Денят беше слънчев, но някаква болка и мъка тежеше въз въздуха, които не вещаеха нищо добро за разходка. От вън се чуваха крясъци, викове, ругатни и стенания. Всички се натрупана на прозореца. Това, което видяха ги смрази. На площада отпред се виждаше голяма група от хора, обкръжена от въоръжени, които ги блъскаха едни в други. Между тях имаше жени, възрастни хора, но не и деца. Имаше мъже, който яростно избитваха насочените дула на наобиколилите ги и нещо крещяха, но следваше удар и съпротивилият се мъж падаше на земята.

Изведнъж се чу мощен залп. Площадът се покри с трупове на хора. От тях потече море от кръв. Същинска касапница.

По стълбите тичаха уплашени хора. Викаха и крещяха обезумели:

– Идват! Ще ни убият!…Бягайте….

Бравата на вратата се размърда и в стаята влетя уплашен мъж. Той огледа хората в стаята и задъхвайки се започна да обяснява:

– Влизат навсякъде,….. изкарват хората навън и ги разстрелват. Не знам какви са, но където и да влязат …… търсят само пластмасови топчета, събират ги в чували и ги изнасят.

– Трябва да затъмним прозорците и да залостим добре вратата, – предложи Симо, след като хората в стаята се съвзеха от чутото.

– Залостените врати едва ли ще ги спрат, – каза с тъжна усмивка новодошлия. – Те са като лавина, след която остават само трупове и изтърбушени домове.

– И все пак да опитаме, – обади се Рената, – не можем да стоим със скръстени ръце.

Хората в стаята се задвижиха с някаква затаена надежда, че това ще ги отмине. Някой пусна резето на вратата и превъртя два пъти ключа на вратата. Другите започнаха да пускат щорите, а там където недостигаха, импровизираха с тежки и тъмни пердета, черна хартия и каквото имаха под ръка, за да затъмнят прозорците.

Веско и Елена се сетиха за една стая, която използваха за килер и се запътиха на там. Тази стая имаше по-малък прозорец, но решиха и него да затъмнят.  Намериха някакви избелели щори, но в случая щяха да им свършат работа. Закачиха ги на прозореца и въздъхнаха облекчено.

Странно, прозорецът беше затворен, но усетиха сякаш вятър надигна щората, която бяха току що поставили и пред тях изникнаха двама души с оръжие в ръцете. Те бяха в камуфлажно облекло. Веско реагира бързо. Удари изненадващо единият под брадичката, но и Елена не беше бездействала. Не знам от къде, но в ръцете ѝ се намери дъска, с която халоса другият натрапник. Едвали щяха да успеят, ако другите знаеха или бяха усетили, че вътре има хора.

Единият от нападателите беше жена. Тя дойде бързо на себе си и започна да се оглежда. Видя, че я бяха вързали здраво. Над главата ѝ стоеше девойка с дълга пусната коса, която я разглеждаше с любопитство.

– Защо преследвате хората и ги убивате? Кои сте вие? – попита Елена.

Жената прехапа разкървавената си устна и каза:

– Нас ни е създал Един. Ние сме хуманоидни роботи. Трябва да прочистим лошите хора и тези които не желаят да правят  добро.

– Това с насилие ли мислите да го постигнете? – намеси се Веско. – Вие убивате наред, как разбирате, кои са лоши и кои добри?

– Убиваме тези, които ни се противопоставят или не желаят да се поправят, – каза овързаният мъж, който беше дошъл в съзнание.

– Но това е нелепо, дори Исус Христос не е насилвал никого да вярва в Него, нито го е убивал, въпреки че е имал сила за това – каза Елена.

– А инквизицията, а кръстоносните походи, изгарянията на клада, …..? – каза жената.

– Но това е бил прекален фанатизъм и неразбиране на Бога, – каза Веско.

Вързаните само се засмяха.

– Казахте, че сте роботи, но от къде черпите енергия? – продължи с въпросите си Елена.

– За това събираме пластмасови топчета, – каза жената. – Когато ги погълнем, ние така сме устроени, при разтварянето им в тялото ни, се отделя енергия.

– Но тези топчета рано или късно ще свършат, – намеси се Веско.

– Ние от скоро сме създадени и използваме наличните ресурси, – започна да обяснява жената. – Този, който ни е направил ще създаде машина, която да прави такива топчета.

– И все пак това, което правите, мисля, че не е съвсем правилно, – разсъждаваше на глас Елена. – Насила нищо добро не се е постигало до сега. Унищожават се хора, но резултат няма. Ако човек не е убеден в нещата, които върши, той се превръща в марионетка, машина за изпълняване на заповеди ……..

Тя не успя да довърши. В стаята блесна силна светлина. Когато тя угасна, на пода лежаха два трупа на мъж и жена …..

Тони спеше спокойно на широкият стол до Роси, която пишеше нещо. По едно време детето се размърда, събуди се, озърна се и се усмихна. Лъчезарната му усмивка стана още по-широка, когато видя Роси до себе си.

– Здравей, момчето ми, – каза нежно тя.

Детето слезе от стола и започна да щапурка към Стефан, като предпазливо се държеше с едната ръка към стола, а после пое неговата и здраво се закрепи.

– Много е мълчалив, – каза тихо Стефан.

– Той не говори, – каза Роси, като погали детето по главата. – Но не е глупав. Знам, че всичко разбира. Донася ми различни предмети и знае как се наричат. Знае как се казва, нали Тони? Но не говори.

– Винаги ли е бил такъв?

– Преживяхме пожар,- каза Роси. – Някакви хора ни нападнаха и подпалиха къщата ни.

– Навярно тогава много се е изплашил, – предположи Стефан. – А тези хора направиха ли му нещо?

– Той беше много малък, – изненада се Роси, – как е могъл да разбере, че е в опасност?

– Кой знае какво мисли и може да разбира едно малко дете? – каза Стефан.- Не вярвам децата да знаят само това, на което ги учим. Те не са просто съдове, които трябва да напълним с нещо. Мисля, че децата знаят повече, отколкото допускаме.

– Тони? – попита Роси.

За първи път тя помисли за него, като за истински човек, който се е страхувал от огъня, стреснат от мисълта, че е загубил майка си. Той беше толкова малък, уплашен и онемял.

Роси го взе и го притисна към гърдите си, а той я дари с лъчезарната си усмивка.

– Ще проговори, – усмихна се Стефан. Това малко създание е било изпратено от ангелите и вероятно знае повече от всички нас, взети заедно.

Щом звънна, вратата веднага се отвори. Посрещна го жена с големи сенки под очите и добродушна усмивка.

– А вие сте мъжът, който звънна преди малко по телефона?

– Извинявайте, че ви притеснявам, – мъжът запристъпя нервно от крака на крак.

Жената махна с ръка към хола и се наведе да събере разхвърляните играчки в коридора.

Когато се настани в един от фотьойлите, тя дойде и седна срещу него.

– Роднина ли сте на Гошо, този, когото убиха вчера, тук през две преки? – попита мъжът.

– Не, – жената се усмихна, – Срещали ли сме се само веднъж, но остаха от него с много добро впечатления. Знам, че бе сутеньор, но …..

– Как се запознахте? – попита мъжът.

– Преди пет години почина мъжът ми. Бяхме много задлъжняли. Тогава трябваше да купувам много лекарства за него, а и не работех никъде. Децата бяха малки. След смърта му, не можех да си намеря работа никъде, а заплашваха да ни изхвърлят на улицата. Гладувах. Това, с което ми помагаха приятелите му, успявах да нахраня децата. Без работа и средства, реших да.., – жената погледна малко смутено събеседника си.

– Отидохте при Гошо? Знаели сте, че е бил сутеньор, – подсказа ѝ мъжът.

– Да проклинах се, че дори само си го помислих ….. Родителите ми бяха набожни хора. Възпитана съм в религиозен дух, но трябваше някак да се измъкна от това положение и ….за това отидох при него. Бях решила да продам единственото, което имах.

Очите ѝ се наляха със сълзи, но тя продължи смело:

– Най-напред не се осмелявах да вляза. Колебаех се. Гошо ме видя. Той разчистваше стаята си. Погледна ме и попита: „Мога ли с нещо да ви помогна?“ Казах  му, че ми трябват пари и му обясних защо. И тогава този абсолютно непознат човек, направи нещо неочаквано….

Двамата мълчаха дълго време. След това жената събра сили и продължи:

– Гошо влезе в стаята и започна да разхвърля кревата си. Уплаших се. Започна да отваря чекмеджета, вратите на шкафовете и шумно да ги затваря. Събра на купчина доста неща, между които имаше скъп часовник, радиоуредба, кристални чаши, много красив изрисуван порцелан, не успях всичко да видя. Събра всичко в една чанта и ги качи в колата си. Преди да седне зад волана, обърна се към мен и каза: „Ела след пет минути на съседната пресечка“ и ми махна в тази посока с ръка. Запали мотора на колата и потегли.

– Интересно, какво сте очаквала тогава? – попита мъжът.

Жената сякаш не чу въпроса му. Тя се наведе малко напред и продължи да разказва:

– Когато успях да стигна до ъгъла видях, че всичко, което беше събрал го внасяше в една къща. Приближих и прочетох на табелата „Заложна къща“. Гошо нещо говореше със друг мъж на вратата и другият му даде пачка банкноти. Докато разбера какво става, Гошо ми пъхна парите в ръцете и каза: „Отиди плати и не ставай курва“. След това запали и потегли с колата.

Жената въздъхна дълбоко, а очите и се премрежиха отново от сълзи. Мъжът леко се надигна и спокойно каза:

– Той ви е помогнал.

– Да, – каза вече успокоена жената. – Той беше добър човек и истината трябва да излезе наяве.

– Ще направя всичко възможно това да се научи за него, – каза мъжът и си тръгна.

Случвало ли ви се е да наблюдавате как двама влюбени си говорят един на друг за своята любов?
Всеки техен поглед, всяко докосване, всяка усмивка говори за любовта им. Влюбените са щастливи да бъдат един до друг и да се виждат постоянно.
Неземна радост ни изпълва, когато застанем пред лицето на Бога. Това става, когато Неговото Слово проникне в нас. Така е по време на молитва.
Ние се оказваме в Неговото присъствие, когато размишляваме за Неговите благости, възхищаваме се от красотата на Неговите творения, радваме на нечие рождение или се удивяваме на неочаквано благословение.
Един ден ние ще застанем до Бога завинаги. Каква радост ще бъде тогава.
Но и сега можем да се радваме в Неговото присъствие, защото Той е с нас, във всеки момент от живота ни.

Дора много се зарадва, че ше има гости. Бързо прогони студа от стаите. Мислите ѝ тичаха към тези, които щяха да дойдат при нея. Не бе виждала дъщеря си откакто роди, а и малко повече щеше да се порадва на внучката си.

– Ще прекараме чудесно, мамо, не се притеснвай, – каза Роси, когато пристигнаха с Младен и бебето. – Освен това Младен ще ни помага. Луд е по малката и не откъсва очи от нея.

– Не е ли странно? – Погледна Дора дъщеря си. – До сега не съм виждал мъж толкова привързан към детето си. Не, в това няма нищо лошо…

– Понякога ми се иска да не беше чак такъв, – каза мрачно Роси. – Бих искала да ме остави сама да се грижа на нея.

– А ми ти, как се чувстваш у дома с Дени? Сигурно нямаш минута свободно време. Нали работата ти не ти липсва много?

– Тук е чудесно, – каза внимателно Роси, като избегна въпроса на майка си.

Чувстваше се изтръгната от корените си, самотна и много объркана. Напоследък, когато Дени спеше повече, тя беше по-добре. Дните бяха  добили по-определена форма, но въпреки това работата ѝ липсваше ужасно много. Липсваше ѝ напрежението, бъркотията, радостта от хрумналите нови идеи и самото им осъществяване, колкото и трудни да бяха. Липсваха ѝ хората, които се интересуваха от нещата, които я вълнуваха и разбираха амбициите ѝ.

Тя искаше да угоди на мъжа си, да бъде добра майка и съпруга, но нямаше признанието за постигнатите успехи, наградите, които вървяха редом с работата ѝ. Не можеше да се отърси от всичко това и да забрави.

Когато се роди Дени, трудно си представяше как ще остави. Обичаше я прекалено много. Надвесваше се над нея докато спеше, следеше всяко нейно трепване. Никога няма да забрави деня, когато Дени ѝ се усмихна за първи път. Беше я нахранила и повдигнала да се уригне, когато забеляза как сините ѝ очички не се откъсваха от нея. Дени внимателно разглеждаше майка си. След това розовите ѝ устнички се разтвориха в прекрасна усмивка.

Роси беше трогната, тя усети как очите ѝ се напълниха със сълзи, а сърцето ѝ се изпълни с безмерна обич.

Само веднъж беше изпитала подобно чувство, когато усети Дени да се движи за първи път в нея. Нещо трпваше и изчезваше в корема ѝ. Тя не беше просто бременна, а майка. В нея растеше малко човече. Сподели с Младен преживяното и двамата очакваха с нетърпение следващото потрепване. Когато го усетиха, Младен нежно придърпа Роси към себе си, целуна я и каза:

– Обичам те.

В подобни моменти тя знаеше, че е постъпила правилно.