Денят обещаваше да е хубав, но Веско бе притеснен. Крачеше нервно в градинката пред църквата и от време на време размахваше ръце.

Видя го стария Добри, който бе постоянно в храма и все нещо вършеше, подреждаше или разговаряше с хората, които минаваха оттам.

– Веско какво те измъчва? – попита той младежа.

Веско сподели проблемите си.

Добри го изслуша, погледна го изпитателно и го запита:

– Ти молили се по този проблем? Потърси ли Божието ръководство, поиска ли Неговата помощ?

Веско наведе глава и призна:

– Не съм сигурен, че вече молитвата може да промени нещата.

– Какво, мислиш, че Бог не те чува? – Добри се напрегна.

– Погледни света, – махна с ръка Веско. – Мъчиш се, молиш се и какво?

– Ти служиш в тази църква, но със собствени сили, – укори го нежно Добри. – Така отхвърляш Бога и Неговата помощ.

– Но …, – възрази Веско и спря.

– Мнозина Го отхвърлят днес, – въздъхна Добри. – Те се мъчат да изградят живота си върху собствени схеми и мечти. Но Господ е нашата сила и защита. Той единствено осигурява единственото правилно подреждане на всичко, което християните се стремят да постигнат за Него.

Веско вдигна глава и се усмихна, а след това добави:

– Да, Той е крайъгълния камък на плановете ми и всичко, което върша.

Слънцето се показа зад облака и огря всичко наоколо.

Валя. Гръмотевици разтърсваха земята. Светкавици раздираха небето. Камен бе увесил нос. Бе потиснат и угрижен.

Приятелят му Матей се чувстваше добре и независимо от лошото време се усмихваше.

– Има един от Facebook, който много ме дразни , – сподели Камен.

– Не забравяй, че всеки от нас е човешко създание, а да си човек, това означава да си направен по Божи образ, – засмя се Матей.

– Какво значение има това? – повдигна рамене Камен.

– Независимо как изглеждаш, какво си направил, какво вярваш, или за кого гласуваш, животът ти има значение, защото си направен по Божи образ, – обясни спокойно Матей.

– Какъв Божий образ? Погледни колко глупости правим всеки ден, – сбърчи нос Камен.

– Е, всички сме заразени от греха, – продължи Матей, – който се поражда от егоцентричност ни. Така ние смятаме себе си за по-висшестоящи и другите за по-нищожни.

– Е, това е, защото имат по-различно мнение от нас за неща, които имат значение за нас, – съгласи се неохотно Камен.

– Виж, грехът ни кара да забравим кои сме и чии сме. Ако не сме наясно с опасността от него, смятаме другите за виновни, но те не са проблема.

– А кой тогава?

– Те са просто хора, които се нуждаят от любов.

Камен зяпна приятеля си изненадано. За първи път чуваше такова нещо, а Матей продължи настървено:

– Чрез смъртта и възкресението Си, Исус направи път за изцерението ни от греха. Той ни кани да бъдем част от Божия план.

– И сега какво? – попита напрегнат Камен.

– Помоли Бог да ти помогне да намериш общи интереси с хората, с които не се разбираш.

– Може и да опитам …, – поклати глава Камен, въпреки че не бе уверен в този изход за ситуацията.

Два часа и повече Крум обясняваше на Спас, колко жестоко са се отнесли към него на работното му място.

– Когато ни нараняват, отговорът веднага е да си отмъстим, – каза Спас, – но така постъпват животните в джунглата.

– Лесно ти е на теб, – размаха ръце Крум, – нали не са те мачкали.

– Животът е труден, – съгласи се Спас, – но представяш ли си какво ще бъде бъдещето ти, ако не се справиш с гнева си?

– Какво?

– След време ще отидеш на лекар. Ще си направиш снимка, на която туморът на горчивината ще се е разраснал заплашително в злокачествено образование.

– Тогава какво да правя? – тежко въздъхна Крум.

– Това, което ти се е случило, не можеш да го промениш, но отношението ти към него може да се измени.

– Какво? Да им простя? Никога, – повиши глас Крум.

– Успокой се, – посъветва го Спас. – Да простиш, не означава, че който те е наранил е прав …

– Тогава какво? – прекъсна го бързо Крум. – Да го оставя така?!

– Прошката означава, че Бог ще направи това, което е правилно. На Него принадлежи възмездието.

Крум се намръщи. Тръсна глава и добави нервно:

– Не! Тая няма да я бъде! Я ги наказал, а може и да им прости, …. ами аз…

Стефан бе мисионер и пътуваше от църква на църква и от място на място.

Една дъждовна вечер той бе сам зад волана, а му предстоеше дълго пътуване.

Притеснен от ситуацията, той се помоли:

– Господи, помогни ми да остана буден през целия път и да стигна безопасно до мястото, където ще служа.

След няколко минути на пътя му помаха човек край шосето. Стефан обикновено не взимаше стопаджии, но този път си каза:

– Вън вали. Този човек ще се намокри, а после може да се разболее. Я по-добре …

Той спря колата и покани човека да се качи.

Стефан много се зарадва, когато разбра, че непознатия е християнин, който имал приятели, които като него вършили Божието дело.

Двамата се смееха и споделяха различни истории.

Изведнъж Стефан извика изненадано:

– Зазорява се. Изобщо не усетих как мина времето.

Непознатият мъж каза:

– Трябва вече да слизам. Стигнах …

– Преди да се разделим нека изпием по едно кафе, – предложи Стефан.

Непознатият се съгласи и двамата влязоха в крайпътното кафене. На раздяла си обещаха да се молят един за друг.

Дъждът бе спрял и слънцето ярко осветяваше всичко.

Стефан тръгна към колата и спря:

– Забравих да го попитам за името и да му взема телефония номер, – плесна се по челото той и се върна обратно в заведението.

Изглежда човекът си бе тръгнал.

– Извинете, – Стефан се обърна към келнера, – на къде отиде мъжът, който беше тук с мен?

– Мъж ли ? – изумен го погледна келнерът. – Тук бяхте само вие. Дори се изненадах, че поръчахте две кафета.

Стефан погледна към масата, където бе седял и видя, че другата чаша бе все още пълна.

Докато се връщаше към колата си, той изведнъж си спомни:

– Вън валеше, а човекът, когото качих в колата си не бе мокър, а чадър нямаше.

Мартина бе разтревожена. Тя набираше телефония номер на съпруга си и нервно пристъпяше от крак на крак.

Когато той вдигна, тя едва не се изплака:

– Нашата кола претърпя непланирано разглобяване, – обясняваше тя напрегнато и объркано.

– Какво се е случило?, – попита съпругът ѝ. – Добре ли си?

– Аз съм добре, …. но … колата …, – започна да се запъва Мартина.

– Какво с колата? – нетърпеливо я попита съпругът ѝ.

– Кафето, което бях поставила на специалната поставка отпред се преобърна и се плисна навсякъде …. Опитах се да отделя крака си от педала на газта, но нещо се обърка …. И всичко се завъртя.

Съпругът бе доста разочарован, че така е завършило пътуването ѝ, а резултатът бе наистина неочакван.

Той въздъхна и си каза:

– Надявам се този път да е разбрала повече неща. Колата ще възстановя и тогава ще бъдем готови за ново пътешествие.