Каква трудна сутрин, Борис не беше спал цяла нощ. Той беше доста разтревожен и имаше за какво.

Негово роднини имаха здравословен проблем. Тази сутрин чичо му позвъня и изплака на телефона:

– Милена има рак. На Васко му предстои сложна операция. А баба Стефана вече никой не познава.

Освен това един от най-добрите служители на Борис, се пенсионираше. Той много пъти му бе давал мъдри съвети и измъкваше компанията от кризисни ситуации, а сега бе дошло време да си почине след толкова години напрегнат и всеотдаен труд,

Да, но сега Борис трябваше да довърши важен проект, а толкова се нуждаеше от подкрепата и помощта на стария служител.

Докато Борис си пиеше кафето и разговаряше с хората наоколо, тези проблеми непрекъснато се въртяха в главата му.

При него дойде Весела, стара негова позната. Тя посочи дървеният кръст на стената и каза:

– Това е най-хубавият кръст, който съм виждала.

– Човекът, който се грижеше за сградата, го изработи от клон на старо отсечено дърво, – поясни Борис.

Той я погледна изненадано и допълни:

– Та този кръст виси на стената от няколко години вече.

Весела покри лицето с дланите си и възкликна:

– Не е ли невероятно? Бил е толкова дълго време там на стената, а аз сега чак го забелязах.

Борис се загледа в кръста, символ на Божията любов към на хората. Той разбираше, че това не е случайно. Имаше проблеми, но на къде беше насочен погледа му? Да, това бе знак за него точно в този труден момент.

Борис погледна към кръста  и прие думите на Весела като послание към него, което можеше да се изрази така:

„Аз съм с теб! Винаги съм бил до теб!

Когато преминаваме през трудности, Бог ни отваря очите, за да разберем, че не сме сами и че Той е винаги с нас.

Ако възложим проблемите си на Бога, Той ще ни утеши и ще ни даде изходен път.

Донка е интересна жена, все ще се забърка в нещо, а после ще съжалява.

Една сутрин бе излязла за работа и отиваше към спирката.

През нощта бе вала силен дъжд и навсякъде имаше кал и локви.

Приближаваше един от градските автобуси. Гледа Донка запъхтян мъж тича насам, а след него двама полицая. Те пъхтят след него, а лицата им бяха напрегнати.

Донка си помисли: „Ще помогна на полицаите да хванат престъпника“.

Речено сторено. Когато мъжът я наближил, тя му подложи крак и мъжът падна в близката локва.

Но полицаите ги подминаха, без да им обърнат внимание и продължиха да тичат право към автобуса.

Човекът стана от локвата, потърси с очи глупака, който му погоди този номер и когато видя Донка на среща си и зашлеви един шамар.

А ето каква била работата. Мъжът и полицаите закъсняваха за работа и тичаха да хванат автобуса.

Мъжът явно закъсня за работа, защото отиде да се преоблече, а помощничката се оказа с насинено око.

Какъв ден! Соня ликуваше. Днес тя имаше рожден ден, а поздравленията по телефона и електронната ѝ поща не секваха.

Приятели, познати, роднини изсипваха пожелания и напътствия непрекъснато, това бе истински рог на изобилието.

Но най-много я изненада приятелката ѝ Веси. Когато Соня отвори вратата, Веси не каза нищо, само я прегърна, а след това ѝ подаде букет цветя.

Соня бързо постави букета във ваза с вода, а след това покани приятелката си и я почерпи. Веси беше няма по рождение, но очите ѝ искряха радостно. Те бяха изпълнени с много нежност и любов. Говореха искрено, с неподправена чистота. За това за Соня тези цветя бяха нещо много ценно и скъпо.

След като Веси си замина Соня се улови, че когато минеше край букета се наслаждаваше на цветовете му. Те бяха в различни нюанси на оранжево. Зеленият фон още повече подчертаваше тази слънчева красота.

В букета имаше три пъпки на лилии. Соня нямаше търпение да види как те се разтварят.

– Сигурно ефектът ще е невероятен, когато разцъфтят, – каза си тя.

Времето беше студено и чакането ѝ да се отворят пъпките на лилиите, стана непоносимо дълго за нея.

Едва на петия ден един от цветовете разтвори листенца, Соня сама се убеди, че чакането си е заслужавало.

– А бях вече изгубила надежда, – каза си тя, – но сега букетът стана още по-красив.

Соня се наслаждаваше на тази красота и се замисли:

„Колко често губим търпение, когато искаме Бог да отговори веднага  на нашите очаквания. Ако лилиите бяха разцъфнали още, когато Веси ми подари букета, нямаше да оценя по същия начин тяхната красота“.

Тези разтворили листенца цветя бяха особено ценни за Соня, защото тя очакваше да види невероятната им красота.

Така и Бог чака подходящ момент, когато Неговите благословения ще бъдат приети с благодарни сърца.

В стаята се чуваше тихо бръмчене като в кошер. Учителите, привикани на поредното събиране, бяха притеснени.

– За какво ли ни е събрал пак? – мърмореше Горанов, като пристъпяше  нервно от крак на крак.

– Само да не е за инициативите в нашия колектив, – тресеше се от възмущение Маринова.

– А защо да не му предложим някоя и друга идея, – усмихна се предизвикателно Спиридонов,

– Престанете с шегите си, Спиридонов, това не ви е увеселително мероприятие, – скастри го Василева, възрастна учителка пред пенсия.

Скоро в стаята влезе директорът на училището. Той беше солиден мъж на средна възраст.

– Колеги, да започваме, – предложи той.

Григоров потърка длани, изправи се и каза много бързо:

– Колеги стига са ни обвинявали, че нямаме никакви идеи.

Останалите учители го погледнаха изненадано.

„Пак някой от неговите каламбури ще пробута, – помисли си Пейчев“.

Но Григоров не им обърна внимание и продължи:

– Предлагам за в бъдеще, да се оценява трудът ни спрямо това, колко наши ученици, са приети в престижни учебни средни училища.

Останалите учители се стъписаха.

– Вероятно ще поискаш на гимназиалните учители  да се оценява трудът по приетите във висше учебно заведение, – продължи шеговито мисълта му Минчева.

– Става въпрос за нашето училище и трудът, който полагаме, – наблегна Григоров. – Тук им пишем шестици, а на приемните изпити за средните училища изкарват двойки. Това на нищо не прилича!

– Какво сме виновни ние, като някои се плашат на изпита и всичко им се изтрива от главата, – защити учениците Иванова.

– За един двама, как да е, – каза Григоров, но за повече от 50 процента, това е безобразие. На какво сме ги научили?

Директорът на училището, който обичаше новите идеи, които бяха рядкост в този колектив подкрепи Григоров:

– Такава хубава идея не трябва да се изпуска. Вярвам, че колективът ще разбере, че целта на предложеното е да се издигне авторитета на нашето училище. Мисля, че трябва да я приемем и да я приложим на практика. От сега нататък трудът на всеки учител в нашето училище ще се оценява по показаните резултати на приемни изпити в средното училище и брой на приети наши ученици в елитни гимназии.

За всички това бе гръм от ясно небе, но ….. връщане назад няма.

Тряс и всичко стана на парчета. Стоян стоеше насред стаята изненадан. Той съвсем нямаше намерение да я блъсне, едва ли да я събори …

Но тези негови тромави движения!

– А сега? – възкликна Стоян.

Настроението му се развали и започна да се ядосва:

– И защо? Съвсем слабо я докоснах…

Накрая осъзна, че трябва да вземе инструментите и да я поправи.

Това за него бе лесно, защото той обичаше да разглобява различни неща и да открива механизма, по който работят.

– Колко жалко, че с взаимоотношенията не е така лесно, – въздъхна Стоян.

Ето преди малко обиди сестра си и тя му е сърдита,  а вчера удари Тони, най-добрият си приятел, който бе закаран в болницата.

В такива случаи му се искаше да изтича до мазето и да вземе инструментите, за да оправи нещата, но при тези обстоятелства клещите, отвертката и кой да е друг от тях, не можеха да му помогнат.

Дори думите не действаха в такива ситуация.

Когато наранеше някого Стоян искрено съжаляваше за стореното и обещаваше:

– Повече няма да правя така.

Тогава Бог му помагаше да разреши проблема, който сам беше създал.

Стоян често си спомняше думите на баща си, особено след като се сблъскаше с някого и го нагрубеше:

– Възстановяването на разбитите отношения не е лесно, но това, че Божиите обещания са се изпълнявали не само в миналото, но и днес, ни дава надежда. Бог винаги ще ни помага да се помирим със всеки, защото винаги е до нас и ни води.