Пепа и Боби посетиха свой приятел в болницата. Лесно влязоха при него, защото една услужлива медицинска сестра ги заведе точно при болния, но на връщане, щом излязоха от асансьора …

Не можеха да открият къде е входната врата. Като че ли нарочно, никой не видяха, скитайки се по полуосветените коридори.

Цялата болница бе като един голям лабиринт.

Най-накрая срещнаха един човек, на когото се оплакаха:

– Тук всички коридори изглеждат еднакви. Не знаем как да излезем навън.

Като видя объркването им, човекът поясни:

– Много лесно се отива до изхода, само трябва да следвате следните указания …

Той им посочи стрелките. Обясни коя на къде сочи и как да се ориентират.

Следвайки съветите на непознатия, Пепа и Боби най сетне стигнаха до входа и ги огря слънчева светлина.

Така и Исус покани обърканите и изгубени да Го последват от духовната си тъмнина:

– Аз съм светлината на света. Който Ме следва, никога няма да ходи в тъмнината, но ще има светлината на живота.

В Неговата светлина можем да видим препъни камъни, грях и слепи петна в себе си.

Ако Му позволим да махне тъмнината от нас, Той ще осияе със светлината Си сърцата ни.

Вместо да се лутаме в живота си, можем да потърсим Исус за насока и Той няма да закъснее да освети пътя ни.

На дядо Петър годините му съвсем не бяха малко. Тази година през декември ще навърши 95 години, а все още бе жизнен и пъргав, не се даваше лесно на младите.

Всички му се учудваха. Хвалеха го, но за него това нямаше никакво значение.

Веднъж на шега го попитаха:

– Дядо Петре, на колко години се чувстваш?

Старецът завъртя глава, усмихна се, тупна с длан по коляното си и отговори:

– 25-30 годишен.

– Аааа …, възкликнаха младите наоколо.

– Е, ако бях казал, че съм на 8-10 години, – усмихна се дядо Петър, – тогава със сигурност в мен щеше да живее наранено дете. И това ще бъде следствие на многократни емоционални наранявания. Така че, въпреки че хронологично съм възрастен, все още говоря, мисля и разсъждавам по детски.

Хората го слушаха със зяпнали уста, а той продължи:

– За да върна живота си назад, трябва да се справя с тези детски рани и да порасна психически и емоционално.

Той пооправи калпака си и добави:

– Има едно детинско нещо, което много от нас правят …

– И какво е то? – попита най-нетърпеливият от слушателите.

– Опитаме да накараме друг човек да ни утвърди и да ни накара да се почувстваме стойностни. Ние даваме част от себе си всеки път, когато го правим.

– Алтернативата?! – извика високо Стойчо.

– Това е като възрастни да помним, че сме обичани и утвърдени от Творецът, този, който ни е създал. Затова, – размаха показалец дядо Петър, – позволете на детето да „порасне“ във вас.

Късно вечерта Димова се прибираше след дълъг разговор с приятелката си. Тогава видя в тъмната уличка хора, които бяха си послали картон и спяха на тротоара.

На другия ден тя сподели това с учениците си и ги попита:

– От какво се нуждаят тези хора?

– Храна, – каза Петьо.

– Пари, – обади се мълчаливият Слави.

– Сигурно място, – добави Даниела.

Изведнъж Даря скочи и високо каза:

– Те се нуждаят единствено от надежда.

– Искаш да кажеш, че те очакват да им се случат добри неща? – попита заинтересовано Димова.

– Не, – закърши ръце Даря, – те се нуждаят от увереност в това, на което се надяват.

Даря говореше за вярата в Исус Христос макар и не пряко.

Всички в класа знаеха, че тя ходи на църква, за това често ѝ се присмиваха за странните изказвания.

И днес се случи същото. Повечето от децата се закискаха, а на Димова ѝ трябваха десет минути за да умиротвори класа.

Какво е това върховно добро, на което вярващите в Христос могат да се надяват с увереност?

Обещанието за влизане в Неговата почивка.

А какво включва тя?

Божият мир, увереност в спасението, разчитане на Божията сила и убеденост за бъдещ небесен дом.

Светът наистина се нуждае от надежда.

Божието истинско и сигурно уверение е, че в добри и лоши времена Той ще има последната дума и няма да ни подведе.

Когато Му се доверим, знаем, че Той ще оправи всичко за нас на Своето Си време.

Явор тропаше гневно с крак, докато се връщаше в къщи. Той бе едва осем годишен, но бурно изразяваше емоциите си.

Днес трябваше да играе първия си футболен мач, но заваля силно и цялото игрище бе наводнено.

– Нали Бог контролира всичко, – роптаеше Явор, – защо допусна да вали точно днес?

Баща му съвсем не се изненада от гнева му. Та нали синът му задава въпроса, който задаваме, когато нещата не вървят така, както сме се надявали:

– Ако Бог може да направи нещо, защо е позволил това да се случи?

– Бог можеше да преобрази ситуацията за миг, защо не го направи? …..

Бащата на Явор реши да насърчи сина си в този критичен момент и му каза:

– Бог винаги работи за Своя народ, дори когато не виждаме или не разбираме какво прави. Той постига нещо много по-голямо в нашите объркващи обстоятелства.

Явор вдигна рамене. Той съвсем не бе съгласен с това.

А баща му продължи:

– И когато най-накрая го видим, ще имаме още повече причина да Го хвалим.

Нека Бог ни помогне да се доверим на делото Му в живота си, дори когато не виждаме какво прави Той и потърсим множество причини, поради които да Го хвалим.

Недю тихо приближи до майка си и плахо попита:

– Мамо, аз от къде съм се появил?

– Намерихме те в зелето, – усмихна се тя.

– Как в зелето …? – Недю погледна уплашено майка си.

Дядо му, който бе наблизо, чу въпроса на внука си и скастри снаха си:

– Стига си залъгвала момчето, кажи му, че си го родила в болницата.

Недю тръсна глава и попита:

– А това за зелето … от къде е?

Баба му, която влезе в стаята, бе чула само част от разговора, но бързо се намеси:

– Зелето се събира септември или най-късно октомври. За това родените през тези месеци са „намерени в зелето“.

– Аха, ясно, – усмихна се Недю, – нали аз съм роден в началото на септември.

– Освен това, – започна да дообяснява бабата, – вместо чаршафи едно време на родилките са подлагали зелеви листа.

– Не е ли могло нещо друго? – смая се Недю.

– Зелевите листа са се смятали за лечебни. – поясни бабата. – При раждане главата на бебето е можела да се подуе, тогава се използват зелевите листа …

– И то оздравявало ли? – стресиран попита Недю.

– В зависимост от индивида, след 3-8 седмици, – уточни майка му. – Този метод на лечение все още е запазен в народната медицина.

Недю успокоен от получената информация започна леко да се усмихва и да си бъбри:

– В зелето съм бил намерен а?!