Съпруг и съпруга седят в кухнята вечерта и си говорят:
– Знаеш ли, нашият съсед се оказа доста умен човек? – нервно каза жената.
Мъжът ѝ я погледна учудено:
– Защо мислиш така?
Жената се намръщи и ядосано каза:
– Помниш ли, когато на нашият син му подариха за Нова година барабан.
Мъжът ѝ кимна с глава:
– Е?
– Той единствен се досети да попита сина ни: „А ти знаеш ли какво има вътре в него?“

Една млада жена се прибирала от работа. Без да иска задрала калника на колата в бронята на друга кола.
През сълзи започнала да обяснява на другия шофьор участник в произшествието:
– Това е нова кола. Купихме я преди няколко дни. Сега какво ще кажа на мъжа си?
Шофьорът на другата кола ѝ съчувствал, но казал:
– Трябва да обменим номерата на колите и номерата на свидетелствата ни за шофиране.
Когато младата жена извадила големия кафяв плик с документите, изпаднал един лист хартия.
На него с уверен мъжки почерк били написани няколко думи: „В случай на пътно-транспортно произшествие … помни, мила, аз обичам теб, а не колата“.

В момента набира популярност трогателно видео, на което се вижда слон събиращ разпръснати в близост до жилищна сграда боклуци.
„Ако тези неща могат да правят дори животните, тогава защо да не можем и ние?“ С такъв въпрос е адресиран до публиката този видеоклип.
Мъдрият гигант е пленил сърцата на стотици хиляди потребители на YouTube. За по-малко от седмица видеото със слона чистач е гледано над 800 хиляди пъти.
На видеото не може да се определи държавата, където е заснет слона, това могат да бъдат Индия, Южна Африка, Танзания, Кения, Мозамбик и Тайланд.
Някои потребители на  YouTube, смятат, че това е постановка.
– Този слон е обучен, няма съмнение. Как тези животни могат да знаят какво е боклук? В техния свят няма такова нещо, – е написано в един от коментарите на видеото.
Мисля, че дори да е обучен, трябва да се замислим сериозно над въпроса: Къде изхвърляме боклука си?

Свещеникът Бернард Кинфи, духовник от католическата църква продължава мисията си в Централноафриканската република, като помага на жертвите от въоръжените конфликти, независимо от техния статут или религия.
Когато терорът наближил малкото селце Босимптил, разположено в северозападната част на Централноафриканската република, живота на местния свещеник и доктор, 32 годишния Бернард Кинфи, коренно се е променил. Свещеникът, разтърсен от кървавите плодовете на междурелигиозния конфликт, тръгнал да спасява всеки човек, независимо от религиозната му принадлежност. На тази цел духовник служи в продължение на две години, като през последните няколко месеца е спасил стотици, ако не и хиляди мюсюлмани и християни.
Потокът от бежанци, нуждаещи се от помощта на Бернар, не спира нито за миг. Малкия храм и болница в Босимптил са станали единственото убежище на стотици километри наоколо. Тук намират подслон и необходимата медицинска и материална помощ десетки семейства. Много от които  Бернард лично превозват в относително безопасния Камерун.
Свещеникът често се налага под свистенето на куршимите, да извежда мирните жители от зоната на престрелките. Той не се бои открито да осъдии двете страни на конфликта. Веднъж закривайки с гърдите си 14 годишно момче, го е спасил от явна смърт.
Животът на Бернард не минава без ежедневните задължения свързани с погребването на жертвите на терористите. Знаейки, че той не оставя без дължимото прощаване нито един от убитите, терористите му казвали къде има натрупани мъртви тела.
За две години безкористна служба на хората Бернард е внушил в сърцата на радикалите суеверен страх. При появата си в черна дреха с кръст на гърба въоръжените до зъби бойци се успокоявали, а най-неподатливите командири започвали преговори.
– Мисля, че им харесва моята дреха, – шегува се свещеникът.
Трудът на този безкористен свещеник дълго време е останал неизвестен, докато сътрудници на Human Rights Watch не са „открили“ този невероятен човек в процеса на работата му.

Тереза го слушаше внимателно. Приятно ѝ бе да беседва със Станчо. Той подбираше внимателно думите си и говореше мъдро. Разсъждаваше задълбочено, от него човек можеше да научи много неща.

– По-добре би било изобщо да не се влюбва човека, – каза Терез, – тогава остава недосегаем за болката, която могат да ти причинят другите.

– Много хора живеят така и изглеждат напълно доволни от живота, – каза спокойно Станчо. – Но дали това наистина е така?

– Колко от тези хора живеят сами по собствено желание? – продължи да расъждава Тереза. – А може би не се е появил в живота им някой, който да ги спаси от самотата?!

– Има голяма разлика между примирението и приспособяването към самотата, и съзнателния избор да останеш сам.

Тереза го погледна внимателно. очите му бяха съсредоточени в една  точка, а расъжденията му се изливаха бавно и спокойно:

– Основния въпрос е, защо изобщо трябва да се влюбваме? Това биологическа зависимост ли е?

– А може би любовта е мотивацията, – каза колебливо Тереза, – хората да се съберат, за да създадат поколение.

– Ако всичко се свежда до това обяснение, – смръщи вежди Станчо, – защо тогава сме склонни да обикваме не само хора, но и идеи, предмети, дори места?

– Всички наши емоции като че ли са насочени към самосъхранението ни, – засмя се Тереза.

– Страхът, бягството, битката за прехраната, омразата, зависта, всичко това е свързано с оцеляването.

– Можем ли да твърдим, че чувствата имат за цел, да развиват душевния ни потенциал?

– Чувствата ни помагат да съпреживяваме, – опита се да обясни Станчо. – Ако обичаме някого, се опитваме да разберем, какво е да бъдеш на негово място.

– Да изпитваш съчувствие, това е много важна способност, нали? – попита Тереза.

– Така се научаваме да разбираме страданията на другите. Така че чувствата ни карат да израстваме в морално отношение.

– Възможно е, – съгласи се Тереза.

Градината отпред вече тънеше в мрак. Небето беше ясно. Но звездите оставаха почти незабележими от светлините на големия град.

Двамата седяха дълго в мълчание. След това си пожелаха лека нощ и всеки тръгна към дома си натежал от мисли.