, без недостатък.

Докато младежът пиеше кафе, Сара му подаде бележка. В нея бе написано:

„Научих езика на жестовете, за да можете да се чувствате тук добре, както всички останали хора, които пазаруват при мен“.

Какъв ли щеше да стане света, ако всички мислеха и постъпваха като Сара.

Хората повечето, от които бяха деца се разотиваха след речта и програмата, която се бе провела на площада.

– Всяка епоха ражда своите будители, – размахваше ръце възрастен побелял мъж, облечен в тъмносив костюм, бяла риза и бомбе на главата. – Те не са избрани случайно. Изникват, когато има нужда от тях.

– За необходимостта съм съгласен, – клатеше глава в съгласие бай Марин. – Когато народа ни бе обезверен и останал без надежда, се появи Паисий, който убеди хората, че има с какво да се гордеят.

– Ами Левски, – каза възрастният мъж, това бе Цачо Влахов, отдавна излезнал в пенсия, бивш началник на пощата. – Посветил се на Отечеството си, завърши на бесилото, с една цел, „чиста и свята република“. Много са българските просветители,  книжовници, революционери, отдали живота си  за  българската  свобода и духовност, но има ли ги днес? Къде са днешните будители?

– Традиционно сме свикнали, – засмя се бай Марин, – да се появят хора, които очакваме да ни изведат от финансовата и духовна криза, в която потъваме. Може би са ни нужни човеци, които да ни измъкнат от материалното заслепение и да ни накарат да осъзнаем, че трябва да бъдем умни и духовно богати, а не притежатели на вещи.

– Днешните будители трябва да бъдат надежда за съхраняването на българския народ, – добави Цачо. – Някой трябва да ни разтърси от апатията, да ни отърве от мислите, че от нас нищо не зависи. Необходимо е да спрем да се борим само за собственото си оцеляване и да започнем да отстояваме националното си самочувствие и отговорност.

– Днешните будители трябва да поддържат пламъка на просветата, културата и духовността, – каза бай Марин.

– Мислиш ли, че такива наистина са ни необходими днес? – попита Цачо.

– И още как?! – възкликна бай Марин, – Времето няма да спре, а българският дух трябва да живее.

Тази седмица бабата на наталия ѝ прочете приказката за Буратино. Момиченцето бе впечатлено от красотата на Малвина от илюстрациите в детската книжка и започна да разпитва баба си:

– Къде живее сега Малвина? Какво прави?

Възрастната жена уморена от настойчивите въпроси на детето обясни:

– Малвина е вече пораснала, а къде живее и какво работи не зная.

Случи се така, че лелята на Наталия трябваше да я заведе на някакъв празник. Двете се качиха в един автобус, за да отидат до там.

Лелята приготви парите и зачака кондукторката да дойде, за да купи билети. Изведнъж ги приближи изключителна на вид жена.

Тя бе на около 45-48 години с тюркоазена кожена жилетка, чийто ръбове бяха в малинов цвят. Жената имаше удължени мигли, но какви мигли само! Букет от четири сантиметрови косъмчета стърчаха извън долния и горния клепач. Те се повтаряха в интервал от пет милиметра. Жената имаше сини сенки и синя стрела до върха на главата си.

Лелята трепна, като я видя, а седящата до нея племенница радостно извика:

– Лельо, лельо, това е Малвина, това е тя! Леличко, вие сте Малвина нали? – Обърна се Наталия към непознатата жена. – Навярно в пенсия сте излезли вече, нали?

Дамата, която кой знае какви мъки бе претърпяла под ръката на майсторката, която ѝ бе нанесла грима, съвсем не очакваше, че заради козметичните манипулации върху себе си, едно малко момиченце ще я разпознае като Малвина излязла в пенсия.

Андрей дълго време се съпротивляваше на желанието на Нина да си купят вила. Казваше ѝ:

– Толкова съм уморен след работа, че нямам желание да работя в градина или каквото и да е.

– Виж, – уговаряше го Нина, – тази вила ще бъде само за почивка. В градината ѝ ще работя само аз и то за удоволствие. Никакви рекордни реколти не са ни нужни.

Когато най-накрая купиха вилата, Нина каза:

– Не е нужно да ми помагаш. Радвам се, че си тук, храниш се, почиваш и се препичаш.

На своите приятели Андрей весело разказваше:

– Жена ми управлява всичко във вилата, аз само я наблюдавам.

Така мина първата година.

През втората година на Нина се наложи да отскочи за две седмици до столицата и тя помоли Андрей:

– Нищо друго не искам от теб, само от време на време поливай цветята ми.

Когато Нина се върна, тя бе изумена. Съпругът ѝ бе прекопал цветята и бе насадил допълнително картофи, той смяташе, че цветята не са така полезни като картофите.

Майката на Нина ѝ предложи да си насади гергини.

– О, не, мамо! Имам толкова много цветя, че ..

– Защо не, – обади се Андрей, – аз ще ги засадя.

След време Нина слушаше плановете на съпруга си:

– Ще построя баня, там има една стара сграда, но тя таман ще може да се приспособи за тази цел.

И така на третата година Андрей направи баня, след това езерце и мостче през него, издигна нова ограда около вилното място, ….

На тези подобрения нямаше край, у Андрей имаше нов куп от планове.