Лора гледаше по-заможните си приятелки и им завиждаше:

– Колко са щастливи само, – казваше си тя. – Не мога да проумея защо и аз да не използвам същите възможности и привилегии?

Един ден, когато разговаряше с приятелката си Нора по този въпрос, тя ѝ каза:

– Не мога да разбера, защо хората са толкова нещастни, при положение, че всеки ден от живота им, е дар от Бога?

– Знаеш ли колко пъти, съжалявам за нещата, които виждам у другите, а нямам възможност да си купя? – нацупи се Лора.

– Ти не умееш да се радваш, – весело я подкачи Нора.

– Радост от какво? – вдигна вежди и набърчи чело Лора.

– Не можеш или не искаш да се радваш на всичко, което имаш?

– Но аз искам и много други неща, които нямам….

– Радостта носи истинско удовлетворение.

– Но аз не съм удовлетворена…..

– Когато станеш сутрин погледни на възможностите, които ти предлага деня, – посъветва я Нора. – Всяко добро идва от Бога и е извор на щастие.

Лора погледна застрашително Нора, но тя не се уплаши от погледа ѝ, а продължи:

– Всяка минута, час, дори миг ти дават възможност за промяна. Ако не държиш живота си под контрол, ще имаш много разочарования.

Лора все още я гледаше враждебно.

– Довери се на Бога, – настояваше Нора. – Той успокоява и дава нови сили.

– Аз искам рокля като Катето, джинси като Радка, да се гримирам и парфюмирам като Рита, …..

– Нека Бог отвори очите ти, – примирено каза Нора, – за да видиш и оцениш всичко което получаваш в живота си.

– Добре де, – смотолеви Лора набързо, тъй като не искаше да загуби Нора като приятелка, с нея се чувстваше най-добре, – ще се опитам да се радвам на всичко в живота, което Бог ми е подарил.

Нора не бе убедена много в последните думи на приятелката си, но си каза: „Нали всичко е в Божиите ръце, защо да не видя победа и в нейния живот?“

Когато Анета беше малка се страхуваше да стои в къщи, защото майка ѝ бе алкохоличка. Тя я биеше, дърпаше за косите и крещеше:

– Ти си моето наказание……Заради теб си съсипах живота……Къде е онзи красавец сега да види, какво копие е сътворил…

А след това плачеше, прегръщаше малкото телце на Анета и мълвеше:

– Прости ми, дете, аз съм пропаднала жена……. алкохоличка.

Анета бягаше от прегръдките на майка си и се криеше в градината сред люляковите храсти. Там се чувстваше по-сигурна.

Гъстите им листа се извиваха нагоре, а духнеше ли вятър свеждаха клони към земята. Така се образуваше пространство, където можеше да се скрие.

Там бе тъмно, но през люляковите клончета виждаше слънцето.

– Тук никой не ме вижда, – шепнеше малкото момиченце.

Чувстваше се сигурна скрита в люляковите храсти.

Анета е вече голяма. Майка ѝ отдавна почина и я остави съвсем сама. Сега светът за младото момиче също изглеждаше плашещо място, както порутения ѝ дом едно време.

И как няма да е? Новините са изпълнени със съобщения за земетресения, наводнения, пожари, епидемии, терористични атаки, жестоки убийства, финансова криза.

Но сега тя не се нуждаеше от конкретно място, където да се скрие от ужасите в този свят. Чрез Исус Христос бе благословена с „Божия мир, който никой ум не може да схване“.

Сега Анета имаше сигурно свое прибежище, което никой не можеше да ѝ отнеме. Да, Бог бе нейната закрила и защита.

Цяла седмица се готвеха, но събирането на багажа не спореше. Забавяха ги дребни и малки неща. Предстоеше им поредното преместване. Надяваха се този път мястото да е по-добро, хората да ги приемат по-дружелюбно, така че да не се преместват повече.

Всяко преместване бе едно психическо сътресение за семейството, особено за бащата и майката, да не говорим за децата, които оставаха тук приятелите си.

Наближи очаквания ден.

Натовариха багажа си и се приготвиха да преминат на отсрещната страна на реката, където смятаха да се заселят на ново място.

Валеше силно. Дъждът проникваше до костите. Беше много кално. Трудно се вървеше. На някои места затъваха до колене.

Мъжът често побутваше бивола, които теглеше каруцата:

– Хайде Бобчо! Крачи по-бързо. Реката скоро ще стане пълноводна и тогава няма да можем да преминем.

Трудно преодоляха реката, но се яви ново препятствие. Брегът беше леко стръмен и се пързаляше ужасно.

Изведнъж малкият Петър уплашено извика:

– Татко виж бивола коленичи! Няма да може да ни изтегли!

Мъжът погледна към сина си, целия подгизнал във вода, усмихна му се насърчително и спокойно каза:

– Това животно е по-силно, когато е на колене.

Петър наблюдаваше упоритостта на бивола. Животното напрягаше сили и когато виждаше, че вече не може, заставаше на колене и така издърпваше каруцата с голяма сила и то много бързо.

Петър се се замисли:

„Татко бе прав. Така е и при нас. Когато става труден живота ни, ставаме по-силни, когато коленичим пред Бога в молитва“.

Денят обещаваше да е топъл, но кой го знае,  при днешните резки климатични промени, човек всичко може да очаква.

Въпреки това Гена реши да излезе и да се поразходи. Срещна приятелката си Запряна и двете отидоха до близкото кафене.

Гена започна нетърпеливо:

– Вчера сутринта, докато поливах цветята на балкона, забелязах, че едно от любимите ми цветя е повехнало. В лейката ми бе останало малко вода, но аз я излях на цветето и тръгнах с намерения, да налея още вода и да до полея, но Васко искаше нещо да му намеря и аз забравих….

– И какво стана с цветето ти, увехна ли? – попита загрижено Запряна.

Тя много обичаше цветята и полагаше големи грижи за тези, които си бе насадила.

– Тази сутрин цветето ми бе в прекрасна форма, – усмихна се възторжено Гена. – То се бе съживило. Представяш ли си, само няколко капки са му били достатъчни, за да си възвърне красотата?!

– Хубаво, че е станало така, – въздъхна облекчено Запряна.

– Мисля си, – каза Гена, – че и в християнският живот се случва така.

– Какво имаш предвид? – – попита учудено Запряна.

– Обикновено смятаме, че ако не вършим велики дела, не помагаме на никого.

– Е, да, – съгласи се Запряна, – но една мила дума казана на място, може да доведе до неочаквани резултати.

– Трябва да сме по-внимателни с малките неща и да не ги пропускаме, – каза сериозно Гена, – те могат да променят нечий живот.

Явно и двете бяха решили, че щом голямото е недостижимо за тях, по-добре да свършат малкото. Но нали хубавите неща започват от нещо съвсем малко – насърчаваща усмивка, прегръдка с пожелание за успех, някоя добра дума след провал,….

В махалата често идваше един бял камион, той беше на продавачът на сладолед. Около него бързо се събираха нетърпеливите му малки клиенти.

За съжаление Милен нямаше пари. Затова само гледаше отстрани щастливците наредили се на опашката. Един ден продавачът на сладолед, чичо Кольо, го повика. Посочи му тяхната градина пред дома им и попита:

– Тази градина пред къщата ваша ли е?

– Да, – с гордост отговори Милен.

– Знаеш ли, момче, – каза чичо Кольо, – аз много обичам моркови.

– Ако аз ви донеса моркови…, – запъна Милен, – ще ми дадете ли един сладолед.

– Дадено, – засмя се продавачът  и плесна протегната ръка на Милен. – Сделката е сключена.

Радостен Милен изтича към градината, извади няколко моркова и побегна бързо към белия камион.

„Нима и аз ще опитам от сладоледа?“ – каза си Милен, когато протегна ръка  и подаде морковите на продавача.

Изведнъж в ръцете му се оказа жадуваното лакомство. Не смееше да го близне, сякаш се страхуваше, че това е някаква приказка и той ще изчезне. Но не сладоледът си остана в ръцете му……

По-вкусно нещо Милен не бе ял живота си. Очите му искряха, а сърцето му биеше лудо от радост.

Тази обмяна на „продукти“ продължи доста дълго време.

Едва по-късно, когато бе по-голям Милен осъзна:

„Колко щедър е бил продавачът към мен. Той не е искал да се чувствам неудобно, нито приятелите ми да приемат неговия подарък, като милостиня и да ми се присмиват“.

Този човек на практика бе показал на едно малко момче какво представлява Божията любов.

Малките жестове на милост, могат да променят денят на някого, а може би и живота му.