Произведенията на изкуството са като на снимка, при когато се използва обектив и химия. На нея се отпечатва играта на светлината и сянката…

Ето през такава призма пречупва реалността всеки творец. Той преработва действителността, отразявайки всеки фрагмент, който попадне в полезрението му, в зависимост от своята чувствителност към света.

„Печалта на духа“ е странно словосъчетание. Може би това е свързано с  копнежа и очакването в сърцата на много хора. Писателят е свръхчувствителни клетка в социалния организъм. Това е първата клетка, която реагира на отровните неща, които вредят или повреждат човечеството.

„Печалта на духа“ е основния лайтмотив, витаещ в атмосферата на произведенията на изкуството: песни, книги, картини, … нещо вътре в хората е в плен, очаквайки избавление.

Животът не отива отвъд границите на времето и пространството.

Но има една рядка категория креативни хора, които са успели да се измъкнат от пределите, преодолявайки „печалта на духа“.

В техните произведения се чувства нещо особено, самият живот, за който не се е говорило до сега. В техните разкази няма тщеславие, нищо се стига до успокоителното „всичко ще бъде наред“. Те са като лампи на тъмно място.

Светлината, излъчвана от тях, е повече от всичко друго, за всички от малки до големи. Те осветяват тесния проход надалече в суматохата.

Спомням си думите на Христос: „Вятърът духа гдето ще, и чуваш шума му; но не знаеш отгде иде и къде отива; така е с всеки, който се е родил от Духа“.

Симон беше добър поет. Поканиха го на едно пиршество. Той трябваше да рецитира свои стихове, написани в чест на домакина.

Поетите имат понякога странни хрумвания. Между стиховете, които бе донесъл за пиршеството, Симон бе вмъкнал и такива, които възхваляваха и прославяха Бога.

Домакинът много се засегна от това и каза на Симон:

– Ще платя само половината от уговорената цена. Нека другата ти плати твоя Господ. Щом толкова го почиташ и признаваш повече от мен.

Всички започнаха да се смеят на идеята на домакина.

– Прав е, – обади се някой от гостите, – кой е поканил Симон на пира, неговия Бог ли?

Малко по-късно в залата влезе един от прислужниците и пошепна на ухото на Симон:

– Отвън те чакат двама мъже.

Симон вдигна рамене изненадано:

– Никого не очаквам. Какви са тези мъже?

– Назоваха името ти, – допълни прислужникът.

Симон стана и напусна пиршеството. Излезе навън, огледа се, но никакви хора нямаше наоколо.

– Сигурно някой се е пошегувал с мен, – засмя се Симон.

Когато се обърна отново да влезе на пиршеството, се чу странен шум. Сякаш се пукаха и трошеха каменни стени.

До Симон долетяха викове на умиращи… Покривът на дома, в който бе преди малко, рухна пред очите му. Единствено той бе оцелял от пира.

Телата на загиналите така бяха смазани, че близките им не можаха да ги разпознаят. Но Симон освен поет имаше и друга дарба. Всичко, което виждаше се запечатваше в съзнанието му.

Той водеше близките на загиналите из руините и като стигнеха до нечии премазани останки, посочваше с пръст и казваше:

– Това е онзи, който търсихте.

Той бе запомнил, кой къде е седял до мига, когато бе паднал покрива.

Радой чуваше шума от долните етажи на къщата, но това като, че бе някоя друга къща в някоя друга страна. Стържещ звук се разнасяше от местенето на тежки сандъци по каменен под. Долавяше разговори на простонароден латински.

Може би това е Утопия. В самия център на това място, се намира град на име Амауротум – градът на мечтите.

Уморен от усилията да разбере тайните на света Радо се отпусна на леглото.

Долови някакво движение до себе си и извърна глава, за да види кой е. Беше Михо, момчето, което му помагаше в последно време.

– Спомням си, – прозвуча дрезгаво гласът на Радо, – Кале, алхимиците, машината за развиване на паметта.

– Джако прави такава за нашия владетел, за да стане най-мъдрия в света, – каза бързо Михо, – но той едва ли ще се научи да я ползва.

– Това са фантазии, – каза Радо, а температурата му се покачваше.

– Не, истина е, – възкликна Михо. – Има един човек в големия град, който е създал жива душа. Цялата от вътре е покрита с малки рафтове. На тях можеш да намериш определени свитъци, изписани откъси, които изпълняват ролята на ключове.  С тях отварят кутия с ключ, в която има друг ключ, който отваря друга кутия с ключ и т.н. Тези ключове не са направени от метал, нито кутиите от дърво.

– Какви са тия щуротии, които ми разправяш, Михо?

– Това съвсем не са щуротии, – възмутено реагира Михо. – Те са изградени от човешки дух и ще остане, когато всички други книги бъдат изгорени. Ще ни дават възможност да помним не само миналото, но ще знаем и бъдещето. Ще виждаме формите и обичаите, които един ден ще се видят на нашата земя.

– Това ми звучи доста налудничаво, – каза Радо. – Аз искам машината за паметта на Даниел.

– Казват, че побягнал от страната и оставил недовършена машината, – каза Михо.

– Знаеш ли, чух за него, че не говорел и не се хранел, потресен от възможностите на сглобеното от него устройство.

– Други разказваха, – започна плахо Михо, – че от машината излезли демони и го подгонили. Той побягнал и оставил всичко, и книгите, и дрехите си, нищо не взел със себе си.

– Дали не са останали някакви чертежи от изобретението му, – с надежда каза Радо.

– Има ли смисъл, – засмя се Михо. – Така и така нищо няма да разберем от драсканиците му. Какво точно е представлявало това негово изобретение, едва ли някой ще разбере някога.

– Печатна преса, която сама пише книги и ги отпечатва. Мозък, който функционира отделен от тялото…. Това ми се иска да видя …. Как е постигнал това? – въздъхна дълбоко Радо.

Двамата замълчаха. На Радо не му оставаше много.

„Може би тази нощ ще си отиде“ – помисли си Михо и очите му се насълзиха.

Навън се стъмваше. Денят избледняваше и отстъпваше място на нощта. Вятърът накланяше дърветата, а дребни капчици оросяваха листата. Природата е готвеше да заплаче.

Кокаин влияе на електрическата активност на сърцето и причинява спазъм на артериите, което може да доведе до инфаркт или инсулт, дори при здрави хора.

Живеенето близо да летище предизвиква негативно влияние на здравето на хората. Рискът от смърт при инфаркт е с 20 процента по-висок при хора, които живеят в зони с повишен шум. Данните са получени в резултат от статистически изследвания.

Многократно инфарктът е поразявал диригентите, като Felix Motley през 1911 г., а също и Joseph Kaylbert през 1968 г. Известни са десетки диригенти, които са пострадали при от инфаркт или инсулт по време на дирижирането.

Рискът от инфаркт се увеличава двойно за хора, които живеят сами.

2/5 от хората с инфаркт умират преди да постъпят в болница.

Един от рисковите фактори е полът на човека. Оказва се, че мъжете са по-склонни да страдат от инфаркт, отколкото жените.

Зина бе от две години в дома. Майка ѝ бе починала, а баща си не бе виждала изобщо. Наближаваше празник и тя усещаше нетърпението на децата край нея.

Щяха да дойдат хора в дома и всеки от децата щеше да получи подарък.

– Дано дойде онази …. усмихнатия батко с къдравата коса, – замечта се Мира.
Тя си спомняше колко добър беше към нея и ѝ помагаше да се придвижи по стълбите.
Тони знаеше, че ще получи някаква играчка, но сърцето му жадуваше някой да го прегърне, да поговори с него. Не помнеше майка си, нито баща си. Когато видеше някое малко дете хванало за ръце родителите си, весело да бъбри с тях, му ставаше мъчно.

Лена, често се криеше в някой ъгъл и дълго плачеше. Между хлипанията ѝ едва се разбираха откъслечни фрази:
– ….. подарък, някаква крас …. кукла…… аз искам мам…. да ме прегръща ……да ми пее…разказва приказ …..ходим на разход…..

Виктор размахваше сабя и даваше заповеди, но там  в него биеше едно детско сърце, жадуващо за ласка и любов.

Жанет гледаше през прозореца и внимателно разглеждаше отминаващите хора. Взираше се настойчиво във всяко лице. Понякога трепваше като малка пеперуда с крилца и шепнеше:

– Мама, ето я идва, не ме е забравила.

Жената с бързи крачки наближаваше вратата на дома…. и отминаваше. Тежка въздишка се отронваше от Жанет. Малкото момиченце с големи сини очи, още таеше надежда, че майка ѝ ще дойде и ще я вземе.

Станимир се люлееше на стола като махало на стенен часовник. Той не говореше, а когато искаше нещо мучеше и размахваше хаотично ръцете си. Щом не го разберяха, започваше да крещи и да си хапе.

Леля Надя  се грижеше за тях. Прегръщаше ги и ги милваше по главата, но тя знаеше, че всяко от децата мечтаят за мама и татко, някой да го обича и да го приема с недъга му.

Наближаваха празници и домът ще се изпълни с подаръци, лакомства, музика и шум, но всичко това щеше да отмине и всяко от децата отново щеше да остане със своята болка и мъка.