Такова нещо не може да се види всеки ден, но когато настъпи води до бурен смях.

Бе краят на работния ден. Всички бяха изморени и всеки си мечтаеше час по-скоро да се прибере и да се заеме с любимите си занимания.

Маршрутката бе пълна. Жена държеше на коленете си дете. До нея седеше младеж, около 24 годишен, със слушалки на ушите. Той бе притворил очи и се наслаждаваше на музиката, която си бе пуснал на смартфона…..

В колата влезе бременна девойка с голям корем. До нея пристъпяше възрастна жена, навярно бе майка ѝ.

И двете се огледаха, но празни места за сядане нямаше. А и никой не даваше вид, че ще отстъпи място на бъдещата майка.

– Какво ще правим? – попита тихо бременната.

Възрастната жена отново огледа хората и си избра „жертва“ – най-младия пътник. Хвана бременното момиче за ръка и го помъкна към дремещия младеж.

Двете застанаха пред него, но той не реагира.

Тогава възрастната жена го докосна по рамото и той отвори очи. Тя му показа с кимване големия корем на момичето, като се надяваше, че ще разбере какво иска да му каже.

Младежът премигна сънено. Без да разбира какво става изобщо, скочи, погледна уплашено момичето и ужасен каза:

– Не съм аз! Честно, ….. нищо не съм ѝ направил! За първи път я виждам, ….. въобще не я познавам!

Хората в маршрутката едва не паднаха от смях.

Младежът се изправи. Момичето така се смееше, че трябваше да придържа големия си корем, за да не падне.

Младежът изгледа смеещата се аудитория, махна с ръка и извика:

– Вие сте луди!

А на следващата спирка бързо се изниза от вратата.

В кухнята че усещаше оживление. Марта, режеше, вареше, запържваше и какво ли още не. А от една голяма тенджера се долавяше приятен аромат на вкусна яхния.

Скоро мъжът ѝ щеше да си дойде гладен от гората. Хляба кротко стоеше в месала увит и чакаше времето, когато стопанинът на дома ще го разчупи.

Чу се скърцане на каруца и конско пръхтене.

– Дойде си, – каза си Марта.

В стаята влезе мъжът ѝ Стоил и свекърът ѝ Дечо. И двамата шумно я поздравиха и в един глас заявиха:

– Гладни сме като вълци. Какво има за ядене.

Хвърлиха горните си дрехи и се настаниха край масата. Марта разсипа по паниците още топлата яхния, а Дечо посегна към хляба и го разчупи на парчета.

След като утолиха глада си, двамата мъже се облегнаха доволни на столовете си.

– Добри животновъди сте били, – каза Дечо на снаха си.

Марта и Стоил дълги години бяха работили в близката кравефермата. Двамата даваха най-много мляко, чиято маслеността му бе доста висока.

– И другите така разправяха, – засмя се Марта, – когато работехме във фермата.

– Не, става въпрос за нещо друго, – каза Дечо.

И ето какво разказа възрастния човек в подкрепа на казаното.

– Със Стоил се връщахме от гората. И гледам на отсрещния хълм пасат крави. С тях бяха Въло и Надето. Тогава Стоил каза: „Това са нашите крави. Искаш ли да ги извикам тук?“ Не му повярвах и той веднага изсвири с уста, а после се провикна: „Йоно, Пено елате тука!“ Кравите наостриха уши и хукнаха надолу към нас, след тях тръгнаха и другите животни. Когато кравите дойдоха при нас започнаха да ближат ръцете на Стоил и да му се галят.

Очите на старецът се насълзиха:

– Ако не бях го видял, никога нямаше да повярвам. Добри пастири сте били с мъжа си, Марто. Бог да ви поживи!

След това Дечо стана и тръгна към портата, обърна се и рече:

– Добри стопани сте …..

Досадно бръмчене край ушите, накара Станчо да остави компютъра и да подгони нахалната натрапница. Чу се пляскане с ръце, след това удар с палка, последвано от неудовлетворение:

– Пак избяга! Ще те хвана няма да ти се размине, – закани ѝ се Станчо.

Ася надникна в стаята, за да види от какво толкова недоволства сина ѝ.

– Пак ли гониш мухи, – усмихна се тя.

– Дразнят ме, – призна, бърчейки нос Станчо.

– А знаеш ли, че мухите правят много повече, отколкото само да ни притесняват? – попита Ася.

– Ти се шегуваш, не може да бъде, – възрази Станчо. – С какво може да бъде полезна една муха?

– Освен да те притесняват, мухите опрашват растенията, унищожават мършата, същински санитари на природата. Изяждат органичния материал в тръбите за отпадни води и много други неща.

– Досега никой не ми е разказвал за това, – каза Станчо. – За това поголовно ги избивах, щом влязат в стаята.

– Трябва непременно да ти дам книгата на Ерика Маккалистър „Тайният живот на мухите“. Там много добре и с нотка на хумор тя разказва за своите двукрили „кумири“.

– Ще ми бъде интересно да я прочета, – въодушеви се Станчо.

– С тази книга, тя иска да напомни на хората, колко е важна ролята на мухите за нас.

– Разкажи ми още за мухите, поне това, което знаеш, – помоли Станчо майка си.

– Без „шоколадовите мушици“ не би имало шоколад.

– Как така?

– Те обичат да опрашват какаовите дървета и прехвърлят полен от едно растение на друго.

– Още, искам още нещо да науча за тези насекоми, – настояваше Станчо.

– Има мухи, които ядат паяците отвътре.

– Отвътре? – не повярва на ушите си Станчо.

– Ларвата на такава муха прониква в не много голям паяк и започва да го яде. Така тези мухи, могат с години да живеят в паяка.

– И тези си ги бива, – засмя се Станчо.

– О, това е нищо, – засмя се Ася. – Хищната муха Holcocephala fusca  има големи очи и отлично зрение. Благодарение на тях улавя други насекоми.

– Знам, че обичат да обикалят нечисти места, – каза Станчо.

– Така наречените канализационни мухи се хранят с органичния материал в канализационните тръби. Така те чистят тръбите и ни отървават от неудобството на това съседство.

– Те кацат и върху трупове, – намръщи се Станчо, като си припомни неприятната гледка.

– Изследователи са установили, че те не само се се хранят с разлагащите се тъкани, но и със секретите си предотвратява разпространението на патогенни бактерии.

– Има ли още полезни действия, които извършват тези наглед неприятни създания? – попита Станчо.

– Плодовата мушица или дрозофилата най-често се използва за генетични експерименти. Около 61% от известните човешки заболявания имат разпознаваемо съответствие в генетичния код на плодовата муха.

– А дали мухите могат да мислят? – попита Станчо. – Всеки път когато посегна да ги ударя, сякаш усещат посоката на удара ми и бягат.

– Експерти, правили различни биологични изследвания, са стигнали до извода, че мухите са способни да мислят. Мозъците им вземат решения въз основа на няколко фактора – миризма, памет, глад и страх.

– Всички ли мухи са изследвани?

– Съществуват около 160 хиляди видове мухи, но има много, които трябват да се открият и изследват. Те могат да бъдат и милиони.

Станчо взе в ръка една от убитите от него натрапници и внимателно започна да я изучава. Днес за него се бе открил един нов свят.

Във входа живееше странен мъж. Той бе около педесет годишен. Винаги беше облечен с костюм и носеше тъмни очила.

Веднъж децата от входа се бяха събрали в градинката пред блока и коментираха този странен тип.

– Знаете ли, – каза веднъж Гошо, – той живее съвсем сам.

– Жена няма ли? – попита любопитната Лили.

– Нито жена, нито деца, – каза съвсем сериозно Гошо.

– Същински Фантомас, – усмихна се Жоро.

– Я да го проверим този, – каза решително Сашо, – май не му е чиста много работата.

– Никой не живее така, -съгласи се Пламен, – не съм го виждал да приказва с някого.

– Сигурно нещо крие, – загадъчно каза Мимето, – да сте виждали очите му, все тези тъмни очила носи и изобщо не се усмихва.

– Елате, – повика ги с ръка Стилян.

Той беше едро дете за годините си, малко ъгловато и обикновено предвождаше малката детска банда, когато трябва да се правят пакости.

Децата мълчаливо го последваха. Стилян влезе във входа, застана пред вратата на загадъчния мъж. Леко се надигна на пръсти, натисна звънеца и се скри. Децата като по команда го последваха.

Когато мъжът с тъмните очила се появи на вратата, там вече нямаше никой и той се прибра.

Стилян повтори още два пъти номера си, а след това децата излязоха на пейката отпред. Те се превиваха от смях. Всеки от тях си спомняше всяка отделна реакция на мъжа, когато отваряше вратата, а там нямаше никой.

Това не бе единствения номер, който му погодиха. Но всички от групата бяха доволни, че са накарали странния човек да прояви раздразнение.

Вечерта Лили се похвали на баба си:

– Да знаеш какви номера му правехме, на оня затвореният …. на втория етаж…

И момичето разказа за всички реакции на мъжа, който бяха дразнили целия следобед.

– Не е трябвало да закачете човека, – въздъхна баба ѝ. – Цял живот е бил разузнавач, а сега явно си почива.

Лили наостри уши:

– Разузнавач, – каза тя тихо на себе си. – Ето защо е толкова потаен.

Стана ѝ жал за човека. И тя реши да му подари най-ценното, което имаше, нейната котка.

Грабна пухкавото кълбо в ръцете си и бързо изтича на вторият етаж. Позвъни внимателно и зачака. Когато мъжът се показа, Лили протегна ръцете си, в които държеше любимата си котка и каза:

– Вземете я, за да не се чувствате самотен.

Марин имаше напрегнат ден и беше много изморен. Този път не погледна към хладилника. Премина през хола без да обърне внимание на телевизора и се строполи на кревата в спалнята. Жена му го бе изпреварила. Изглежда и нейният ден не бе минал леко.

Лошото е, че когато човек е преуморен или е бил натоварен прекалено много психически, иска да заспи, но не може. Марин дълго се въртя в кревата и със завист слушаше спокойното дишане на жена си, която кой знай кой сън вече сънуваше.

Изведнъж се чуха силни удари по тавана им. Галя се събуди и попита сънено мъжа си:

– Какво става? Да няма земетресение или някой ураган ни е връхлетял?

Двамата седнаха на леглото и се заслушаха в необичайния звук. Имаха чувството, че някой иска да пробие тавана.

– Какво е пощръкляла баба Ирина посред нощ? – попита изнервено Галя.

– Тя е възрастна жена, не мога да се карам с нея, – каза примирено Марин.

– Така ли ще седим цяла нощ, – възмути се Галя, – утре сме на работа.

Марин ококори очи и се заслуша внимателно. Той дръпна жена си за ръката.

– Галя, чуй добре този звук…..това е морзова азбука…

– И предава сигнал за помощ SOS, – каза Галя наострила уши. – Навярно баба Ирина е зле.

Марин скочи от леглото и звънна на Бърза помощ, след което двамата се понесоха към горния етаж.

Разбиха вратата и намериха старата жена на пода. Внимателно я вдигнаха на леглото и зачакаха Бърза помощ.

– Знаех си аз, – едвам се усмихна баба Ирина, – нали Марин е бил моряк, не може да не разпознае сигнала.

Оказа се, че през нощта ѝ станало лошо, но тя не могла да стане от леглото. Едва се добрала до бастуна си и започнала да предава сигнала за бедствие.

– А ти от къде го знаеш? – попита Марин.

– Някога бях радистка, – каза баба Ирина.

Скоро дойде лекар с екип от Бърза помощ.

– Хубаво сте направили, че се обадихте, – каза лекарят, – още десетина минути и тази жена вече нямаше да я има.

Когато чуха историята за страшния зов за помощ предаван по морзовата забуха, всички от екипа много се смяха. Лошото бе отминало.

Баба Ирина спасиха, но всяка вечер, когато Марин си лягаше, все се ослушваше за странни звуци в „ефира“.