Възможно ли е, това да се е случило?

След няколко седмици плаване в потопения ковчег, че чуваха отново удари по дървения корпус.

– Още една дупка? Досадни кълвачи!, – изръмжа Ной.

Той закърпва дупката и продължи да мърмори:

– Ще ви дам на совите, чувате ли? Не си мислете, че няма да го направя!

Кълвачите започнаха да надига отново глава, малко след като ковчега се издигна над водите.

– От къде продължават да се появяват тези дупки в корпуса“ – зачуди се Ной. – О, таман бях забравил за кълвачите. Дървено корито с кълвачи, Господи, това направо е досадно.

Оказа се, че има проблем на долната палуба с бобрите.

– Къде е вълкът? – развика се Ной. – Точно, когато ми е нужен, него го няма.

Той размахваше заплашително ръце срещу бобрите и крещеше:

– Ей, кой направи яз от моята кухненска маса?!

Нямаха край неприятностите.

Ной тежко въздъхна и попита Господа:

– Боже, дали трябваше само да докарам животните в ковчега или е необходимо и да ги запазя?

Дългоочакваното слънчево време най-после дойде.

Едни се радваха,а други гледаха небето и си казваха:

– Времето е променливо. Може пак да завали.

Росица и Мариана бяха от първите. Те искаха напълно да се насладят на слънчевите лъчи, за това излязоха в близката гора.

Гледайки отгоре малкото си градче потънало в зеленина двете момичета се усмихваха и възторжено сочеха къщата на бай Михо, болницата, новооткрития цех за консерви, …

Росица внезапно спря огледа и попита приятелката си:

– Как мислиш, кога другите виждат в нас Исус?

– Може би, когато в къщи всичко е наред, учителката е доволна от нас, – започна да изброява Мариана, – чувстваме се добре, търпеливи сме, внимателни, любвеобилни, …

Росица вдигна нетърпеливо рамене и зададе следващи си въпрос:

– Нима другите не са способни да бъдат такива?

– Да де, те също могат, – съгласи се Мариана.

– Тогава? – завъртя глава Росица.

Мариана въздъхна дълбоко и отговори кратко:

– Не знам.

– Представи си, – започна предизвикателно Росица, – боли те глава, крещят ти, телефонът постоянно звъни и като вдигнеш спира, а от кухнята мирише на изгоряло и въпреки всичко това ти си търпелива, мила, внимателна и любяща. Какво ще си кажат хората около нас?телефон

– Това поведение е неестествено.

– И?

– Другите ще виждат Исус разкрит в нас.

Атанас отново бе притеснен.

Ранните утрини за него бяха най-лошите, защото сам оставаше с мислите си.

Поради предишните кризи, които бе преминал, той бе намерил думи подходящи за подобни случаи.

Те бяха на Хъдсън Тейлър и гласяха следното:

„Има жив Бог. Той е говорил в Библията. Той има предвид това, което казва, и ще направи всичко, което е обещал“.

– Тези думи, – каза си Атанас, – идват от години на ходене с Бог и ми напомнят кой е Той и всичко, което може да направи през времена на болест, бедност, самота и скръб. Това не е просто да знаеш, че Бог е достоен за доверие, Тейлър сам е изпитал Неговата надеждност.

А помните ли кой бе Хъдсън Тейлър?

Той бе човекът, който се довери на Божите обещания и Му се подчини, за това хиляди китайци отдадоха живота си на Исус.

Когато сме изправени пред тревожни моменти, Бог може да ни помогне да не се колебаем в ходенето си с Него, защото Той е достоен за доверие.

Вальо целия се тресеше от плач:

– Не е честно! Никой не може да избира родителите си. Защо тогава ме упрекват несправедливо?

Дядо Вълчо чу воплите му и каза:

– Виж как цар Йосия направи своя избор в началото на царуването си.

Вальо веднага се настрои да слуша поредната история на дядо си. Той много обичаше такива, защото от всяка една, научаваше нещо ново.

– „Той върши това, което бе право пред Господа, като ходи напълно в пътя на баща си Давида, без да се отклони на дясно или на ляво“, – дядо му цитира стих от Библията, а след това добави. – Той се е върнал назад, намерил е прародител, достоен за подражание и е решил: „Ще бъда като него“!

Вальо попита дядо си:

– Какво искаш да кажеш?

– Не можеш да избираш родителите си, но можеш да избереш своя наставник, възпитател или съветник. С други думи казано този, на който ще подражаваш.

– А какво е станало с цар Йосия? – поинтересува се Вальо.

– Той избрал Давид, който бе избрал Бога, затова в живота му нещата започнаха да се нареждат. Йосия разби идолите, събори олтарите.

– Интересно, не бях чувал тази история, – заинтригуван сподели Вальо.

От къде ще я чуе, когато родителите му не бяха християни като дядо му и не четяха Библията?!

Старецът продължи:

– Йосия все едно е казал: „Това, което бащите ми са учили, аз не го приемам. Това, което те прегърнаха, аз отхвърлям“. Йосия беше намерил Бога на Давид и Го беше направил свой.

– А аз кого да последвам? – тръсна нервно глава Вальо.

Старецът потупа внука си по рамото и го посъветва:

– Ти можеш сам да направиш избор за пътя си, който ще поемеш, но внимавай кой и какво избираш.

Димчо понякога бе наказван от майка си. Тя не му позволяваше да играе на компютърни игри, защото прекаляваше и губеше представа за времето.

Днес майка му отиде до магазина. Баща му бе починал миналата година.

Димчо седеше сам само четиридесет минути, но се чувстваше тъжен.

За това се обади на баба си, майката на баща му. Тя бе мила, добра старица и обичаше много внука си.

Димчо ѝ се оплака:

– Мама ме наказва много жестоко.

И отчаяно заплака.

Причината за обаждането и сълзите бе, че Димчо искаше повече внимание и любов.

– Сега седя сам. Мама отдавна излезе, още сутринта. Няма нищо за ядене, а аз съм гладен, – продължи с оплакванията си момчето. – Бабо, не плачи, мама сигурно ще ме нахрани като се върне. А и не мога да играя. Мама ми забрани и ми взе всичките играчки.

Старицата отсреща плачеше и продължаваше да слуша оплакванията на внука си:

– Мама иска да се омъжи. Чух, че каза това на съседката. Сигурно ще ме прати в някое сиропиталище. Мама не ме обича.

– Добре, Димчо, скоро ще дойда, – проплака бабата по телефона.

Скоро след това майка му дойде от магазина. Момчето бе приключило разговора.

То посрещна майка си радостно и се зарадва на лакомствата, които тя му донесе.

Димчо напълно забрави за разговора с баба си.

На другия ден старата жена пристигна с представител от социалните служби и човек от местната полиция.

Получи се голяма разправия. Започнаха разпити и проверки …

Накрая всички се разплакаха, а бабата се тюхкаше:

– И аз съм тръгнала да спасявам внука си. От какво? Да ме пита човек и аз не знам…..

Понякога сме недоволен, но трябва да знаем, че всяко оплакване води след себе си сериозни последствия.

Ако се нуждаете от утеха или насърчение, не е нужно да се оплаквате и да прекъсвате отношенията си с близките хора.

За това помислете добре, преди да почнете да мрънкате на някого.