Някои композитори получили от търговци на вино и коняк оригинални музикални поръчки:

„Напишете мелодично красива музика към изпратените ви куплети, възхваляващи различни сортове вино, коняк, шампанско ….“

Предлаганият хонорар бил доста голям и много композитори тайно се захванали да пишат музика по зададените стихове. Малцина биха устояли на такова изкушение.

Веднъж при един такъв композитор дошъл негов приятел. Когато гостът влязъл, забелязал как домакинът бързо скрил нотните листове.

– Какво съчиняваш? Нещо неприлично ли е? – попитал гостът.

– Честно казано, ти почти позна, – с усмивка казал домакинът. – Съчинявам музика за един посредствен коняк. … Мисля, че моят „музикален коняк“ е много по-приятен от истинския.

Щом Атанас приближи желязната порта, песовете скочиха към него. Той инстинктивно се отдръпна и започна да вика:

– Кольо! Кольо! ….

От долу се зададе яката фугира на Николай. По лицето му се разля усмивка. Усмири кучетата и подкани:

– Влизай….

Слънцето силно прежуряше. Николай придърпа към масата от вън един голям чадър и покани Атанас да седне. След това се залови да прави кафе.

Атанас и Николай отдавна не се бяха виждали. Последния път беше преди три години.

– Вече се диша по-леко, – заоглежда се под чадъра Атанас.

– От рая сме много далече, – пошегува се Николай. – Веднъж счупи ли се стомната, иди че я лепи ….

– Важното е да се движим напред и да не се обръщаме назад, – философски заключи Атанас.

– Животът така яко ни е яхнал, че всеки търси начин как да оцелее, – махна с ръка Николай.

– Само да оцелее ли? – Атанас погледна Николай в очите.

– Е, трябва и някой лев да изкара отгоре. Видя ли, градът ни е заприличал на панаир, всеки втори човек е отворил сергия или малко магазинче.

– Това е част от общия хаос на пазарната икономика, – отсече Атанас. – Надявам се да не продължи много.

– Сигурен ли си в това? – недоверчиво откликна Николай.

– Да, – каза Атанас като се настани по удобно на дървената пейка. – Нали в Народното събрание се гласуват закони, чрез които бавно, но сигурно ще се въведе ред.

– Колелото така се е завъртяло, че ….

– Са ни нужни години, – Атанас довърши думите на Николай, – Вярно е. Но всеки трябва да помогне с нещо в този труден процес, а не да стои и да чака наготово.

– Аз не чакам, работя, – недоволно извика Николай.

– Би ли дал пари за едно добро дело в града ни, – атакува го директно Атанас. – Навярно си чул за паметника, който искаме да издигнем на площада.

Николай още като видя Атанас се досети за какво е дошъл, но реши още от началото Атанас да си каже думата.

– Майка ми е тежко болна, онзи ден я откарах в болницата, – започна да се оправдава Николай. – Всеки ден съм там. Ходя купувам лекарства, памперси, … А всичко е толкова скъпо. Дъщерите и зетьовете останаха без работа. Скоро търсех пари да ремонтирам тази стара съборетина ….

– Виждали са те с онзи пикап, – посочи с ръка към колата Атанас, – да продаваш бензин със зет си Манол.

– Хората ако могат и в една капка вода ще ме удавят, – намръщи се Николай. – От трима съм взел заем. Щом трябва за паметника ще потърся още…..

Атанас познаваше приятеля си още от училище. И тогава си бе още стиснат. Станеше ли дума за даване, все си намираше оправдание. Такъв си и бе останал.

Гено доста често гостуваше в дома на Данчето и Гошо. Тази дружба бе останала от преди, когато работеха заедно. Гено се разболя и напусна завода, но след това те  често се виждаха..

Тази вечер Гено бе донесъл поредната си изненада – голяма кутия шоколадови бонбони с фъстъци и трилитрова бутилка  безалкохолно.

Мартин и Дани, синовете на Данчето и Гошо,  веднага нахълтваха в стаята, щом Гено прекрачеше прага на дома им.

– Помниш ли тази песен, – обърна се Гено към Гошо и  затананика носово. – „Животът не се мери с годините, а с дирята оставена след нас“.

– Така беше, – въздъхна Гошо. – Бяхме изпълнени с ентусиазъм и прекрасни мечти. „Ако искаш да светиш на другите, сам трябва да гориш“.

– Рембранд, – засмя се Гено. – Умен е бил този холандски художник.

– Като си помисля, – каза Гошо, – как пълнихме главите си с разни мъдрости, а днес младите ……

Гено изгледа Мартин и Дани и заключи закачливо:

– Нови времена, нови нрави ….. Нали така юнаци?

Мартин се изчерви и каза:

– Има неща, които не искаме, но те сами ни се натрапват в живота.

– Какво имаш в предвид? – не го остави Гено.

– Например, отношенията между младите, – преодолял стеснението си Мартин и продължи. – Едно време момчетата са обикаляли по седянки, край кладенците и чешмите, за да получат някоя мила усмивка от момичето, което са харесали. Сега нещата са много по-прости, без много въздишки и куп остарели начинания, които увеличават мъката, а не радостите.

Усмивка заигра по лицето на госта. Явно не отхвърляше казаното от младия човек, но искаше да подтикне Мартин към размисъл за корените на промените във взаимоотношенията на младите и за това попита:

– Не забелязваш ли, че днешните опростени „ухажвания“ и съкратените „любовни игри“ водят до мъка след женитбата? Разделят се без да са създали семейство и дом. На това ли викате вие младите „модерна“ любов?

Дани не се стърпя и се намеси:

– И все пак това е напредък в сравнение с насилването да вземеш този или тази, защото така щяло да се уголеми нечие богатство. Никой не се е съобразявал тогава с чувствата на младите.

– Съгласен съм, че някога родителите са гледали с пресметливо око, съобразявали са се с икономическата изгода, – поклати глава Гено. – Нали богатството е било гаранция за щастието на двамата млади. Вие одобрявате ли подобно отношение към любовта?

– Не, в никакъв случай, – бързо реагира Мартин.

– Добре де, сега не е ли същото? – отправи предизвикателството си към момчетата Гено.- Женитба от пръв поглед, не съм против това. Само, че погледа не е отправен към момичето, а към това: маркови дрехи и обувки ли носи, парфюмът вносен ли е, ….. Всичко това разкрива какви са възможностите на родителите на потенциалната кандидатка. Нима днес младия човек не се съобразява с това, дали бащата на момичето не е бизнесмен или банкер? Ами момичето? Погледа ѝ е насочен не към интелектуалните възможности на момчето, дори не и към външния му вид, а към дебелината на портфейла му или каква кола кара.

– Сърцето и чувствата имат друго измерение, – намеси се Гошо. – Очите не гледат по-далече от притежаваните предмети и банкноти. Вещоманията и любовта към парите убиват искрените чувства.

– Ние сме виновни, че не насочваме децата си към истинските ценности, – обади се Данчето. – Децата ни са свикнали да получават всичко сдъвкано, наготово.

– Мъчим се някак да оправим нещата, но правим всичко сухо, шаблонно, без мотивация за младите. Въвеждаме схеми, които те не приемат, – с болка заключи Гено.

Мартин и Дани наведоха глави и се замислиха. До сега смятаха, че родителите им нарочно ги спъват и ограничават, но разговорът тази вечер ги накара да се замислят по-сериозно върху нещата.

Откакто бяха дошли, Огнян постояно беше с тях. Надяваше се да ги предразположи добре към себе си, а това беше добре за хората около него.

Огнян беше широкоплещест, но имаше приветлив глас. Очите му неспокойно следяха гостите.

– Какво предпочитате заешко или яребички? – попита Огнян.

– Може би яребички, – усмихна се Хасан.

– Виното ни също е хубаво, – предложи Огнян.

– Алах ни забранява тази наслада, – заяви Исмет.

– Всички богове са милостиви, – засмя се Огнян.

– Тогава защо вашият ви изостави?

– Не Христос довежда хората до нищета и беди, а бягството от Него.

– Няма значение това, – възрази Хасан, – важни са последствията.

– Но и това не е решаващо за крайния изход, – каза Огнян.

– Какво искаш да кажеш? – попита Исмет.

– Държавното падение, не се отнася за народното съзнание и разум, – подметна Огнян.- При нас само отстъпниците и неверниците бягат от Бога.

– Да страдаш за истина, в която си убеден в наше време, е голям подвиг, – засмя се Хасан. – Хубаво е човек да страда, но всички хора са различни. Човек е устроен така, че мисли първо как себе си да запази.

Огнян избягваше да спори, но осъзнаваше, че сега не можеше да отстъпи.

– Явно не познавате нашите закони по вероучение, – меко каза Огнян, – не сте чели житията на нашите мъченици. Едни са били хвърляни на лъвовете, а други в пустинята са яли само корени заради Христос. Всички те са били душевно чисти, победители над недостойните си желания. Но не само те отиват в рая. Достойни да отидат там са всички покаяли се и потърсили спасението си при Господа. Ние християните имаме в сърцата си любов към Бога и така се доближаваме до Неговата същност. Смисълът на нашето учение е себеотрицание в името на доброто.

– Себеотричането е най-тежкия вид самоубийство, – преглътна сухо Хасан. – Ето защо то не може да бъде разрешение във видимия свят.

Огнян реши повече да не спори. В случая той реши, че най-подходящия отговор е една добре премерена усмивка и пожелание за приятна почивка.

Докато си проправяше път из криволичещите улички баба Кристина, жена която уважаваха много в селото, стигна до двама мъже, които се биеха. Те яростно псуваха и се удряха жестоко. Две жени, навярно съпругите им, бълваха обиди и ругатни, а малка тълпа от хора се бе събрала да ги позяпа.

Вратата на най-близката къща беше разбита. На земята имаше кафез с три живи пилета.

Кристина застана между мъжете и извика:

– Спрете веднага, заповядвам ви в името Господне.

Не беше нужно много да ги убеждава, вероятно бяха изчерпали гнева си, след първите няколко удара и може би бяха доволни, че някой ги спря. Двамата веднага отстъпиха назад и отпуснаха ръце.

– Какво става тук? – попота Кристина.

Двамата мъже и жените им започнаха вкупом да говорят.

– Един по един! – извика Кристина.

Тя посочи по-едрия от двамата мъже, който имаше синя подутина около окото си.

– Ти си Димитър на Нено сина, нали? Обясни какво става!

– Залових Тони да краде пилетата на Никола. Ето виж, как е разбил вратата му.

Тони бе дребен мъж, който се бе наострил като петел предизвикан на бой. Димитър му бе разкървавил устата, но това не попречи на Тони да се разкрещи:

– Никола ми дължи пари. Тези пилета ми се полагат.

– Никола наскоро умря, от тогава аз храня тези пилета, – възрази Димитър.- Аз съм се грижил за тях, значи са мои.

– Така, – замисли се за малко Кристина, – и двамата имате право над тези пилета, единият за дълга, а другитя, че се е грижил за тях.

И двамата останаха смутени и объркани, когато чуха, че и двамата имат право над пилетата.

– Тони, извади едно от пилетата в кафеза, – нареди Кристина.

– Да, но …. – обади сеДимитър.

– Не бързай да спориш, – каза Кристина, – знаеш, че до се га не съм постъпвала нечестно?!

– Е, да така е…, – смънка Димитър.

Тони извади едно от пилетата, което недоволно пърхаше с криле.

– Дай го на жената на Димитър, – каза Кристина.

– Какво? – не повярва на ушите си Тони.

– Няма да те измамя или ощетя, Тони, повярвай ми, – спокойно коментира Кристина.

И той неохотно подаде пилето на намусената жена на Димитър, която го взе с готовност.

– Благодари на Тони, – обърна се Кристина към жената.

Съпругата на Димитър бе ядосана, но се подчини:

– Благодаря ти , Тони.

– Сега, Димитре, дай едно пиле на жената на Тони, – нареди Кристина.

Димитър с глуповата усмивка подаде пилето на жената на Тони, която веднага каза:

– Благодаря ти, Димитре.

И четиримата почнаха да осъзнават каква глупост са направили.

– Ами третото пиле? – попита Димитър.

Кристина огледа тълпата и видя едно 11-12 годишно момче.

– Как се казваш? – попита го Кристина.

– Драго, бабо Кристина, – каза момчето.

– Занеси това пиле в църквата и го дай на отец Никодим. Кажи му, че Димитър и Тони ще дойдат след малко да поискат прошка за алчността си.

Драго взе пилето и тръгна към църквата, а тълпата се разпръсна.