Лауреатът на Нобелова награда по физика Лев Ландау много си патил поради собствената си срамежливост.

Струвало му се, че хората край него виждат само неговите нелепости и тайно се смеят зад гърба му.
Тогава той решил с клин клин да избие, т.е. да отиде срещу страховете си.

Ето веднъж какво се случило с него.

– Мога ли да ви задам един въпрос? – обърнал се Ландау към един самоуверен брадат човек, приличащ на предприемач или търговец от времето на новата икономическа политика.

Човекът спрял.

– Защо носите брада? – със любезен тон продължил Ландау, въпреки явната опасност, идваща от събеседника му.

А за да се отучи да преживява и да се тревожи от чуждото мнение Лев Ландау се разхождал по Невския проспект с шапка, към която бил прикрепен балон.

Температурите бяха станали рекордно ниски, но хората като че ли не забелязваха това. Загрижени и притиснати от проблемите на ежедневието, загръщаха се по здраво в дрехите си и крачеха мрачно на фона на белия пейзаж.

Асен бе свършил занятията си в музикалното училище. Изскочи бързо навън и се разтрепера.

Студът го щипна по откритите части на тялото му, а той придърпа краищата на палтото си и се сви.
След като покрачи малко се постопли. Погледа му бе привлечен от реката. Студът бе сковал в ледена хватка водите ѝ.

– Реката се е заледила, – каза си Асен. – Вместо да продължавам по улицата нагоре, докато стигна моста, не мога ли да пресека тук по реката върху леда? От тук е по-близко до в къщи.

Съмнението не се стърпя и се обади с тънкото си гласче:

– Ледът е крехък. Може да се пропука. Ще паднеш в студената вода. Наоколо минават малко хора. Кой ще ти се притече на помощ?

– Глупости, – размаха ръце Асен, – аз да не съм 100 кила. И без това постоянно ми натякват, че съм много слабичък и трябва повече да ям.

– Не отивай, – отново се обади съмнението. – Опасно е.

Но това, като че ли стимулира момчето и то тръгна смело към реката. Първите му крачки върху леда бяха неуверени, но след като усети стабилност под краката си, закрачи по-смело.

Колкото повече наближаваше средата на реката, толкова повече нещо смущаваше сърцето му, но Асен продължи упорите да крачи напред.

Чу се леко:

– Хряс, – последва го по-силно, – тряс ….

Асен нямаше време да осмисли положението, нито да реши, какво да направи. Ледът се пропука под краката му, и за броени секунди, той се намери в ледената прегръдка на студената вода.

Дрехите му, наквасени в белезникавата и мразовита течност, започнаха да го теглят надолу …

Краката и ръцете му се вдървиха от студа. Той се замята, опитвайки се да се отскубне от нестабилното си положения.

– Помощ, – отчаяно закрещя Асен, – пом…..пом…щ.

Ена жена го бе забелязала от прозореца на близкия блок още, когато смело крачеше по леда и продължи да го наблюдава.

– Този малкия си търси белята, – въздъхна притеснено тя.

Когато видя как леда се пропука под него, жената взе телефона и нервно взе да набира номера на спасителната служба:

– Ало, ало – припряно завика тя в слушалката, – момче ….пропука се леда … река, ще се удави….. блоковете на текстилния….

Жената изтича отново на прозореца, но момчето не се виждаше никъде. Тя бързо облече палтото, нахлупи шапката си у хукна надолу по стълбите.

Нашият герой бе изваден от един младеж, който минаваше от там. Когато мъжете от спасителната служба пристигнаха, намериха момчето в едно топло помещение, което се намираше на близко, загърнато в сухо одеяло.

– Ти ли си плувал по това време в реката? – опита да се пошегува един от мъжете.

Асен го погледна безпомощно.

– Кой те извади?

Асен вдигна рамене. Младежът, който му бе помогнал си беше тръгнал.

Скоро пристигна и линийката. Откараха бързо Асен в болницата. Тъй като лекарите не откриха никакви травми или наранявания, го пуснаха да си върви в къщи.

Мъжете от спасителната служба дълго питаха за човека, който е извадил момчето от реката, но никой не го бе видял, накъде бе тръгнал, нито някой го познаваше.  Той се бе появил навреме, а след това незабелязано си бе заминал.

В тролейбуса пътуваха баба и внук. Детето бе 3-4 годишно. Момчето имаше прекалено голяма глава, която бе покрита със шапка, завързана под брадата му.

Бабата от време на време го поглеждаше и жалостиво цъкаше с език, сякаш казваше: „Как може такъв изрод да се роди“.

Детето попита баба си:

– Бабо, аз крал ли съм?

– Крал, крал …., – отговаряше бабата и клатеше глава.

Жената, която седеше срещу тях, не издържа и възмутено каза на бабата:

– Защо се отнасяте толкова незаинтересовано към момчето? Навярно нещо го е заинтересувало. В главата му може да се е зародило някоя приказка….. А вие даже не искате да знаете за това?!

Бабата изведнъж избухна:

– Глупак е той, не крал.

И дръпна ядосано шапката от главата му. На главата на момчето стоеше кристална ваза.

– Отиваме в поликлиниката…, – безпомощно повдигна рамене бабата, – за да свалят вазата….

Людмил вървеше напред и си проправяше път сред тълпата. Изведнъж някой извика. До стената на гарата стоеше девойка и плачеше.

Приближиха се две състрадателни жени и се опитаха да я утешат. Пътници натоварени с куфари и чанти се спряха любопитни, извиха глави, за да разберат какво става.

Людмил решително се обърна, извини се на някой, когото неволно блъсна и бързо стигна до девойката, която държеше куфар и раница в ръцете си.

– Какво  стана? Защо плачеш? – попита я Людмил.

– Тук дойдох да се явя на изпит, а сега се прибирам в къщи, но на гарата някой ми открадна портмонето с билета и всичките ми пари, – хлипайки обясни момичето.

Людмил се обърна към събралите се. Свали шапката си, сложи в нея няколко банкноти и каза:

– Граждани, нека да помогнем на това момиче!

Селянка бръкна в пазвата си, развърза кърпичката си, извади няколко монети от нея и ги пусна в шапката. Мъже вадеха от джобовете си и кой монети, кой банкноти, всеки слагаше според възможностите си. Шапката бързо се напълни.

Момичето гледаше изненадано хората и вече не плачеше. Тя се много стесняваше. Никой до сега не бе ѝ обръщал такова внимание.

И този непознат мъж, който се бе заел още от началото да ѝ помага, когато тя бе отчаяна и безпомощна. Сама там на гарата, тя не знаеше какво да прави. Към кого да се обърне, като никой не познаваше?

Девойката започна да вика:

– Достатъчно, вече има пари, за да си платя билета.

Людмил се усмихна:

– Още малко. Нали по пътя трябва нещо да хапнеш.

След това той ѝ даде събраните пари. Взе раницата на рамото си, вдигна куфара и ѝ каза:

– Трябва да тичаме. Влакът скоро ще тръгне.

Един крал искал правилно да управлява народа си, за това се обърнал за съвет към един мъдрец:

– Как трябва да постъпва човек, за да управлява както трябва народа си?

– Трябва да имаш пет достойнства и да премахнеш четири недостатъка, – отговорил мъдрецът.

– Кой са тези пет достойнства? – попитал краля.

– Благородния мъж показва милост, но не поема разходи. Не предизвиква злоба и гняв у хората, когато ги кара да се трудят. Неговите желания са несъвместими с алчността. Той е величествен, но чужд на високомерието. Страшен, но в него няма свирепост.

– А какво означава „да показва милост, но да не поема разходи“?

– Да бъде добър към хората и да използва всичко, което им носи изгода. Това не е ли милост, която не изисква разходи? Ако на хората, които им се възлага работа и могат да избират труд, който е по силите им, това ще предизвика ли гняв у тях? Когато се стремиш към човечност и я постигаш, от къде може да се появи алчността? Благородния мъж не смее да прояви пренебрежение, когато има работа с многочислени или немного велики и малки. Това не е ли величие, без високомерие? Благородния човек носи необходимата шапка и дрехи, погледът му е пълен с достойнство, той е толкова внушителен, че когато хората го гледат изпитват трепет. Такъв човек не е ли страшен, но без да бъде жесток?

– А какви са четирите недостатъка? – попитал краля.

– Да накажеш тези,  които не си инструктирал, това означава да бъдеш жесток. Да искаш дадено изпълнение, без да си предупредил по-рано, означава да проявиш насилие. Да забавяш заповед и в същото време да добавяш срок за изпълнението ѝ, нанасяш вреда. Ако в кой да е случай се ограничаваш, да дадеш какво да е на хората, това означава да се отнесеш формално към нещата.