Съществуват много конфузни положения с висшите американски политици по време на посещенията им в чужбина.

Такова се оказало и гостуването на Джералд Форд в Австрия през 1975 г. То започнало болезнено, в истинския смисъл на думата, положение.

Валяло. Било мокро и хлъзгаво. Американският президент, слизайки по стълбата на самолета, се препънал и полетял надолу …..

За щастие той не потеглил за ръка съпругата си, която го съпровождала при тази визита.

Трябва да се отбележи, че Форд имал репутацията на запален спортист.

Това спъване и падане пред многобройна публика е станало предмет на много шеги.

Понякога изглежда, че през последните десетилетия, светът изглеждаше замръзнала на мястото си и човечеството не измисля нищо ново освен смартфони и подобни технически средства.

За щастие, това не е така. Съществуват множество реални технологии, който могат да изненадат и най-взискателните от нас.

Едни са предназначени за война, а други за мирното ни ежедневие, но така или иначе цивилизацията ни се придвижва технически напред.

Например, бионичната протеза е проявление на естественото развитие на технологиите за изкуствени крайници. В XXI век протезите за ръце и крака се правят от въглеродни влакна и титанови сплави.

Но най-интересното е, че новите разработки се управляват с помощта на ума на човека.

Такъв крак е получил исландецът Гудмундур Олафсон, който не е могъл да ходи още като дете.

Бионичният крак чете сигналите на живата мускулна тъкан и реагира като истински.

Андрей и Радослав от малки бяха неразделни. Те заедно играеха и се веселяха. Винаги намираха нещо интересно, което да ги увлича и двамата.

Минаха години и приятелите решиха да си намерят работа, с която да се занимават през целия си живот.

Веднъж Андрей дойде при Радослав и му се похвали:

– Срещнах един много богат човек. Той ще ме научи правилно да инвестирам и управлявам парите си. От него ще науча как да преумножа това, което притежавам.

Радослав се зарадва за приятеля си и го помоли:

– Кажи някоя дума и за мен на този човек. Нека ме вземе за свой ученик и да ме научи да инвестирам добре и аз.

Но човекът отказа да вземе още един да обучава.

След няколко дни Радослав развълнуван отиде при Андрей:

– Скоро и аз ще се науча да инвестирам. Срещнах много добър човек, който ще ме научи да инвестирам своята любов към хората, да им помагам, да ги подкрепям. Просто да ги обичам и да се грижа за всеки един от тях.

Андрей се засмя:

– Това е пълна глупост. Чиста загуба. Няма нищо да получиш от такова инвестиране.

Но въпреки всичко уважил изборът на приятеля си.

След няколко години Андрей и Радослав трябваше да се разделят. Пътищата им се разминаваха много години.

Изминаха десет години и Андрей стана много богат човек. Той преживя много финансови изкачвания и падения. Смяташе, че напълно е овладял изкуството да инвестира.

Но всичко това беше малко за него. Той искаше още по-голямо богатство. На практика Андрей нямаше минута свободно време, за да се наслади на това, което имаше. Безпокойството и напрежението никога не го напускаха.

Даже, когато жертваше част от парите си за хората, те отново идваха и искаха още. Да дава вече му беше трудно, алчността не му даваше покой.

Веднъж Андрей реши да посети приятелят си от детството и да види какво бе постигнал в живота си. Той разпита за селото, в което живееше Радослав и отиде при него.

Андрей се изненада на спокойствието и хармонията, които царяха на това място. Имаше чувството, че е попаднал в друг свят.

Той намери къщата на Радослав и разбра, че не беше единствения човек, който иска да се срещне с него. Много хора чакаха на опашка, за да поговорят с Радослав.

Най-накрая дойде реда и на Андрей. Той видя приятелят си облечен в бели дрехи., изглеждаше като истински цар.

Когато Андрей погледна в добрите и любящи очи на приятеля си, се разплака от радост и щастие.

Радослав го прегърна и цялото напрежение на Андрей се изпари. Тревогите и притесненията му изчезнаха, а в сърцето му настъпи мир.

Андрей се усмихна и с треперещ глас каза:

– Приятелю мой, ти си истинския инвеститор.

– Да, скъпи, дивидентите от Любовта е любов.

Учени след проведени изследвания стигнали до извода, че повишаването на заплатите не прави хората щастливи.

Експерти от Университета на Стърлинг доказали, че увеличаването на доходите не е пряко свързано с нивото на удовлетвореност при хората.

Експериментът е бил проведен от учени в Германия в продължение на осем години. През този период, специалистите наблюдават 18 хиляди възрастни участници.

Изследваните хора разказвали за жизнения си стандарт и споделяли информация за това, как доходите им се покачват. Оказало се, че повишаването на работната заплата, не довело до по-голямо удовлетворение в живота им.

В процеса на изследването било доказано, че нивото на дохода не влияе върху степента на щастие у човека.

Факт е, че чувството за удовлетвореност от живота се влияе от много фактори, които не могат да бъдат закупени за пари, такива като наличие на семейство и приятели, здраве и самореализация.

В сиропиталището доведоха малко момиченце. То се казваше Таня. Имаше големи сини очи и рижи къдрици, които се преплитаха безразборно на главата му. Когато влезе в детския дом, то се почувства несигурно и се оглеждаше плахо наоколо.

Наближаваха празници и децата в дома тръпнеха в очакване.

Сутринта дойдоха група младежи, от някакво предприятие и донесоха подаръци. Всичките пакети бяха раздадени на децата. Нито едно от тях не бе забравено.

Таня също получи подарък. Тя го стискаше здраво и с нетърпение очакваше времето, когато щяха да ѝ позволят да го отвори. От него така ухаеше на шоколадови бонбони, хрупкави вафли и …. на мандарини.

„О, мандарини, – помисли си радостно Таня. – опитах ги само веднъж …..бяха толкова сочни и вкусни“.

За миг тя забрави за своите незгоди. Струваше ѝ се, че щастието …. са тези мандарини.

Гостите си тръгнаха и децата се прибраха по стаите си. Таня едва бе влязла в спалното помещение, когато я приближи Рада. Тя командваше всички момичета в групата и те я слушаха.

– За новодошлите е твърде рано да ядат сладко, – каза Рада, грабна пакета на Таня от ръцете ѝ и го завъртя във въздуха,  – ще им изпадат зъбите.

Останалите момичета се засмяха. Таня също се засмя, но какво можеше друго да направи, тя бе шокирана и сериозно се изплаши.

Скоро момичетата я забравиха. Те разтваряха шумно пакетите си и показваха една на друга какви бонбони бяха им се паднали. Из стаята се носеше приятна аромат на корите от обелените мандарини.

Таня седеше до прозореца и гледаше навън. Тя не искаше да плаче, но сълзите сами се търкулваха една след друга от очите ѝ.

Когато легнаха да спят Таня започна да си мечтае:
„Ще дойде някой добър вълшебник и ще ме отведе оттук, далече от този мръсен град, от това мрачно сиропиталище, от дракащите се и крещящи деца“.

На сутринта Таня се събуди. Отвори шкафчето си и замръзна на място от изненада. Там имаше шест бонбона и цели три мандарини.

Таня вече е голяма жена, но и до сега си спомня за добрата ръка, която ѝ бе доставила толкова радост, в онази сутрин, когато тя се чувстваше отхвърлена и нещастна.