Тази вечер крана на сълзите на Нешо бе отворен. Той се въртя цяла нощ в леглото.

Неспокойни мисли измъчваха сърцето му.

Всички надежди за бъдещето му бяха смачкани.

Това напълно разби сърцето му.

Треперещите му устни повтаряха едно безкрайно:

– Защо? Защо? Защооооооо …?

Когато бе най-отчаян, отговора го настигна:

– Исус, тъй като Той е прославен и възвеличен в живота ни чрез нашето страдание. Вярвай Му.

Нешо усети, че чувството за вина, пречеше на всеки изблик на радост.

За това падна на колене и извика със сетни сили :

– Сега, когато нямам отговор на въпросите си, не разбирам защо се случва всичко това с мен, изцяло Ти се доверявам и оставам всичко в Твоите ръце. Само Ти знаеш, кое е най-доброто за мен.

Минчо бе харесал много Юлия. Един ден той се престраши, приближи до нея и попита:

– Ще дойдеш ли с мен на вечеря в близкия ресторант?

Момичето се усмихна и отговори:

– Да. В колко часа?

– Ще бъде ли удобно в 19:30?

– Добре.

Вечерта Минчо бе много изненадан. Една възрастна двойка седеше на масата, която бе запазил за тях двамата с Юлия.

Виждайки изненадата на младежа, мъжът изясни нещата:

– Всичко е, както трябва. Ние сме родителите на Юлия и дойдохме с нея на първата ѝ среща.

А момичето уточни:

– Исках да ги запозная с „бъдещия им зет“.

От родителите последваха въпроси:

– Какво работите?

– Каква е заплатата ви?

– Какви са плановете ви за бъдещето?

Минчо се чувстваше затворен в стая за разпит.

Последната капка бе, когато майката предложи на младежа:

– Не е лошо да поканите родителите си в ресторанта, за да се запознаем …

Минчо скочи като опарен и обяви:

– Срещата е приключена. Напускам заведението, а вие ако искате можете да останете колкото желаете.

В гората бе определен участък, в който трябваше да се изсекат дърветата. Бе наета една бригада, която трябваше да извърши това.

Когато работата приключи, дойдоха да извозят отсечените дървета.

Едно огромно дърво с много клони не бе отсечено. Под неговата сянка можеха да застанат хиляди човека.

– Защо сте пощадили това дърво? – попита един от шофьорите.

– Това дърво е напълно безполезно, – каза един от дървосекачите. – От него нищо не можеш да направиш.

– Как не можеш? Я виж колко много клони има, – обади се друг от превозвачите.

– Да, но нито един от тях не е прав, – поясни същият мъж.

– Нали е дърво? Поне за огрев ще стане, – поинтересува се първият шофьор.

– Дума да не става, – махна с ръка един възрастен мъж между секачите, – ако го запалиш, димът му вреди на очите.

– И какво накрая излиза? – засмяха се няколко души.

А възрастния мъж поглади бялата си брада и каза:

– Ако сте полезни, ще ви отсекат и от вас ще направят мебели. Красиви ли сте, ще станете продукт и ще ви продадат в магазина …

– А тези който са напълно безполезни? – прекъсна го един млад шофьор.

– Тогава ще пораснете, – продължи старецът, – ще станете огромни, но хиляди хора ще намират сянка под вас.

Трън бе влязъл в крака на Емил и той плачеше. До него се приближи Милен и го докосна по рамото.

– Дай да видя крака ти, – каза му той.

– Много боли, – изплака Емил, – по-добре не го докосвай.

– Има някои на този свят, които могат да измъкват тръни, – усмихна се Милен. – Това те са научили от Бога.

Емил доверчиво подаде крака си.

– Добре, извади го, но гледай много да не ме боли.

Такива „умения“ са забележителни със съпричастност и състрадание към другите в техните болки.

Този образ на страдание като дълбоко вкоренен трън, изисква нежност и умение, за да бъде премахнат, но остава. Той ни напомни за това колко сме нараними и че трябва да копаем по-дълбоко, за да развием истинско състрадание към другите и към себе си.

В този разрушен свят, никой от нас не остава без да бъде наранен. Болката и белезите са дълбоко вкоренени в нас, но още по-дълбока е любовта в Христос.

Обичайте достатъчно нежно, за да извадите тези тръни с балсама на състраданието. Бъдете готови да прегърнете приятел и враг, за да намерите заедно изцеление.

Весела бе осемнадесетгодишна, когато баща ѝ почина. Кандидатства и не я приеха. Започна работа и се чувстваше смазана.

Трудно ѝ бе да се моли, но каза:

– Небесни Отче, моля Те да се намесиш.

Може да ви звучи наивно и глупаво, но Весела бе сигурна, че Той ще я послуша.

Години по-късно тя си спомни за случая и си каза:

– Бог е бил наясно с мъката в сърцето ми през цялото време. Като се върна назад виждам, че Той навсякъде е присъствал в живота ми.

Понякога сме толкова съкрушени от обстоятелствата, че не можем да изкажем пред Бога това, което изпитваме.

Дали мънкаме или плачем в Неговото присъствие, Той ни слуша.

Всичко, което трябва да направим, е да дадем товара си на Бога и да го оставим в Неговите ръце.

Важното е да Му се доверим. Бог ще разреши ситуацията на Своето време и по Своя начин.