Веднъж в трамвая Айнщайн по навик четял. Когато кондукторът дошъл до него, той без да го погледне, извадил от джоба си предварително приготвените пари за билет и му ги подал.
– Не стигат, – казал кондукторът.
– Не може да бъде, – отговорил ученият без да откъсва поглед от книгата.
– Казвам ви, че не стигат, – спокойно казал кондукторът.
Айнщайн още веднъж поклатил глава, това не може да бъде.
Кондукторът се възмутил:
– Тогава бройте, тук са 15 пфенига. Те не стигат, трябват още пет.
Айнщайн бръкнал в джоба си и действително намерил нужната монета. Станало му неловко, но кондукторът се усмихнал и казал:
– Няма нищо, дядо, просто е нужно по-добре да научите аритметиката.

Бащата на Валентин носеше съндъчето с инструментите си. Когато застана близо до вратата изведнъж залитна към ъгъла на стаята.
Там стоеше прекрасна ваза. Майката на Валентин много я обичаше и никога не я оставаше празна. Такава трудно може сега да се намери по магазините, беше я открила в старата къща на родителите си.
„Полетът“ на мъжа към вазата я залюля. Бащата на Валентин протегна ръка, за да я задържи, но не стигна до нея.
Чу се неприятен звън и хиляди парчета се разпиляха на пода.
Майката и бабата на Валентин веднага подадоха глави на вратата, а като видяха какво е станало и двете се намръщиха.
Мъжът се взе в ръце, погледна двете жени в очите и тихо каза:
– Простете, – и безпомощно вдигна ръце.
Майката на Валентин замълча, а после се усмихна и каза:
– Няма нищо, ще купим друга. Може и по-хубава да намерим ….
Валентин, който присъстваше на инцидента, гледаше смаяно родителите си.
– „Простете“! – повтори на себе си момчето. – Една единствена дума и нямаше кавги и сълзи. Навярно в нея има нещо специално. Чудна дума, направо вълшебна.

Жена оглежда множеството килими и тъй като ѝ е трудно да реши какво точно да вземе, се обръща към продавачката за съвет:
– Бих искала да взема един за детската, но да не е марков. Какво бихте ме посъветвали?
– А колко деца имате? – попита продавачката.
– Седем, – усмихна се смутено жената.
– Седем! – ахна продавачката. – По-добре асфалтирайте пода!

Константин Философ не издържа голямото напрежение и падна на легло в Рим. Боледува много дни. В тези негови страдания, далече от родината и от мястото на своята мисионерска дейност, Бог му изпрати небесна утеха.
Получи дивно видение, след което сърцето му се изпълни с необикновена радост. И сред болките си той започна да пее псаломския стих:
„Зарадвах се, когато ми казаха: да идем в дома Господен“.
Предупреден чрез небесното посещение за близкия си край, който ще го въведе във
вечния дом Господен, той се облече в хубави дрехи и целия ден прекара в духовно веселие, като каза:
– От сега вече не съм служител ни на царя, ни на другиго някого на земята, но само на Бога Вседържителя.
С тези думи той подчерта, че до сега се  бе чувствувал като пратеник на византийския император и  бе свързан с неговата църковно-държавна политика, но сега вече не е. След като заяви, че отсега нататък ще бъде служител само на Бога, той изрече следния бележит афоризъм, достоен за философския му ум:
– Не бях, бидох и съм во веки. Амин.
С това изповяда, че след като бе приведен от небитие в битие – не бях и след като живя известно време на земята – бидох, оттук нататък ще бъде безсмъртен во веки.
Не познаваме по-сбито изповядване на истината за човешкото временно битие и вечно безсмъртие от това на Св. Константин.
На другия ден философът прие пълно монашеско пострижение – велика схима, при което му бе даден името Кирил.
Безмълвен и молитвено вглъбен, той бе пропътувал много земи като мисионер, а сега се готвеше в продължение на 50 дена за последното си пътешествие, този път
не мисионерско, а небесно.
Предсмъртната му молитва бе произнесена със сълзи на очи и с издигнати към Бога ръце:
– Боже, моля те да бъде опазено повереното ми стадо от безбожната злоба на езичниците, хулещи Господа, да се затрие триезичната ерес, да се разрасне Христовата църква и да се дойде до единомислие на вярващите в истинската вяра на православното изповедание. Благодаря ти Боже, задето ме удостои, колкото и недостоен да съм, да проповядвам Евангелието. Предавам цялото си дело в Твоите ръце.
После се обърна към брат си Методий със следните трогателни думи:
– Ние с тебе бяхме като два вола, които теглят една бразда. Аз падам на
браздата и свършвам своя ден. Знам, ти обичаш много своята планина Олимп. Но заради планината недей оставя своето учителствуване! Чрез него повече можеш да се спасиш!
Тъй и на смъртния си одър св. Кирил продължи да мисли за духовното просвещение на еднокръвните славяни.
След като целуна всички, умиращият каза:
– Благословен да бъде Бог, Който не ни остави да станем плячка на невидимите наши врагове, но строши тяхната клопка и ни избави от тлението.
С тези думи издъхна на 14 февруари 869 г., а беше само на 42 години.