Дълго време се твърдяло, че единственият обект, който се вижда от космоса е Великата китайска стена.
Но тази стена е трудно да се види, особено ако не знаеш къде да я търсиш. Това е потвърдил даже и първият китайски тайконавт Ян Ливей.
Що се отнася до други обекти, то от космоса добре се виждат египетските пирамиди.
Ако астронавтът погледне по-внимателно, може да различи много големи градове, шосета, летища и язовири.
Пътят беше прав, почти без завои. Стоян шофираше по шосето без да мисли, въртеше волана автоматично. Просто си слушаше радиото и се любуваше на гледката.
Вече наближаваше работното си място, когато изведнъж възкликна:
– Но аз не отивам на работа! Нали бях ли тръгнал на гости у Стефан?
На кой ли не се е случвало подобно нещо? Повечето от нас са свикнали да изминават един и същи път всеки ден. И изведнъж осъзнаваме, че не отиваме там, където трябва. Просто се движим по навик.
Животът на Стоян, както и на всеки от нас е забързан максимално. Поемаме по познатия път и изведнъж …
– От време на време трябва да се спирам, – каза си Стоян, – за да реша накъде отивам и дали искам там да отида.
Приятелят му Слави често го съветваше:
– Попитай се: Накъде ме води сърцето ми? Кой ще ми показва пътя в живота? Кого ще следвам?
Когато го слушаше така да говори Стоян си казваше: „Трябва ли да го слушам? Или по-добре да правя това което съм решил? А не трябва ли да бъда малко по-отзивчив към другите? Май трябва да им служа с по-голямо желание и готовност?!“
Не винаги човек може да отговори на всичките си въпроси, но поне ще смени посоката, ако има нужда от това.
– Всичко, което трябва да направя, – реши накрая Стоян, – е да се събудя и да следвам пътя, който ме води към целта.
Под страшния натиск към 5 часа следобед Волинската височина бе изоставена и турците затвърдиха позициите на нея. След това веднага предприеха настъпление към важната Централна височина, която решаваше участта на Шипка.
Това бе една мъчителна борба! Сили вече се бяха изчерпали. Главите натежаха, погледите помътняха.
Краят идваше! Увереността на защитниците на прохода бе разколебана.
Колко дни вече се биеха? А помощ не идваше от никъде.
В изстрадалите и измъчени души на опълченците нещо се скъса. Само чудо можеше да ги спаси.
Ето и Самарското знаме бяха готови да изгорят. То бе вече отковано от дръжката. Само един миг и последната искра щеше да изгасне.
В този момент в най-страшната психологическа криза някой запя между опълченците „Шуми Марица“. Прав, с изправена глава, без да обръща внимание на свирещите около него куршуми, майор Челяев също запя.
Това не беше последна молитва, а зов за решителна борба. Опълченци неволно трепнаха и подеха песента. Освежителните звуци на марша като че ли ги съживиха и вляха нови сили в душите им.
– Марш, марш, с генерала наш, – пееха опълченците от всички дружини. Гласовете им укрепнаха. Погледите им отново заблестяха. Уморените мускули се стегнаха. Нова струя от сили се вля в телата им. И те се ободриха. Дружната песен се носеше над всички защитници. След малко тя се превърна в ураган.
Наелектризираните звуци на Химна преминаваха и събуждаха все нови и нови неподозирани сили. Върху окървавените скали на Шипка израснаха обновени хора. Това бяха се превърнали в гиганти, готови за нови подвизи.
Българският химн извърши чудо. Преди още да се роди България, той зае вече своето място.
В най-решителния момент този химн стана и молитва, и зов, и победен вик. Опълченците се сраснаха със скалите. Погледите им започнаха да искрят.
В този момент турците започнаха настъплението си. Само преди няколко мига те може би щяха да успеят, но сега вече беше твърде късно! . . .
И макар атаката на турците да бе посрещната само с последните няколко снаряда от Централната батарея, въпреки че нямаше вече патрони за пушките, турците бяха спрени.
Победата беше им обърнала вече гръб… И Шипка беше спасена.
Откъм Габрово се бяха задали части от 4-та стрелкова бригада. Радостен вик се изтръгна от сърцата на защитниците. Екна вик на тържество.
Шепата стрелци се хвърлиха върху турците около шосето и ги прогониха, а след това тръгнаха нагоре към другарите си. Те бързаха да им помогнат, да облекчат положението на онези, които бяха издържали докрай, изтръгвайки победата от тържествуващите ръце на врага.
Пристигналата първа група стрелци заеха веднага Централната височина. Посрещна ги ново мощно ура. Въодушевление обзе цялата позиция. Не беше важно колко нови сили са дошли на помощ, важно бе тяхното неизмеримо морално значение. Опълченците се прегръщаха.
– Ура! Ура! – ехтеше Шипка.
– Ура! – повтаряше Балканът.
Заедно с частите на 4-та стрелкова бригада пристигна и генерал Радецки. За кратко време турците бяха отхвърлени, както от шосето, така и от Волинската височина, а вечерта за пръв път през тези тежки дни спря пушечният и артилерийският огън.
След 4-та стрелкова бригада в прохода през тази нощ бяха пристигнали вече и две други бригади, а от Севлиево пристигаше цялата 2-ра дивизия. Към полунощ в прохода пренощуваха 20 дружини с 36 оръдия.
Преломът бе настъпил, а по-късно дойде и победата.
Силвия бе едва на 13 години, но и бе много тежко на сърцето. Само за една седмица загуби баща си и брат си.
Двамата бяха ходили за гъби в гората, но на връщане , когато вървели покрай шосето, шофьорът на един голям камион бе загубил управлението му и ги бе удари. Баща ѝ почина два дни след катастрофата, а брат ѝ в края на седмицата.
Слънцето грееше ярко, птиците пееха, но Силвия бе глуха и сляпа за всичко това. В душата ѝ бе пълен мрак. Тя често гледаше двата празни стола на масата с насълзени очи. Бе загубила всяка надежда. Имаше чувство, че е пропаднала в някаква яма и не може да се измъкне от нея.
В продължение на една година търсеше нещо, което да я изтръгне от унинието и депресията в лапите, на които бе попаднала.
Един ден нейната приятелка Елица и каза:
– Знаеш ли в Библията пише: „За всичко благодарете, защото това е Божията воля за вас в Христос Исус“.
– Мога ли да благодаря за трагедията в живота си? – скептично попита Силвия.
– Вникни в смисъла на думите, – посъветва я Елица.
– Нима човешкото сърце може непрекъснато и за всичко да е благодари? – още по- отчаяно каза Силвия.
– Това е въпрос на доверие и вяра, – не я остави на мира Елица.
– От къде да взема тази вяра? Как мога да се доверя, при положение, че мъката и болката са обвили сърцето ми?
– На това можеш да се научиш. Когато чувстваме, че скръбта ни обзема, можем напълно да се доверим на Господа, защото Той ще ни изтръгне от отчаянието и ще ни даде надежда.
Силвия дълго стоя с наведена глава, а после прошепна:
– Господи помогни ми! Аз съм толкова отчаяна….. Много ме боли за загубата, която претърпях….. Знам, че не си ме изоставил….. помогни ми да ти благодаря и в тази ситуация.
Изведнъж като, че ли някаква сянка се изтръгна от Силвия. Лицето ѝ светна, тя се усмихна и радостно възкликна:
– Бог винаги е с мен!
Беше прекрасен пролетен ден. Следобед. Димитър разхождаше кучето си из квартал.
По пътя срещна дядо, който бе излязъл с внучките си на разходка. Когато приближиха шосето старецът каза на по-малкото момиче:
– Не пресичай преди да дойда и да се огледаме!
Но малката лудетина тичаше към шосето без да се оглежда. Нямаше коли, така че мина безпрепятствено.
Дядото се усмихна и каза на Димитър:
– Все не слуша, какво да я правя.?!
Димитър сериозно се замисли: „Не постъпвам ли и аз така спрямо Божието Слово?Вместо да почерпя мъдрост и да живея според Него, все бързам. На всичкото отгоре съм напълно уверен, че мога да се справя с всичко сам.
Старецът изгледа изпитателно Димитър и сякаш прочел мислите му каза:
– Изправим ли се пред трудностите, едва тогава разбираме, че се нуждаем от Бог, за да преодолеем опасностите и изкушенията.
Димитър наведе виновно глава, а дядото продължи:
– За щастие Бог ни обича, прощава и е грижи за нас, дори когато не му се покоряваме. Аз обичам моята внучка, нищо че е палава, прощавам ѝ всички лудории и не преставам да се грижа за нея.
„Така е, – помисли си Димитър, дори, когато правим глупости, той плаче с нас ако сме се наранили, прощава ни и лекува раните ни. И това прави, защото ни обича“.
–